Определение № 214 от 24.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1964/2020 г.

Производството е по реда на чл.307, ал.1 ГПК. Образувано е по молба на И. П. Т., чрез адв. А. П. за отмяна на влязло в сила решение № 228/10.12.2018 г., постановено по в.гр.д. № 572/2018 на Пловдивски апелативен съд, с което e отменено решение № 1084/27.07.2018 г. по гр.д. № 936/2017 г. на Пловдивски окръжен съд в частта, с която Община Пловдив е осъдена да заплати на молителя-ищец на основание чл.59 ЗЗД за сумата от 153 361,24 лв. – дължим остатък от обезщетение за неоснователно обогатяване на ответника за сметка на ищеца за извършени строително монтажни работи по изграждането на сграда с идентификатор **** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], със застроена площ от 84 кв.м. и административен адрес [населено място], [улица], от което обезщетение по предявен частичен иск е присъдена сума в размер на 10 000 лв. с влязло в сила решение по гр.д. № 15744/2013 г. на Районен съд Пловдив, ведно със законната лихва върху главницата от 153 361,24 лв., считано от датата на завеждане на исковата молба – 12.04.2017 г. до окончателното й изплащане, на основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 34 440,64 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 27.01.2015 г. до 12.04.2017 г., а на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 12 558,72 лв. - разноски по делото съобразно уважената част на исковете и вместо него е постановено друго, с което исковете по чл.59 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД са отхвърлени за посочените по-горе размери, а ищецът е осъден да заплати на ответника разноски в размер на още 55,76 лв. - неприсъдена част от разноските за първоинстанционното производство, 3 756,04 лв. - разноски за държавна такса и 300,00 лв. – юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство. В молбата за отмяна се поддържа, че решение № 228/10.12.2018 г., постановено по в.гр.д. № 572/2018 на Пловдивски апелативен съд, чиято отмяна се иска, е било обжалвано с касационна жалба, като с определение № 21/10.01.2020 г., постановено по гр.д. № 1676/2019 г. на ВКС, не е допуснато касационно обжалване на решението и последното е влязло в сила на 10.01.2020 г., а молбата за отмяна е депозирана на 23.04.2020 г., т.е. в тримесечния срок по чл. 305, ал.1, т.4 ГПК при съобразяване на чл.3, т.1 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. /изм. ДВ, бр.34 от 2020 г., в сила от 09.04.2020 г./, според който за срока от 13 март 2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да текат процесуалните срокове по съдебни, арбитражни и изпълнителни производство, с изключение на сроковете по производствата и делата съгласно приложението. Молителят поддържа, че е налице основанието по чл.303, ал.1, т.4 ГПК за отмяна на влязлото в сила въззивно решение на Пловдивския апелативен съд, тъй като с предходно решение № 159/19.01.2015 г. по гр.д.№ 15744/2013 г. на Районен съд Пловдив, което е потвърдено с въззивно решение № 454/31.03.2016 г., постановено по в. гр. д. № 459/2016 г. на Окръжен съд Пловдив – влязло в сила поради недопускане да касация, Община Пловдив е осъдена да заплати на ищеца И. П. Т. на основание чл.59 ЗЗД сумата от 10 000 лева, представляваща частична претенция от общ размер на иска от 230 000 лева за обезщетение за неоснователно обогатяване за извършени строително монтажни работи по изграждането на сграда с идентификатор ***** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], с административен адрес [населено място], [улица]. В това производство съдът се е произнесъл по направеното от ответника възражение за погасяване по давност на иска с правно основание чл.59 ЗЗД, като е приел, че същото е неоснователно, доколкото петгодишният давностен срок е започнал да тече от 09.10.2012 г. – когато Община Пловдив е иззела имота от ищеца, с което е лишила последния от възможността да възстанови направените от него разходи по изграждане на същия посредством ползването му, а исковата молба е подадена на 02.10.2013 г. Решението на въззивния съд е обжалвано пред ВКС, който с определение № 883/23.12.2016 г. не е допуснал касационно обжалване. В последвалото производство пред Окръжен съд Пловдив, образувано по искова молба от 12.07.2017 г., с което е предявена останалата част от вземането на молителя – ищец по чл.59 ЗЗД, първоинстанционният съд е приел, че искът е предявен след проведено съдебно производство по частичен иск за вземането на същото основание и между същите страни, по което е налице влязло в сила решение, с което частичният иск е уважен до предявения размер от 10 000 лв. Съдът е приел за неоснователно направеното и в това производство правопогасяващо възражение на ответника, че искът по чл.59 ЗЗД е погасен по давност, като е изложил съображения, че в конкретния случай изискуемостта на вземането за неоснователно обогатяване не съвпада с извършване на самите СМР, а настъпва в момента на изземване на процесната сграда от общината /деня на разместване на благата/ и доколкото исковата молба, с която се претендира останалата част от цялото вземане е депозирана на 12.04.2017 г., то искът не е погасен по давност. Решението на първоинстанционният съд е отменено от въззивния съд с решението, чиято отмяна се иска, като е прието, че процесните подобрения са извършени в периода 1997-2007 г., поради което вземането на ищеца за неоснователно обогатяване е станало изискуемо към момента на извършване на всяко едно от подобренията и доколкото исковата молба е подадена на 12.04.2017 г., то искът по чл.59 ЗЗД е погасен по давност. При така изложените обстоятелства молителят твърди, че са налице предпоставките на чл.303, ал.1, т.4 ГПК за отмяна на влязлото в сила решение № 228/10.12.2018 г., постановено по в.гр.д. № 572/2018 на Пловдивски апелативен съд, доколкото между същите страни, за същото искане и на същото основание е постановено преди него друго влязло в сила решение, което му противоречи, а именно влязлото в сила решение № 454/31.03.2016 г. по в. гр.д. № 459/2016 г. на Пловдивски окръжен съд, с което при същите правопораждащи претендираното право факти от фактическия състав на чл.59 ЗЗД, е уважен предявения като частичен от ищеца иск, като по въпроса за изискуемостта на вземането е прието, че тя е настъпила на 09.10.2012 г., а с решението чиято отмяна се иска е прието, че вземането е станало изискуемо през м.07.2007 г. Според молителя това решение е неправилно и противоречи на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по тълк.дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, според което решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. Решението противоречи на предходното влязло в сила решение, тъй като по отношение на изискуемостта на вземането е приет различен момент на настъпването й, респективно приет е друг начален момент на течението на давността по иска с правно основание чл.59 ЗЗД. С оглед изложеното, молителя иска да бъде отменено решение № 228/10.12.2018 г., постановено по в.гр.д. № 572/2018 на Пловдивски апелативен съд и делото да бъде върнато на друг състав на апелативния съд за ново разглеждане. Ответникът по молбата – Община Пловдив, е депозирал отговор, в който заявява становище за неоснователност на молбата за отмяна и моли същата да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че молбата за отмяна е подадена от процесуално легитимирано лице – страна по делото, по което е постановено решението, чиято отмяна се иска. Същата е постъпила на 23.04.2020 г. - в рамките на установения в разпоредбата на чл.305, ал.1, т.4 ГПК тримесечен преклузивен срок, считано от деня на влизане в сила на последното решение. Съгласно правилото на чл.296, т.3 ГПК решението на Пловдивския апелативен съд е влязло в сила в деня на постановяване на определението на ВКС, с което не е допуснато до касационно обжалване – на 10.01.2020 г. В конкретния случай тримесечният срок изтича на 10.04.2020 г., но с оглед разпоредбата на чл.3, т.1 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. /изм. ДВ, бр.34 от 2020 г., в сила от 09.04.2020 г./, течението на срока е спряно, считано от 13.03.2020 г. до отмяната на извънредното положение - 14.05.2020 г., поради което молбата с правно основание чл.303, ал.1, т.4 ГПК се явява депозирана в тримесечния преклузивен срок. Ето защо, последната следва да се допусне до разглеждане по същество пред съда по отмяната, като страните бъдат призовани за изслушване в открито съдебно заседание. От районния съд в гр.Пловдив следва да се изиска гр. д. № 15744/2013 г. по описа на същия съд, както и делата по инстанционното разглеждане на постановеното решение по това дело. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение