Определение № 182 от 02.04.2026 г. на ВКС по н. д. № 287/2026 г.

и в присъствието на прокурора ...................................................................... разгледа докладваното от съдия Панева ч.н.д. № 287 по описа за 2026 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 351, ал. 6 НПК. Образувано е по частна жалба на адв. К. Д. (защитник на В. К.) срещу разпореждане № 402 от 11.03.2026 г. на съдията-докладчик по ВНОХД № 94/2026 г. по описа на Пловдивския окръжен съд. В частната жалба се настоява, че с въззивния акт, касационна проверка на който е поискана, е постановено съдебно произнасяне по въпросите за вината и отговорността на К., доколкото той е оправдан по обвинението за това да е извършил вмененото му престъпление по чл. 149 НК чрез употреба на заплашване и е увеличено наложеното му от първостепенния съд наказание. Това според защитника определя характера на този акт като присъда, а не като решение, както го е назовал въззивният съд и го включва в обсега на процесуалния режим по чл. 346 НПК. Настоява за отмяна на разпореждането и за връщане на делото на въззивнвия съд с указания за администрирането и изпращането на подадената касационна жалба, ведно с материалите по делото, на Върховния касационен съд за образуване на касационно производство. Настоящият състав на ВКС, след като обсъди изложените в частната жалба доводи и относимите към предмета на настоящото производство данни по делото, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 210 от 07.11.2025 г., постановена по НОХД № 5724/2025 г. състав на Пловдивския районен съд е признал В. Т. К. за виновен в извършване на престъпление по чл. 149, ал. 2, т. 1, пр. 1 и пр. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК и при условията на чл. 58а НК му е наложил наказание от три години лишаване от свобода, изпълнимо при първоначален общ режим. С присъдата е приложен чл. 59, ал. 2 НК, извършено е разпореждане с веществените доказателства по делото и с оглед изхода на същото и на осн. чл. 189, ал. 3 НПК заплащането на направените по воденето му разноски е възложено в тежест на К.. В рамките на инициирания от всички страни в производството въззивен контрол и с решение № 76 от 09.03.2026 г. по ВНОХД № 94/2026 г., състав на Пловдивския окръжен съд е изменил първоинстанционната присъда, като е оправдал К. по обвинението за това да е извършил вмененото му престъпление чрез употреба на заплашване и е увеличил срока на наложеното му лишаване от свобода на четири години. В останалата й част присъдата е потвърдена. Оставайки недоволен от въззивния акт и въпреки указаната в този акт невъзможност за по-нататъшна инстанционна проверка, защитникът е депозирал касационна жалба. С оспореното понастоящем разпореждане съдията-докладчик по въззивното дело е върнал тази жалба, преценявайки, че същата е недопустима, доколкото е подадена срещу въззивен съдебен акт, който не подлежи на касационен контрол. Тази преценка е законосъобразна. Предпоставките за постановяване на нова присъда от въззивния съд са указани в закона – в чл. 336, ал. 1 НПК и са свързани с: прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление (ако е имало обвинение за това престъпление в първата инстанция); осъждане на оправдан подсъдим (ако е имало съответно обвинение в първата инстанция); оправдаване на подсъдим, осъден от първоинстанционния съд; оправдаване на подсъдимия с налагане на административно наказание (когато извършеното деяние се наказва по административен ред в предвидените в особената част на Наказателния кодекс случаи или когато съставлява административно нарушение, предвидено в закон или указ). Насоката, в която е реализирана въззивната намеса в конкретния случай очевидно не кореспондира с никоя от посочените хипотези, а се касае за класически случай на изменение на първоинстанционната присъда чрез преквалифициране на престъплението, за което е призната вината на подсъдимия, по по-леко наказуем състав на същото престъпление без промяна на фактите по обвинението. Противно на мнението на защитника въпросите за вината и отговорността на подсъдимия са вече решени с присъдата и до пререшаване на тези въпроси не се е стигнало при упражнения въззивен съдебен контрол. Въззивният съд се е произнесъл по основателността на жалбата, с която е бил сезиран, изменявайки присъдата в насока за облекчаване на наказателно-правното положение на подсъдимия. Процесуалният акт, в който според правилата на чл. 32, ал. 1 НПК е следвало да бъде документирано въззивното съдебно произнасяне, е именно решение. А решенията, когато са постановени от окръжен съд като въззивна инстанция не подлежат на касационен контрол по аргумент от чл. 346 НПК. Редовният инстанционен контрол е изчерпан в случая с произнасянето на Пловдивския окръжен съд по съществото на делото и постановеният от този съд въззивен акт е влязъл в сила от момента на постановяването му, съгласно чл. 412, ал. 2, т. 1 НПК. Поради това подадената касационна жалба не може да предизвика производство по гл. ХХІІІ НПК и правилно е върната с оспореното разпореждане. Водим от изложеното и на осн. чл. 351, ал. 6 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение