Определение № 2122 от 07.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 656/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 във вр. с ал. 1 т. 2 ГПК във вр. с чл. 248 ГПК. Образувано е по частна жалба с вх. № 3949 от 14.02.2025 г., подадена от адв. Й. М. П. от ВТАК – процесуален представител на Б. П. К., срещу определение № 362 от 07.02.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1631/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение, като неоснователна, молбата на адв. П. по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на постановеното по същото дело въззивно решение № 1153 от 13.11.2024 г. в частта за разноските, присъдени в полза на адвоката на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗАдв). Частният жалбоподател релевира оплакване за неправилност на обжалваното определение и моли за неговата отмяна. Счита, че определеното му от въззивния съд адвокатско възнаграждение е в занижен размер, който не е съобразен с високия метериален интерес, действителната фактическа и правна сложност на делото и предвидените в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ) минимални размери. Позовавайки се на относими според него разпоредби от тази Наредба (чл. 7, ал. 2, т. 5 и чл. 2, ал. 2) в редакцията им към ДВ, бр. 88 от 04.11.2022 г., твърди, че дължимото му се адвокатско възнаграждение с оглед изхода от спора пред въззивната инстанция следва да е в размер на 8 040 лв., до който моли същото да бъде увеличено над присъдените му от въззивния съд 1 692 лв. Отделно от горното, основавайки се отново на съответно приложими разпоредби от НМРАВ, адв. П. претендира определението по чл. 248 ГПК да бъде ревизирано и в посока присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 3 385 лв. за осъществената от него защита в заповедното производство по ч. гр. д № 1657/2022 г. на Районен съд – Велико Търново. В подаден в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК писмен отговор ответникът по частната жалба – „Банка ДСК“ АД, чрез процесуалния си пълномощник, излага съображения за правилност на определението и моли за оставяне на частната жалба без уважение. Напълно споделя изложените от въззивния съд в определението му по чл. 248 ГПК аргументи, поради което твърди липса на основание за преизчисляване на присъденото на адв. П. адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна, в предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен едноседмичен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт от кръга на посочените в чл. 274, ал. 1, т. 2 във вр. с ал. 2, изр. първо ГПК във вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК. За да постанови обжалваното определение, с което е отказал да измени въззивното решение в частта му за присъдените разноски, представляващи адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на Б. П. К. във въззивната инстанция, съдът е посочил, че след решение на СЕС (втори състав) от 25.01.2024 г. по дело C ‑ 438/22 и чрез тълкуване на разпоредбата на чл. 36, ал. 2, изр. второ ЗАдв, следва да се приеме, че размерът на възнаграждението на адвоката за положения от него труд следва да е справедлив и обоснован. Акцентирал е, че критериите, които е отчел в решението си при определяне и присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 1 692 лв., са видът на защитата, предприета от адвоката, както и проведеното едно заседание с изслушване на заключение на ССчЕ. Посочил е, че съобразява още и следните обстоятелства: ССчЕ е назначена служебно от съда, а не по искане на процесуалния представител на въззивника-ответник по иска, като в с. з. въпроси към вещото лице не са задавани; доводите във въззивната жалба се свеждат до необсъждане от СГС на възражението за изтекла петгодишна погасителна давност на целия дълг на ответника, считано от датата, на която според него е настъпила предсрочна изискуемост, както и постановяване на решението преди подаване на писмена защита; в подадената въззивна жалба не е оспорван размерът на дълга, предсрочната му изискуемост, валидността на отделни клаузи от договора; не е подаден и отговор на въззивната жалба на насрещната страна; пледоарията в с. з. и писмената защита повтарят доводите от въззивната жалба, като не е обсъдено заключението на ССчЕ, прието от въззивната инстанция; големият материален интерес не води задължително до по-голяма сложност, като от подаване на въззивната жалба до връчване на препис от въззивното решение са минали само няколко месеца. Относно искането за присъждане на адвокатско възнаграждение за заповедното производство въззивният съд е посочил, че в решението си СГС не е присъдил такова възнаграждение и не е имало искане по реда на чл. 248 ГПК, а във въззивната жалба няма довод, който би могъл да се тълкува като такова искане, поради което въззивният съд не може за първи път да разгледа въпроса за адвокатското възнаграждение на адв. П. за заповедното производство. Определението е правилно. Производството пред Софийски апелативен съд е било образувано по подадени от всяка от страните по делото въззивни жалби срещу съответните части от постановеното от Софийски градски съд първоинстанционно решение. С решение № 1153 от 13.11.2024 г. по в. гр. д. № 1631/2024 г. на Софийски апелативен съд, след частична отмяна по въззивната жалба на Б. К. на решение № 843 от 24.02.2024 г. по гр. д. 1719/2023 г. на Софийски градски съд в съответните части, въззивният съд е отхвърлил иска на „Банка ДСК“ АД да се признае за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 422 ГПК, че Б. К. дължи следните суми по договор за кредит от 29.09.2008 г. и допълнителни споразумения към него от 29.12.2010 г., 04.06.2015 г. и 22.06.2016 г., за които е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. 1657/2022 г. на Районен съд – Велико Търново: 21 906.75 лв. главница за вноски с настъпил падеж за периода 30.06.2013 г. – 30.05.2017 г. поради погасяване по давност; 93 036.91 лв. договорни лихви за периода 30.06.2013 г. до 30.05.2019 г. поради погасяване по давност; 2 107.83 лв. санкционна лихва (лихвена надбавка от 3%) за периода от 30.06.2013 г. до 30.05.2017 г.; приел е за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 422 ГПК, че Б. К. дължи следните суми по същия договор за кредит и допълнителни споразумения към него, за които е издадена цитираната заповед за незабавно изпълнение: 569.29 лв. такси за застраховка и 558.30 лв. такса за подновяване на ипотека, начислена на 30.09.2018 г., като е потвърдил първоинстанционното решението във всички останали обжалвани части, както следва: в частта, в която е признато за установено, че Б. К. дължи на „Банка ДСК“ АД по цитирания договор за кредит и допълнителни споразумения към него следните суми, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. 1657/2022 г. на Районен съд – Велико Търново: главница с настъпил падеж за периода 30.06.2017 г. до 08.06.2022 г. в размер на 27 966.06 лв.; предсрочно изискуема главница 119 390.36 лв. със законната лихва от 29.06.2022 г. до окончателното ѝ изплащане; договорна лихва за периода от 30.06.2019 г. до 08.06.2022 г. в размер на 47 566.76 лв.; лихвена надбавка 3 % от 2 418.02 лв. за периода от 30.06.2017 г. до 08.06.2022 г.; в частта, в която е отхвърлен искът на „Банка ДСК“ АД срещу Б. К. за следните суми, за които е издадена посочената заповед за незабавно изпълнение: за такса управление в размер на 7 646.52 лв.; за такса изискуемост в размер на 120 лв.; за разликата от 569.29 лв. до 1 896.15 лв. такси за застраховка; за разликата от 558.30 лв. до 683.30 лв. такса за подновяване на ипотека. Съобразно този изход на спора процесуалният представител на Б. К., оказал ѝ безплатна правна помощ във въззивното производство, безспорно има право на възнаграждение, както за уважената част от въззивната жалба на тази страна, така и за отхвърлената част от въззивната жалба на насрещната страна. Неоснователни са обаче изложените от частния жалбоподателя доводи, че размерът на дължимото адвокатско възнаграждение следва да бъде определен при спазване на минималните размери, посочени в чл. 7, ал. 2 от НМРАВ. При определяне на дължимото адвокатско възнаграждение следва да бъде съобразено Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, с което е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че, ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и, че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. След постановяване на посоченото решение на СЕС е постановено определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т. о., в което е застъпено становище относно несъответствие с правото на ЕС на нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв, препращаща към регламентираните от НМРАВ минимални размери на адвокатските възнаграждения, и се приема, че същите не представляват обвързващи съда правила. Изложени са съображения, че посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. С оглед изложеното, настоящият състав счита, че при определяне размера на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на Б. К. следва да се съобрази фактическата и правна сложност на делото, процесуалните действия на упълномощения адвокат, обжалваемият интерес. Делото е образувано по искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 422 ГПК – за установяване дължимост на процесните вземания, произтичащи от договор за банков кредит – главница, лихви, разходи, като спорът не се отличава с фактическа и правна сложност – във въззивната инстанция е проведено само едно открито съдебно заседание, в което е изслушана служебно назначена от съда ССчЕ; въпроси към вещото лице не са задавани. Всички извършени от адв. П. процесуални действия са правилно посочени и отчетени от въззивния съд, поради което настоящият състав счита, че отсъства основание да се присъди по-високо от определеното с решението на въззивната инстанция адвокатско възнаграждение за процесуална защита във въззивното производство на Б. К. – 1 692 лв., съразмерно на уважената, съотв. – защитената част от обжалваемия във въззивната инстанция интерес. Този размер на дължимото по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв адвокатско възнаграждение е справедлив и обоснован съгласно разпоредбата на чл. 36, ал. 2, изр. второ във вр. ал. 1 ЗАдв, съответства на фактическата и правна сложност на делото, на защитения материален интерес, както и на обема на осъществената работа от процесуалния представител в производството пред Софийски апелатиен съд. В тази връзка следва да се отбележи, че високият материален интерес на делото (344 095.40 лв.) не може да е единственият фактор за определяне на адвокатския хонорар, тъй като действията, извършени от адвоката, не би следвало да се различават от тези, извършени по дело със сходен предмет, но с по-нисък материален интерес. Следва да бъде споделен и доводът на състава на въззивния съд относно претендираното възнаграждение за заповедното произвдоство. Такова действително не е било присъдено с първоинстанционното решение, но страната не е упражнила процесуалното си право по чл. 248, ал. 1 ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение