Определение № 260 от 31.03.2014 г. на ВКС по т. д. № 3100/2013 г.

Производството е по чл.248 ГПК. Образувано е по молба от 11.10.2013г. на [фирма], [населено място], с искане за изменение на определение № 595/ 24.09.2013г. по ч.т.д. № 3100/2013г. по описа на ВКС, I ТО, като се приеме, че същият не дължи присъдените в полза на насрещната страна разноски, тъй като жалбата не е разгледана по същество, а е оставена без разглеждане като недопустима, и предвид изричното посочване в диспозитива на въззивното определение, че то подлежи на обжалване. Излагат се и съображения, че при определянето на възнаграждението на представляващия банката юрисконсулт е необходимо да се представят данни за размера на трудовото му възнаграждение и времето за изготвяне на отговора на частната жалба. Ответникът по молбата, [фирма], моли молбата по чл.248, ал.1 ГПК да се остави без уважение, като неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на молителя, приема следното: Молбата е процесуално допустима - подадена е от легитимирано лице в срока по чл.248, ал.1 ГПК, но разгледана по същество е неоснователна. С определение № 595 / 24.09.2013г. на ВКС, I ТО, по настоящото дело е оставена без разглеждане подадената от [фирма], частна касационна жалба против въззивно определение по чл.420 ГПК. С оглед изхода на делото, частният касатор е осъден да заплати на насрещната страна, на основание чл.78, ал.4 и ал.8 ГПК, разноски в размер на 1500 лева, определен съобразно чл.7, ал.1, т.7 вр. ал.2 т.4 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Неоснователен е доводът на молителя, че тъй като частната касационна жалба не е разгледана по същество, а е оставена без разглеждане, като недопустима, не може да бъде ангажирана отговорността му за разноските, направени от ответника по частната жалба в производството пред ВКС. Съгласно чл.81 ГПК, във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски, като законът не прави разлика какъв е характера на акта - по съществото на спора или преграждащ, стига с него да се слага край на производството пред съответната инстанция. Посочването в диспозитива на въззивното определение, че то подлежи на обжалване пред ВКС също не е основание за изключване на отговорността на частния жалбоподател за разноските. Това произтича от обусловеността на отговорността за разноските от изхода на спора пред съответната инстанция и от обективния характер на тази отговорност, предпоставка за която не се явява наличието на вина на страната, сезирала горната инстанция с подадената от нея частна жалба. Според чл.78, ал.8 ГПК, в хипотеза на благоприятен за тях изход на спора, в полза на юридическите лица и еднолични търговци се присъжда като разноски адвокатско възнаграждение, ако те са защитавани от юрисконсулт. Налице е въведена от законодателя фикция, че страната прави по повод на делото разноски в размер на минималното адвокатско възнаграждение, въпреки, че се представлява в процеса от свой служител, на който заплаща заплата, а не възнаграждение за осъщественото представителство по конкретното дело. Размерът на възнаграждението, което получава служителят, и реалното му заплащане касаят само вътрешното правоотношение между него и юридическото лице / едноличния търговец, и са ирелевантни за насрещната страна в процеса при определяне на отговорността за разноските. Ето защо, неоснователни са и доводите на молителя, че от значение за определяне на дължимото по чл.78, ал.8 ГПК възнаграждение е представянето по делото на данни за необходимото време за изготвяне на отговора на частната жалба и за размера на трудовото възнаграждение на юрисконсулта. С оглед изложеното, молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК се явява неоснователна и като такава следва да се остави без уважение. Водим от горното, Върховният касационен съд