Решение № 13892 от 13.11.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8740/2018 г.

Решение № 13892 от 13.11.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8740/2018 г., I о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. С решение № 197 от 11.05.2018 г., постановено по адм. д. № 653/2017 г. Административен съд – В. Т., шести състав, е изменил ревизионен акт № Р – 04001216004465 – 091 - 001 от 20.04.2017 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП – гр. В. Търново, потвърден в обжалваната му част пред съда с решение № 223 от 31.07.2017 г. на директора на Дирекция "ОДОП"- гр. В. Търново при ЦУ на НАП, като определя ДДС за довнасяне както следва: за данъчен период м. 12. 2011 г. в размер от 3 565, 31 лв ведно с лихва от 1 912, 54 лв.; за данъчен период м. 12/2012 г. в размер от 7 119, 73 лв ведно с лихва от 3 084, 26 лв.; за данъчен период м. 12/2013 г. в размер от 563, 76 л. ведно с лихва от 183, 93 лв.; корпоративен данък за довнасяне както следва: за 2011 г. - 14, 36 лв. ведно с лихва 7, 39 лв.; за 2012 г. – 695, 81 лв. и лихва 286, 69 лв.; за 2013 г. – 46, 98 лв. и лихва 14, 58 лв. С решението съдът е осъдил страните да заплатят разноски съобразно уважената и отхвърлената част от жалбата. Срещу така постановеното решение в отменителната му част подадена касационна жалба от А. Манов в качеството му на директор на Дирекция "ОДОП" – гр. В. Търново. В касационната жалба се прави оплакване, че решението на административния съд в отменителната му част е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени процесуални нарушения и е необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата са наведени подробни доводи в тази насока. М. В. административен съд да отмени решението в обжалваната част и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли жалбата против издадения РА, като неоснователна и недоказана, и в останалата й част. Претендира присъждане на разноски за две съдебни инстанции. Ответното по касационната жалба дружество "Мебел център"-ООД – гр. М. чрез своя процесуален представител взема становище за не основателност на подадената жалба. Претендира заплащане на разноски. Срещу постановеното решение в отхвърлителната му част е подадена касационна жалба от "Мебел център"-ООД – гр. М., ЕИК *********, представлявано от управителя Т. Николова, чрез пълномощника й адвокат Д. Славчева. В касационната жалба се прави оплакване, че решението на първоинстанционния съд в обжалваната му отхвърлителна част, с която е потвърден РА, е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени процесуални нарушения и е необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В допълнителна молба от 18.06.2018 г. /л. 8 – 11 от делото/ се излагат подробни съображения в тази насока. М. В. административен съд да отмени решението на Административен съд – В. Т. в посочената по-горе част и вместо него да постанови друго такова, с което да отмени оспорения ревизионен акт и в останалата му оспорена част. Претендира се заплащане на направените по делото разноски. Ответния по касационната жалба – Директорът на Дирекция "ОДОП" – В. Т., оспорва касационната жалба в писмен отговор от 04.07.2018 г. Претендира заплащане на юрисконсулско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба на директора на Дирекция "ОДОП" – В. Т. е процесуално допустими, а по същество е основателна и следва да бъде уважена, а тази на "Мебел център"-ООД е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като прецени допустимостта на жалбите и наведените в тях касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Подадените касационни жалби са в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и са процесуално допустими. По същество и двете са неоснователни. С решението си Административен съд – В. Т. е изменил ревизионен акт № Р – 04001216004465 – 091 - 001 от 20.04.2017 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП – гр. В. Търново, потвърден в обжалваната му част пред съда с решение № 223 от 31.07.2017 г. на директора на Дирекция "ОДОП"- гр. В. Търново при ЦУ на НАП, като определя ДДС за довнасяне както следва: за данъчен период м. 12. 2011 г. в размер от 3 565, 31 лв ведно с лихва от 1 912, 54 лв.; за данъчен период м. 12/2012 г. в размер от 7 119, 73 лв ведно с лихва от 3 084, 26 лв.; за данъчен период м. 12/2013 г. в размер от 563, 76 л. ведно с лихва от 183, 93 лв.; корпоративен данък за довнасяне както следва: за 2011 г. - 14, 36 лв. ведно с лихва 7, 39 лв.; за 2012 г. – 695, 81 лв. и лихва 286, 69 лв.; за 2013 г. – 46, 98 лв. и лихва 14, 58 лв. При този начин на изписване следва да бъде прието, че по същество за определените в диспозитива на съдебния акт суми ревизионния акт е потвърден, а в останалата част следва да се счита за отменен. Фактическата обстановка по спора е описана подробно от административния съд. Изложени са мотиви, че ревизионният акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, а допуснатите при ревизията процесуални нарушения /свързани с невръчване на протоколи за насрещни проверки/ не са от такава естество, че да водят до отмяна на ревизионния акт на това основание. В мотивите на съдебния акт е възпроизведена подробно установената фактическа обстановка по време на ревизията и крайните констатации на органите по приходите. Посочено е, че ревизията е проведена по особения ред на чл. 122 и сл. ДОПК поради наличие на хипотези по чл. 122, ал. 1, т. 2 и 4 ДОПК – наличие на укрити приходи и нередовно водено счетоводство на база на констатации, че 11 бр. доставчици, описани подробно в ревизионния акт са издавали фактури на името на задълженото лице, с предмет мебели и строително-ремонтни материали, релевантни към икономическата дейност на задълженото лице, но те не са отчетени от него. Решаващите мотиви на първоинстанционния съд относно определените задължения по ЗДДС са изложени на стр. 4 – 13 от решението, съответно л. 110 -115 от делото. След възпроизвеждане на фактическите констатации на ревизиращите органи за всеки един от единадесетте доставчици, съдът е посочил на стр. 9 от решението за кои от фактурите приема, че са налице извършени реални доставки, които не са отчетени от задълженото лице. Мотивите в тази насока са подробни, като систематизирани могат да бъдат сведени до следното: 1. В преобладаващата си част тези фактури са двустранно подписани, а там където незадължителния подпис на получател липсва, са налице стоково-разпоредителни документи като протоколи, стокоиви разписки, товарителници, които носят подпис на задълженото лице – негови управители или лица, работещи за него. 2. Съвкупната преценка на изложените обстоятелства – подпис за получател на фактурата или другите документи, писмените обяснения на доставчиците, документи за безкасови плащания по фактурите, характера на извършените престации – свързани с основната икономическа дейност на ревизираното дружество, водят до извод, че последното е получател на посочените във фактурите стоки. 3. Неотразяването в счетоводството и в съответните регистри на посочените фактури е форма на измама, тъй като директивата за ДДС 2006/112 в чл. 242 поставя изискване за водене на подробна счетоводна отчетност за прилагане на ЗДДС, а неотразяване на фактурите води до изкривяване на нетните резултати по периоди. 3. Органите по приходите са направили обоснован извод, че получените по фактурите стоки са отчуждени от ревизираното лице към трети лица в последния данъчен период на посочените години предвид липсата на данни за установени липси или погинали, увредени, бракувани и прочие вещи. 4. Съдът се е позовал и на решение на Съда на Европейския съюз по отправено преюдициално запитване по приложението на чл. 122 ДОПК. 5. Изложени са мотиви, че укриването на получените данъчни фактури от задълженото лице осъществява състава на чл. 122, ал. 1, т. 5 ДОПК, тъй като те служат за определяне на оборота, подлежащ на облагане с ДДС. 6. Съдът е квалифицирал като неоснователни възраженията на задълженото лице, че ревизиращите неправилно са определили надценката при реализацията на въпросните укрити стоки. В тази насока са изложени мотиви, че размерът на надценката е определен при съставяне на данъчната основа на база на дадени обяснения от самото задължено лице, а от друга страна то не е ангажирало никакви доказателства относно размера на надценката, която според него следва да бъде използвана. 7. На стр. 11 от решението са изложени мотиви по конкретните възражения на задълженото лице спрямо фактурите на доставчиците "Юнис 8", "Фурнит", "И. К. Т.", "Ирим". На стр. 11 отдолу и сл. от решението са изложени мотивите на решаващия съд по отношение на фактурите, за които приема, че констатациите на приходните органи за наличие на хипотези по чл. 122, ал. 1, т. 2 и 4 ДОПК са незаконосъобразни. По отношение на фактура 110053520/02.11.2012 г. на "Фурнит" са изложени аргументи, че след като самата фактура липсва и тя не е представена от доставчика, то в тежест на администрацията е да установи с всички доказателствени способи, че такава фактура е издадена, че вписаните в нея престации са получени от ревизираното лице, че приходът от нея е укрит, съответно фактурата не е включена в счетоводството и регистрите по ЗДДС. З. фактурата издадена от "Интер керамик трейдинг" е прието, че тя не е подписана от задълженото лице, което не е пречка тя да отговаря на изискванията на ЗДДС и ЗСч, но е пречка да се установи факта на приемане на стоката. Маркирано е, че фактическите констатации на приходния орган в тази насока се основават само на откъслечни извлечения от счетоводната система на доставчика и на доказателства за произход на подобни стоки, което прави констатациите неубедителни и необосновани. Съдът се е позовал в тази насока на практиката на ВАС, според която при доказателствения стандарт на приходната администрация да не признава право на данъчен кредит поради недоказаност на реалност на доставките само при наличие на данъчна фактура същият подход следва да се приложи и когато органът по приходите твърди наличие на реална доставка. По отношение на № 0... 33437/17.10.2013 г., която не е подписана от задълженото лице, че представените протоколи към фактурата също не са подписани от задълженото лице, нито от представител на доставчика, а пътният лист не може да служи като доказателство за предаване на стоката. За фактури № 25130/18.10.2013 г. и № 25284/25.10.2013 г. са изложени мотиви, че те не са представени от доставчика. На основание гореизложено на стр. 13 от решението съдът е определил за каква част ревизионният акт се явява законосъобразен и следва да бъде потвърден, и за каква част следва да бъде изменен/отменен. Решаващите мотиви на съда по отношение на определените с ревизионния акт задължения по ЗКПО са изложени на стр. 14 – 16. Предвид изложеното по-горе за липса на доказателства за реално получаване на стоката по част от фактурите е прието в кои части ревизионният акт е законосъобразен относно определените допълнително задължения за корпоративен данък, съответно в кои части следва да се отмени. По касационната жалба на "Мебел център"-ООД – гр. М. Решението на Административен съд В. Т. в обжалваната му отхвърлителна част е правилно и законосъобразно. Подадената първоначална касационна жалба е бланкетна. Касационните оплаквания за неправилност на решението на административния съд в отхвърлителната му част по същество са изложени в допълнителна молба, намираща се в л. 8 – 11 от делото. Следва да бъде посочено, че част от оплакванията по същество преповтарят оплаквания, насочени срещу законосъобразността на ревизионния акт и изложени пред първоинстанционния съд. Доколкото предмет на касационно разглеждане е решението на първоинстанционния съд – чл. 208 АПК, същите не следва да бъдат обсъждани. Взети в тяхната съвкупност, оплакванията на касатора против оспорената част от решението се свеждат до допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост, свързани с това, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че по посочените фактури са налице реални доставки, които са укрити от ревизираното дружество. По така направените оплаквания настоящата съдебна инстанция съобрази следното: Направеното оплакване на жалбоподателя, че неправилно първоинстанционният съд е възприел констатациите за наличие на хипотези по чл. 122, ал. 1, т. 2 и 4 ДОПК, е неоснователно. Жалбоподателят твърди, че е имал редовно водено счетоводство и е осчетоводявал всички получени фактури, но доказателства в подкрепа на тези му твърдения не са ангажирани. Видно от данните по делото, с разпореждане от 03.10.2017 г. административният съд е указал на жалбоподателя, че следва да ангажира доказателства в подкрепа на твърденията си, че е отразил своевременно и коректно всички получени доставки на стоки, включително плащанията за тях, както и тяхната последваща реализация и получените суми за това, както и да докаже твърденията си, че е водил счетоводството си вярно и редовно по смисъла на ЗСч. и същото позволява определяне на данъчните му задължения. След това са проведени две заседания по делото – съответно на 22.11.2017 г. и на 23.04.2018 г., на които не е присъствал представител на дружеството. От последното са представени единствено доказателства относно наетите лица от дружество /молба с приложения от 20.11.2017 г., намираща се на л. 72 от делото/, без да бъдат ангажирани каквито й да е други доказателства. Не могат да бъдат споделени и оплакванията на касатора, че изводите на съда за наличие на получени доставки по посочените фактури са едностранни и без мотивни, без съобразяване на конкретните факти и обстоятелства по спора и доводите и възраженията на жалбоподателя. За да отговори на спорния въпрос относно това дали задълженото лице действително е получило стоки по фактури, издадени от негови доставчици, които то не е осчетоводило, съответно е реализирало в последствие и е укрило получените приходи, решаващият съд е обсъдил всички факти и обстоятелства, установени по време на ревизията / на практика жалбоподателят не е ангажирал никакви доказателства във фазата на съдебното оспорване/. Изводите на съда защо приема, че за посочените фактури на отделните доставчици е налице реално получаване на стоката от задълженото лице и е извършено последващо реализиране, са логически обосновани на фактите по делото и се споделят от настоящата съдебна инстанция. Мотивите на съдебния акт в тази му част не се свеждат само до преповтаряне на констатациите на ревизионния акт, а до обсъждането им в светлината на направените възражения от задълженото лице и даване на конкретен отговор на всяко едно от тях. Направеното възражение на касатора, че констатациите на приходния орган за наличие на неосчетоводени фактури са изградени върху недопустими доказателства, не намира подкрепа във фактите по делото. Обстоятелството, че протоколите за извършени насрещни проверки на доставчиците не са били представени на задълженото лице, не е равнозначно на твърдението на жалбоподателя, че тези доказателства са били събрани извън срока на ревизията. Решаващият съд е посочил изрично защо приема, че по подписаните фактури /било от управителите на ревизираното лице, било от лица, работещи при него/е налице получаване на стоки, които не са осчетоводени и е прикрита последващата им реализация. В тази насока следва да бъдат съобразени изложените по-долу мотиви по касационната жалба на Д"ОДОП"-гр. В. Търново, относно значението на подписа под фактурата или други придружаващия документи. Изводите на административния съд са в съответствие и с постановеното от СЕС решение от 5 октомври 2016 г. по дело С-576/15. Според него разпоредбите на Директива 2006/112 ЕС допускат национална правна уредба, по силата на която, когато в склада на данъчно задълженото лице липсват стоки, които са му доставени, и свързаните с тях данъчни документи не са отразени в счетоводството му, данъчната администрация може да презюмира, че то е продало посочените стоки на трети лица, и да определи данъчната основа за продажбите на тези стоки на базата на фактите, които са й известни, в съответствие с правила, които не са предвидени в директивата. Именно защото един частен документ, подписан от жалбоподателя, удостоверява отречения от него факт на получаването на стоките по процесните фактури, той се ползва с доказателствена сила. Затова законосъобразно е приел административният съд, че фактурите, носещи подписи на управителя и представляващ дружеството, на неговите съдружници и наетото по трудов договор лице, доказват получаването на стоките от доставчиците, които са ги издали. В касационната жалба се твърди, че изводът за получаване на стоката е направен без наличие на изискуемите по закон счетоводни документи, без да се уточнява кои са тези други документи/извън тези, обсъдени от първоинстанционния съд/. В първоинстанционното жалба няма наведени твърдения от жалбоподателя относно това, че оспорва подписите за "получател" под подписаните фактури, поради което с оглед на забраната за нови фактически установявания е недопустимо този въпрос да се повдига за пръв път пред касационната инстанция. Не може да бъде споделено оплакването на касатора относно допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, свързани с изводите на съда за разпределение на доказателствената тежест. Ревизията е проведена при условията на чл. 122 и сл. ДОПК, поради което издаденият ревизионен акт се ползва с доказателствената сила по чл. 124, ал. 2 ДОПК – фактическите констатации в него се смятат за верни до доказване на противното, когато наличието на основанията по чл. 122, ал. 1 е подкрепено със събраните доказателства. Първоинстанционният съд е изложил мотиви защо констатациите на ревизионния акт за наличие на основания по чл. 122, ал. 1, т. 2 и 4 ДОПК намират подкрепа в събраните доказателства в хода на ревизията, като изводите му в тази насока са логически обосновани и се споделят от настоящата съдебна инстанция. При така установената доказателствена сила на ревизионния акт не може да бъде прието, че е допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в това, че съдът приема, че в тежест на задълженото лице е да обори констатациите на ревизионния акт. Наведените в т. 32 и ЗЗ от касационната жалба аргументи свързани с наличие на влязъл в сила ревизионен акт за доставчик биха били относими, ако жалбоподателят е ангажирал доказателства за наличие на такъв ревизионен акт по отношение на някои от единадесетте доставчици и на основание на него да прави правни доводи в подкрепа на защитната си теза. При липса на такива доказателства изложените доводи в посочените точки се явяват безпредметни. Безпредметно е и оплакването относно нарушение на съдопроизводствените правила, свързано с това, че делото е решено без назначаването на съдебно-счетоводна експертиза. Въпреки дадените указания от страна на първоинстанционния съд в първоначалното разпореждане относно това кои обстоятелства следва да бъдат доказани от задълженото лице/жалбоподателя, освен доказателства, за лицата които са работили при него, той не е ангажирал други доказателства. Процесуалното бездействие на страната не може да бъде разглеждано като нарушение на съдопроизводствените правила от страна на съда, тъй като с оглед принципа за равенство на страните в процеса – чл. 9 ГПК във вр. с § 2 ДР ДОПК, съдът не може да ангажира доказателства за някоя от страните по делото. Не могат да бъдат споделени и оплакванията на касатора за допуснато нарушение на материалния закон, свързано с това, че с издадения ревизионен акт са нарушени основни принципи на данъка добавена стойност – на данъчен неутралитет и на принципа на пропорционалност. С оглед на данните по делото първоинстанционният съд правилно е отбелязал, че факта на неосчетоводяване на фактурите и не включването им в дневника за покупки и в справката-декларация съставлява данъчна измама и нарушава изискванията на Директивата за водене на подробно счетоводна отчетност при прилагане на ДДС. Д. обсъждане на посочените принципи би се стигнало ако предмет на спора е отказ за признаване на право на данъчен кредит по процесните фактури. Наведените в касационната жалба възражения относно протоколите за насрещни проверки по чл. 50 ДОПК не следва да бъдат обсъждани, доколкото те касаят законосъобразността на ревизионния акт, а не съдебното решение. Като е стигнал до извод за законосъобразност на оспорения ревизионен акт в посочените му част, Административен съд – гр. В. Търново е постановил едно правилно решение, което не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба на "Мебел център"-ООД и при условията на чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила. По касационната жалба на Д"ОДОП"-гр. В. Търново. В касационната жалба на Д"ОДОП"-гр. В. Търново се правят оплаквания за неправилност на решението на първоинстанционния съд в отменителната му част поради наличие на всички основания за неправилност по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди се, че неправилно административният съд е приел, че липсват реални доставки по издадените на името на ревизираното дружество фактури от посочените доставчици, без да бъдат съобразени събраните в хода на ревизията доказателства. Основните оплаквания в жалбата са досежно изводите на съда за липса на доказателства за реалното получаване и реализиране на стоките по доставките, за които са определени задължения за ДДС и за корпоративен данък. По направените оплаквания настоящата инстанция съобрази следното: С оглед на доказателствата по делото и становищата на страните правилно първоинстанционният съд е приел, че един от основните спорни въпроси между страните е дали ревизираното лице е получател на стоки по издадените фактури на името на задълженото лице от 11 доставчика.. Даденият отрицателен отговор на този въпрос по отношение на посочените фактури на доставчиците "Фурнит", "Интер керамик трейдинг", "Булини" и "Ирим", е логически обоснован и се споделя от настоящата съдебна инстанция. Не могат да бъдат споделени оплакванията на касатора, че при изграждането на този отговор първоинстанционният съд е игнорирал констатациите на ревизиращия екип и събраните от него доказателства, както и че неправилно е приложил по аналогия изискванията за реалност на доставките при споровете за упражнено право на данъчен кредит. Изложеното в касационната жалба, че за да бъде проведена ревизията по особения ред нормата на чл. 122, ал. 1, т. 2 ДОПК изисква само наличие на "данни", а не на "доказателства" за укрити приходи или доходи, по същество е вярно. В логиката се приема, че по принцип данните по своето естество съставляват неструктурирани факти за нещо, които се съхраняват без да се използват, т. е. те са най-ниско ниво на абстракция, от което информацията и знанието произхождат; в случай на поява на необходимост те се използват/обработват/ с цел на намаляване на неопределеността на нещото, а преобразуваните данни се превръщат в информация. Преведено на плоскостта на настоящия случай това означава, че фактът на наличие на издадени фактури на името на определено лице, които не са осчетоводени от него, съставлява данни, индиция за наличие на укрити приходи. Но този факт сам по себе си не е достатъчен, за да се приеме, че са налице укрити приходи. Необходимо е информацията в тази насока да бъде обработена и да бъдат събрани надлежни доказателства в подкрепа на този факт. Това следва и от разпоредбата на чл. 124, ал. 2 ДОПК относно доказателствената сила на ревизионния акт в особените ревизии, според която в производството по обжалването на ревизионния акт при извършена ревизия по реда на чл. 122 фактическите констатации в него се смятат за верни до доказване на противното когато наличието на основанията по чл. 122, ал. 1 е подкрепено със събраните доказателства. Казано по друг начин, само от това, че в хода на ревизията е установено, че от страна на определени доставчици са издадени фактури за предадени стоки на ревизираното лице, които то не е осчетоводило, а то по занятие извършва търговска дейност с такива стоки, не следва автоматично изводът, че тези стоки действително са получени от лицето и реализирани от него, без да бъдат осчетоводени и обложени. Доколкото е известна практиката от една страна определени доставчици да издават фактури на името на свои редовни клиенти, без стоките по фактурите да са били действително получени от тях, а от друга страна получателите от такива доставчици да укриват част от фактурите за получените стоки и да реализират укрити приходи, е нормално и логично да се съберат доказателства в хода на ревизията за разкриване на обективната истина/чл. 3 ДОПК/. С оглед на разпоредбата на чл. 160, ал. 2 ДОПК преценката на органа за наличието на хипотеза по чл. 122, ал. 1 ДОПК подлежи на проверка от съда, в това число подкрепата й с годни доказателства, Първоинстанционният съд е изпълнил това свое задължение, като е положил старание и усилия за разкриване на обективната истина по тази част от спора, което е видно от обема на решението. На първо място е възпроизведена фактическата обстановка, установена по време на ревизията и доказателствата, дали основание на органите по приходите да приемат, че е налице хипотеза по чл. 122, ал. 1, т. 2 ДОПК. Тези доказателства и доводи след това са обсъдени ведно с останалите събрани доказателства в хода на административното и съдебното оспорване, поради което не може да бъде споделено оплакването на касатора, че първоинстанционният съд е игнорирал доказателствата и аргументите на приходния орган. Следва да бъде посочено, че изводът на административния съд за недоказаност на получаване на стоките по процесните фактури е изграден върху обстоен анализ на всички доказателства по делото. С оглед на характера на спора правилно е акцентирано за изследване на обстоятелството за извършено предаване на стоките по процесните фактури, като способ за прехвърляне на собствеността върху родово определени вещи. Извършената в случая аналогия със значението на предаването на стоките на плоскостта за реалността на доставките при претендирано право на данъчен кредит не е самоцелно и излишно, тъй като реализирането на доходи от продажба на стоки по укрити фактури предполага доказване на факта на предаването на тези стоки от доставчика на получателя. Тъй като последният е оспорвал твърдението на приходния орган, че през ревизираните периоди е получавал и други стоки от тези доставчици, фактурите за които не са били осчетоводени, което по естеството си съставлява твърдение за отрицателен факт, нормално и логично е да се приеме, че приходната администрация е тази, която следва да докаже положителния факт – твърдението си за получаването на стоките и тяхната реализация, без да бъдат обложени. Не могат да бъдат споделени оплакванията на касатора за допуснати нарушения от страна на административния съд на материалния и процесуалния закон, изразяващи се в това, че са игнорирани констатациите на ревизионния акт, установени и чрез насрещни проверки на доставчиците, обективирани чрез надлежно съставени протоколи по реда на чл. 50 ДОПК, които не са оспорени от задълженото лице. Както бе вече посочено, по силата на чл. 160, ал. 2 ДОПК решаващият съд извършва преценка за законосъобразността и обосноваността на оспорения ревизионен акт, а след като задълженото лице оспорва по съдебен ред правилността на ревизионния акт, е нормално и логично да се приеме, че то оспорва и доказателствата, въз основа на които са изградени констатациите на този акт. В този смисъл не може да се възприеме тезата на касатора, че извършената проверка в счетоводството на търговеца и доставчици по естеството си е "експертна", поради което тя се ползва с обвързваща доказателствена сила и не може да бъде оспорвана чрез допустими други доказателства. По сходен начин стоят нещата и с оплакванията в касационната жалба относно изводите на съда за наличие на подписи за "предал" и "приел" по фактурите, респективно за факта на заплащане на сумите по фактурите. Няма спор, че подписът за "предал" или "приел" не е законово установен задължителен реквизит на фактурата, който да е предпоставка за нейната действителност или материалната й доказателствена стойност на стопанската операция. В случая въпросът за подписи по фактурите е изследван с оглед на спорния факт за предаване и получаване на стоката, за което не са издадени нарочни документи и се твърди, че е станало чрез фактурата. По аналогичен начин стои въпросът за заплащане на стоките като косвено доказателство за тяхното получаване, както и за пътните листове на транспортните средства за извършване на доставките. Предвид на гореизложеното следва да бъде прието, че даденият отрицателен отговор от страна на първоинстанционния съд на основния спорен въпрос – за получаване на стоките по процесните фактури от ревизираното лице и тяхното реализиране, е логически обоснован на фактите и обстоятелствата по делото. Правилно е и прието, че след като не е доказано получаване на стоките, няма как те да бъдат реализирани от дружеството, съответно да е настъпило данъчно събитие по чл. 25 ЗДДС, даващо основание за начисляване на ДДС, респективно за подаване на декларация за реализирани приходи от продажбата на тези стоки и незаконосъобразност на ревизионния акт в частта му за определените задължения за ДДС и корпоративен данък. Предвид на гореизложеното следва да бъде прието, че решението на административния съд в обжалваната му отменителна част се явява правилно и законосъобразно, поради което при условията на чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила в тази му част. Разноски. При този изход на процеса "Мебел център"-ООД – гр. М. следва да бъде осъдено да заплати на Д"ОДОП"-гр. В. Търново разноски по делото за настоящата инстанция по компенсация в размер на 750, 25 лв. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,