Определение № 50022 от 13.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 2519/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Ц. Б. срещу решение № 264344/30.06.2021 г. по в. гр. д. № 1201/2019 г. на Софийски градски съд, с което частично е отменено и частично потвърдено решение № 540601/20.11.2018 г. по гр. д. № 13490/2016 г. на Софийски районен съд, постановено по предявен от „Обединена българска банка“ АД срещу касатора иск с правно основание чл. 422 ГПК за установяване дължимостта на вземания по договор за потребителски кредит от 18.07.2007 г., представляващи главница и акцесорни задължения. В подадената касационна жалба се излагат твърдения, че решението е недопустимо, тъй като въззивният съд не е извършил адекватна преценка на събрания доказателствен материал, нито е спрял производството при заявено от длъжника наличие на престъпни обстоятелства. Ето защо, от касатора е формулирано искане за постановяване на акт, с който въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол и обезсилено. От ответника по касация „Обединена българска банка“ АД е депозиран отговор, с който се заявява становище, че решението на Софийски градски съд е правилно и законосъобразно, а касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК. В частта, с която се атакува въззивното решение, което потвърждава решението на Софийски районен съд, касационната жалба е допустима. Тя отговаря и на изискванията за редовност. Въззивната инстанция е счела постановеното от първоинстанционния съд решение за допустимо. Съставът на Софийски градски съд е възприел установените от първоинстанционния съд факти относно наличието на облигационна връзка между банката ищец и ответника по повод договор за потребителски кредит, който е останал необслужван след датата 25.05.2008 г. Във връзка с противопоставените възражения за наличие на неравноправни и оттам нищожни клаузи, касаещи възнаградителната лихва и уговорената в чл. 7, ал. 1 от договора неустойка за забава, както и наведени оплаквания за тяхното игнориране от първостепенния съд, въззивният състав е изложил подробни мотиви като е отрекъл наличието на неравноправност на клаузата относно уговорената лихва, но е приел за основателно възражението относно размера на неустойката като противоречащо на чл. 19, ал. 2 ЗПК /отм./. Отчел е и грешка в заключението на вещото лице при изчисляване на дължимите суми като вместо при лихва от 12, 25% експертът е приложил лихвен процент от 2,75%. Поради тези съображения е изградил извод, че предявеният от банката иск по чл. 422 ГПК е частично основателен и в една част е отменил първоинстанционното решение. По отношение на възражението за изтекла погасителна давност съдът е мотивирал извод за ненадлежното му заявяване извън процесуалните срокове по ГПК, касаещи възражението срещу заповедта по чл. 417 ГПК и отговора на исковата молба. Не е налице основанието за директен достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. II ГПК, релевирано от касатора. Съдебната практика в т. 9 на ППВС № 1/1985 г. приема, че решението е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска (десезиране на съда), когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, по устно предявен иск или изменен устно в отсъствие на противната страна и без да е уведомена за това и др., или когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание, разгледал е иск, който не е предявен, и не е разгледал предявеният. Отделно, с т. 1 от ТР № 1/09.07.2019 г. по т. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС е даден отговор, че въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК, е недопустимо. При извършената от касационната инстанция преценка, за която е и служебно задължена с оглед обвързващите постановки на т. 1 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не се установява решението на въззивният съд да страда от съществен порок, който да води до неговата недопустимост. Изложените от касатора твърдения, с които обосновава недопустимост на въззивното решение, на практика представляват основания за касиране на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които обаче не могат да бъдат установявани в производството по чл. 288 ГПК, а само при допуснат контрол за законосъобразност на въззивното решение. Отделно, въззивният съд не е имал основание да се произнася относно наличието на предпоставките по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, а е отказал спиране на производството поради липса на заявени от длъжника /касатор в настоящото производство/ конкретни престъпни обстоятелства по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК. Изложеното налага извод, че липсват предпоставките за позитивна селекция на касационната жалба и достъп до касационен контрол следва да бъде отказан. С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС