Определение № 5582 от 03.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1717/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2, изр.1 вр. чл.248, ал.3, изр.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Г. Н. Д., чрез адв. С. срещу определение № 602/5.03.2024 г., постановено от Апелативен съд София по в.гр.д. № 1773/2023 г., с което е изменено постановеното от него решение № 1491 от 20.12.2023 г. по в.гр.д. № 1773/2023 г. в частта за разноските като ответникът-въззивник е осъден да заплати на ищцата-въззиваема страна Роза Д. П., на основание чл.78, ал.1 ГПК допълнително сумата от 800,00 лв.-разноски за адвокатско възнаграждение. Насрещната страна – Роза Д. П., чрез адв. А., изразява становище за неоснователност на частната жалба и молят същата да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след преценка на данните по делото, доводите на жалбоподателите и възраженията на насрещната страна приема следното: Частната жалба е допустима, но разгледана по същество е неоснователна. С решение № 1491 от 20.12.2023 г. по в.гр.д. № 1773/2023 г. на Апелативен съд София е потвърдено решение № 260474 от 15.03.2023 г. на Софийски градски съд, постановено по гр.дело № 3292/2018 г., в частта, с която е уважен предявения от Роза Д. П. срещу касатора, евентуален иск с правно основание чл. 55 ал. 1 предл. първо ЗЗД за сумата от 36 094,26 лв., получена по банков пътна 15.05.2014 г., ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата молба – 12.03.2018 г. до окончателното изплащане, като с решението на въззивния съд ответникът-въззивник е осъден да заплати на ищцата –въззиваема страна разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 2 700,00 лв./платени по банков път/. Така постановеното въззивно решение е изменено с обжалваното в настоящото производство определение, като на въззиваемата страна са присъдени допълнително още 800,00 лв., тъй като съдът е пропуснал да констатира, че разликата над 2 700 лв. до пълния уговорен размер на възнаграждението от 3 500 лв., а именно 800,00 лв. са платени в брой, за което е направено изрочно отбелязване в договора за правна защита и съдействие. С определение по гр.д. № 1718/2024 г. по описа на ВКС, настоящият състав на Четвърто гражданско отделение не е допуснал касационно обжалване на решение № 1491 от 20.12.2023 г. по в.гр.д. № 1773/2023 г. на Апелативен съд София. Неоснователни са доводите на частния жалбоподател, че на ищцата-въззиваема страна се дължи само половината от уговорения размер на адвокатското възнаграждение, тъй като предмет на делото били два иска – главен и евентуален и съдът е уважил само евентуалния иск. Предмет на въззивното производство, образувано по жалба на ответника, е единствено предявения от ищцата евентуален иск по чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД, който е уважен с първоинстанционното решение, но не и отхвърления главен иск по чл.285 ЗЗД, тъй като в тази част, ищцата не е депозирала въззивна жалба. Възражението за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК, е заявено за първи път с частната жалба срещу определението по чл.248 ГПК, а не до приключване на устните състезания във въззивната инстанция, поради което е несвоевременно и не може да бъде разглеждано в настоящото частно производство. В т.11 от ТР № 6 от 6.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че претенцията за разноски може да бъде заявена валидно най-късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция. Практиката на ВКС разпростира това разрешение и за възражението по чл.78, ал.5 ГПК, т.е. когато страната е имала възможност да участва в производството, но не е направила искане за присъждане на платеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение в намален размер, възражението по чл.78, ал.5 ГПК не може да бъде заявено, респ. уважено впоследствие. Неоснователно е и оплакването, че плащането на адвокатското възнаграждение е извършено по два различни договора за правна помощ, тъй като видно от представения списък по чл.80 ГПК въззиваемата страна е претендирала разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3 500 лв. на основание договор за правна защита и съдействие от 26.05.2023 г. под № 0929587, който е представен пред въззивния съд и според който, сумата от 800,00 лв. е заплатена в брой, а остатъкът от 2 700 лв. – по банков път, за което са представени надлежни доказателства с посочено основание – процесния договор. В действителност в едно от трите банкови извлечения последната цифра на договора е „2“, вместо „7“, но очевидно се касае за техническа грешка, доколкото погрешно посоченият от ищцата номер касае договор, сключен между адв. А. и друг клиент, в който уговореното възнаграждение от 2 325 лв. е заплатено в брой при подписване на договора. С оглед изложеното, частна жалба срещу определението на въззивния съд, с което по реда на чл.248 ГПК е изменено въззивното решение в частта за разноските, се явява неоснователна, поради което обжалваното съдебен акт следва да бъде потвърден. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,