Определение № 8822 от 04.09.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8335/2026 г.

Производството е по чл. 229, ал. 1, т. 2 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Д. Ф. К. и Д. Д. Ф. двамата чрез процесуален представител – адв. К. Узунов от Адвокатска колегия гр. Силистра против определение № 967 от 04 август 2026 год. постановено по адм. дело № 234/2026 год. по описа на Административен съд гр. Силистра. Частните жалбоподатели считат обжалваното определение за неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Намират, че първоинстанционният съд необосновано мотивира акта си с това, че вредата е пряко следствие от изпълнението на заповедта. Излагат доводи, че определението е постановено при неизяснена фактическа обстановка. Акцентират наличие на висяща проверка при същите факти от органите на реда, като в тази връзка намират и нарушение на принципа „ne bis in idem”. Отделно от изложеното излагат подробни съображения за наличие на недопустимо въвеждане на обективна отговорност спрямо трето, изправно лице. Не на последно място намирта за нарушен и принципа на съразмерност. Прави се искане, Върховният административен съд да отмени обжалваното определение на Административен съд гр. Силистра и да постанови друго, с което да спре предварителното изпълнение на индивидуалния административен акт. Ответникът по частната жалба – полицейски инспектор при РУ – Тутракан при ОДМВР – Силистра, не взема становище по допустимостта и основателността на частната жалба. Върховният административен съд, осмо отделение, намира частната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 230 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество частната жалба е частично основателна. С обжалваното определение съдът е отхвърлил искането на Д. Ф. К. и Д. Д. Ф. за спиране на предварителното изпълнение на заповед за прилагане на принудителна административна мярка (ЗППАМ) № 26-0362-000132 от 21 юли 2026 год., издадена от полицейски инспектор при РУ – Тутракан при ОДМВР – Силистра, с която на основание чл. 171, т. 2, б. „м“ ЗДвП, спрямо първия жалбоподател е приложена принудителна административна мярка „временно спиране от движение на пътно превозно средство [номер]за срок от три месеца“ и е отнето свидетелство за регистрация на моторно превозно средство (МПС) № [номер] поради извършен „дрифт“ от втория жалбоподател. За да постанови този правен резултат съдът е приел, че данните по делото не обосновават твърдението за наличие на опасност от настъпването на значителни вреди по смисъла на чл. 166, ал. 2, вр. с чл. 60, ал. 1 АПК, ако обжалваната заповед бъде изпълнена незабавно. В тази връзка е приел, че изтъкнатите в подкрепа на разглежданото искане факти не са нови обстоятелства. Обосновал е, че част от тях предхождат издаването на обжалваната заповед, а друга част са пряко следствие от самото изпълнение на обжалвания административен акт. Позовавайки се на съдебната практика на Върховен административен съд, първоинстанционният съд посочва, че е ирелевантно за прилагането на оспорваната ПАМ обстоятелството, че процесното МПС не е собственост на водача. Законодателят не е предвидил, че тази ПАМ е приложима единствено в случай, че МПС е собственост на водача. Обосновава извод, че да се приеме обратното би означавало, че всяко лице, различно от собственика може да нарушава императивните законови изисквания. Отношенията между собственика и водача, свързани с ограниченията в ползването на вещта, като последица от поведението на някой от тях, и евентуалните щети (вреди или пропуснати ползи), следва да се уреждат по гражданскоправен ред. изложените доводи в частната жалба Определението в частта по отношение на искането за спиране на предварително изпълнение от Д. Д. Ф. на ЗППАМ № 26-0362-000132 от 21 юли 2026 год., издадена от полицейски инспектор при РУ – Тутракан при ОДМВР – Силистра, е недопустимо. Производството пред съда е започнало по жалба на Д. Ф. К. и Д. Д. Ф. срещу ЗППАМ № 26-0362-000132 от 21 юли 2026 год., издадена от полицейски инспектор при РУ – Тутракан при ОДМВР – Силистра, с която, на основание чл. 171, т. 2, б. „м“ ЗДвП, спрямо първия жалбоподател е приложена принудителна административна мярка „временно спиране от движение на пътно превозно средство за срок от три месеца“ и е отнето свидетелство за регистрация на моторно превозно средство (СРМПС) № [номер] поради извършен „дрифт“ от втория жалбоподател. Жалбата има ясно и точно съдържание, като предметът на спора е очертан еднозначно както в титулната част, така и в петитума, поради което правилно съдът е прел, че е сезиран с жалба именно срещу посочената ЗППАМ. Оспорваната ЗППАМ № 26-0362-000132 от 21 юли 2026 год., издадена от полицейски инспектор при РУ – Тутракан при ОДМВР – Силистра е с адресат Д. Ф. К., собственик на лекия автомобил, спрямо когото е приложена принудителната административна мярка – отнемане на СРМПС. Действително с АУАН GA № 3256335 от 21 юли 2026 год. е иззето и свидетелство за управление на моторно превозно средство (СУМПС) № [номер], но върху самия АУАН липсва отбелязване, че същият представлява и заповед за прилагане на принудителна административна мярка. Видно от приложените по делото доказателства налице е друг индивидуален административен акт, с който спрямо водачът Д. Д. Ф. на лекия автомобил е приложена принудителна административна мярка – отнемане на СУМПС [номер], а именно ЗППАМ № 26-0362-00133 от 21 юли 2026 год. В случая водачът на лекия автомобил не представлява лице, засегнато от издадения индивидуален административен акт ЗППАМ № 26-0362-000132 от 21 юли 2026 год. Мярката е насочена към собственика на МПС, а не към водача, осъществил нарушението, поради което и адресат на упражнената административна принуда е не водачът на МПС, а собственикът на процесния автомобил. Отсъствието на процесуална легитимация на жалбоподателя произтича от липса на засягане по неблагоприятен начин правната му сфера като водач на МПС, т.к. за него това административно волеизявление не поражда задължения, нито нарушава или застрашава негови права, свободи или законни интереси. По аргумент от разпоредбата на чл. 147, ал. 1 АПК, страни в процесуалното правоотношение са административният орган, издал акта и собственикът на автомобила, в качеството му на адресат на мярката. Процесуалното право на жалба принадлежи на правните субекти, чиито права, свободи или законни интереси са пряко и непосредствено засегнати от административния акт и които посредством съдебния контрол търсят защита на същите. Д. Д. Ф. не е активно легитимирана да подаде жалба срещу ПАМ, засягаща лично собственика на лекия автомобил - Д. Ф. К.. С оглед изложеното първоинстанционният съд като се е произнесъл по искане за спиране на изпълнението на ЗППАМ № 26-0362-000132 от 21 юли 2026 год., с която е приложена принудителна мярка – отнемане на СРМПС № [номер] по отношение на лице, за което липсва процесуална легитимация е постановил недопустимо определение, което следва да бъде обезсилено, а производството по чл. 166, ал. 4 ал. 2 АПК прекратено на основание чл. 159, т. 4 АПК. В останалата му част определението е валидно, допустимо и правилно. Безспорно е, че предварителното изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт въздейства пряко и непосредствено върху правата и законните интереси на адресата на акта, тъй като придава изпълнителна сила на един невлязъл в сила индивидуален административен акт. Безспорно е също, че това изпълнение, доколкото актът не е влязъл в сила и не е станал окончателен, винаги съдържа в себе си и потенциалната възможност да причини вреди на адресата, ако впоследствие актът бъде отменен. Въпреки тази потенциална възможност законодателят в определени случаи е разпоредил изрично в правната норма, че обжалването няма сузпензивен ефект. Какви са били мотивите му за изключението от установения общ принцип на суспенсивен ефект на жалбата е ирелевантно, тъй като те нямат отношение към възможността съдът да спре предварителното изпълнение. Независимо от допуснатото по силата на закон предварително изпълнение, за да не лиши правото на съдебна защита от ефект законодателят е предвидил възможност съдът да спре предварителното изпълнение. Предпоставките, при които това може да стане, са нови факти и обстоятелства, такива, които са настъпили след издаването на акта, поради които самото предварително изпълнение би могло да причини значителна или трудно поправима вреда на оспорващия. Нищо друго. Доказателствената тежест за тези нови факти и обстоятелства и въздействието им върху правната сфера на адресата на акта е на жалбоподателя, тъй като става въпрос за изключение от този основен принцип в административният процес. Частният жалбоподател твърди, че поради невъзможността да използва собственият си лек автомобил за срок от три месеца ще се затрудни изпълнението на трудовите му задължения. Така заявеното твърдение не кореспондира с действителната фактическа обстановка, доколкото с оспорената заповед е постановена ПАМ – временно спиране от движение на собствения на лицето автомобил. Противно на заявеното от оспорващия, временно спиране от движение на МПС-то не препятства възможността на лицето да упражнява трудовите си задължения. В подкрепа на тези доводи е и факта, че с оспорения административен акт е отнето свидетелство за регистрация на МПС, а не свидетелство за управление на МПС. При това положение се установява, че по делото частният жалбоподател не е ангажирал доказателства, които да установяват новонастъпили факти и обстоятелства след издаването на оспорения акт, въз основа на които да може да се обоснове извод за значителни или трудно поправими вреди от самото предварително изпълнение. Позоваването на посочените по-горе вреди, които частният жалбоподател ще следва да понесе от предварителното изпълнение, не са в резултат на новонастъпили факти, а на самото допуснато предварително изпълнение. По делото не се представят писмени доказателства за установяване на нови факти, настъпили след издаването на заповедта, а само се твърди такива, които са се осъществили преди нейното издаване. С оглед на това сам по себе си фактът на невъзможност да се използва МПС в ежедневната дейност не е релевантен за преценката на значителните или трудно поправими вреди. По изложените по-горе съображения, частният жалбоподател, както обосновано приема първоинстанционният съд, не е доказал наличието на значителна или трудно поправима вреда, която предварителното изпълнение на оспорената заповед му причинява, поради което изводът на съда за неоснователност на искането е правилен. Неоснователни са доводите изложени в частната жалба за наличие на нарушение на принципа „ne bis in idem”. Фактът за евентуално извършена проверка от органите на реда и образувано досъдебно производство за извършено престъпление, който впрочем е недоказан по делото, сам по себе си е ирелевантен за прилагането на принудителната административна мярка по чл. 171, т. 2, б. „М“ ЗДвП, защото принудителната административна мярка, административно-наказателната отговорност и наказателната отговорност са различни видове средства за държавна принуда, които се прилагат при наличие на различни предпоставки. Това е така, тъй като принудителните административни мерки не са наказания, а са мерки, които се прилагат с цел предотвратяване или преустановяване на административно нарушение - чл. 22 ЗАНН. Принудителните административни мерки и наказанията, за извършени административни нарушения или престъпления, имат различна правна природа. Първите са актове по прилагането на диспозицията на правната норма, а вторите - на санкцията на правната норми. Първите се реализират по реда на Административнопроцесуалния кодекс, а вторите - по реда на Закона за административните нарушения и наказания, респ. Наказателния и Наказателно-процесуалния кодекс. Актовете за прилагане на принудителни административни мерки са административни актове, докато, тези, за налагане на административно наказание - правораздавателни. Не се споделят доводите изложени в частната жалба, че с прилагането на мярката е нарушен принципът за съразмерност по чл. 6 АПК, доколкото с нея не са засегнати права на адресата в степен по-голяма от необходимото. Мярката разкрива белезите както на преустановителна, така и на превантивна такава като генералната цел е да осигури безопасността при движението на пътищата, отворени за обществено ползване и тази цел има приоритет пред личните права на отделния водач. Що се касае за останалите наведени в частната жалба доводи - за незаконосъобразност на процесната ПАМ са аргументи по съществото на спора и по тези въпроси дължи произнасяне състава на Административен съд гр. Силистра. Тези доводи не могат да бъдат предмет на обсъждане в настоящото производство. Обжалваното определение в посочената част като правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1 - во, пред. 1 – во и ал. 3 във вр. с чл. 236 АПК Върховният административен съд, осмо отделение