Определение № 50039 от 16.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 785/2022 г.

Производството е по чл. 248 ГПК, образувано по молба на ищеца „Юробанк България“ АД за изменение в частта за разноските на постановеното по делото определение от 13.03.2024 г., с което не е допуснато касационно обжалване по подадената от ищеца касационна жалба. Ответниците Т. М. и И. М. оспорват молбата. Молбата за изменение е подадена в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна. С определението, чието изменение се иска, ищецът е осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на ответниците разноски за касационното производство общо в размер на 1500 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат. Неоснователно се твърди в молбата, че няма доказателства за реалното извършване на претендираните разноски. Такива доказателства са налице, а именно своевременно представеният с отговора на касационната жалба договор за правна помощ по образец, удостоверяващ както уговарянето, така и реалното заплащане в брой на адвокатското възнаграждение в размер на 1500 лв. общо за двамата ответници. Доводът, изведен от обстоятелството, че ответниците са били освободени от задължението за внасяне на такси и разноски в първоинстанционното и въззивното производство поради липса на финансова възможност, като се поддържа, че претендирането на разноски за адвокат при наличие на освобождаване представлява злоупотреба с процесуални права, също е неоснователен. Предпоставките за присъждане по реда на чл. 78 ГПК на разноски за адвокатско възнаграждение са подробно разяснение в т. 1 от ТР № 6/2012 на ВКС-ОСГТК, а именно възнаграждението да е уговорено, да е реално заплатено и да са представени писмени доказателства за тези обстоятелства. Не съществува правна норма, нито е установена съдебна практика, съгласно които условие за присъждането на разноски, вкл. за адвокатско възнаграждение, е страната да не е освободена от задължението за такси и разноски в производството по чл. 83, ал. 2 ГПК. Същевременно извършването на такива разноски, както и претенцията за възмездяването им по реда на чл. 78 ГПК, не може да бъде квалифицирана като злоупотреба с процесуални права, доколкото при доказано действително заплащане на адвокатското възнаграждение няма основание да се приеме, че претендирайки възмездяването му заплатилата го страна действа със съзнанието, че не разполага с такова право и с намерението за увреждане на насрещната страна. Неоснователно е и възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение. На първо място, извън голословното твърдение, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, конкретни аргументи за обосноваването му не са изложени. На второ място, следва да бъде съобразено, че в действителност заплатеното адвокатско възнаграждение е общо за двамата ответници, поради което следва преценката за прекомерност да се извършва поотделно за всеки ответник, т. е. спрямо размер от 750 лв., който очевидно не се явява прекомерен с оглед степента на сложност на делото и размера на обжалвания интерес. С тези мотиви съдът