Определение № 923 от 26.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2164/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на В. Г. Г., [населено място], подадена чрез адвокат А. К., срещу определение № 1897 от 08.02.2024 г. по в.гр.д. № 1193/2023 г. на Софийския градски съд, с което е оставена без уважение молбата ѝ по чл. 248 ГПК за изменение на решение № 5381 от 24.10.2023 г. по същото дело в частта му за разноските, като ѝ бъдат присъдени такива за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция. В жалбата се поддържа, че обжалваното определение е неправилно, тъй като съдът неоснователно е приел, че присъждането на разноски задължително изисква представяне на договор за правна защита и съдействие или двустранно подписана фактура. Жалбоподателката счита, че представеният заверен препис от банков документ съдържа всички необходими реквизити, от които може да се направи извод за действителното заплащане на адвокатското възнаграждение. Настоящият състав на Върховен касационен съд, след преценка на постъпилата жалба и като взе пред вид материалите по делото, намира следното: С решение № 5381 от 24.10.2023 г. по в.гр.д. № 1193/2023 г. Софийският градски съд е потвърдил първоинстанционното решение по делото, с което са уважени предявените от В. Г. Г. обективно съединени искове по чл. 74, ал. 4 КТ, чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ. Независимо от изхода на делото съдът е приел, че на В. Г. Г. не следва да бъдат присъдени претендираните разноски за адвокатско възнаграждение, тъй като не е представен договор за правна защита и съдействие, от който да е видно какъв е уговореният размер на адвокатско възнаграждение. Страната е подала молба по чл. 248 ГПК, която е оставена без уважение с обжалваното определение със същия аргумент, като е допълнено, че наличието на договор за правна защита и съдействие в писмена форма не е единственият начин за доказване на постигнатото съгласие между страните относно размера на адвокатското възнаграждение, като такова можело да бъде установено и от фактурата в случай, че е двустранно подписана. Съдът е посочил, че по делото не е доказано и реалното заплащане на разноски, тъй като е представено единство платежно нареждане, а не извлечение от банковата сметка, по която са преведени парите. Настоящият съдебен състав намира обжалваното определение за неправилно. Съгласно приетото в т. 1 Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК договорът за адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, като писмената форма е единствено за доказване. Когато заплащането на възнаграждението е извършено по банков път то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи. Видно от преписката по делото в открито съдебно заседание на 25.04.2023 г., в което делото е обявено за решаване, страната е направила искане за присъждане на направените разноски, за което е представила списък на разноските по чл. 80 ГПК, както и фактура № 193 от 08.12.2022 г. за сумата от 850 лв. с вписано в нея основание „изготвяне на отговор на въззивна жалба, процесуално представителство и защита срещу Уиз Еър Унгария Црт. в производството по въззивно обжалване…“, както и платежно нареждане от жалбоподателката от 09.12.2022 г. за същата сума с основание посочената фактура. Посоченото удовлетворява изискванията на чл. 78, ал. 1 вр. ал. 3 ГПК, допълнително разяснени в посочената задължителна тълкувателна практика, като е основателно възражението на жалбоподателката, че въззивният съд неоснователно поставя допълнително изисквания, неотговарящи на закона. Гореизложеното налага отмяна на обжалвания акт и вместо него постановяване на друг, с който в полза на В. Г. Г. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК бъдат присъдени 850 лв., направени от нея деловодни разноски пред въззивната инстанция. Мотивиран от гореизложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето отделение