Определение № 1143 от 11.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 439/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 от ГПК. Н. Д. и Г. Г. Р., адвокати, процесуални представители на Н. С. обжалват определение № 704 от 18.11.2024 г. по в.т.д. 585/23 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което е оставена без уважение молбата на адв. Д. вх. № 6853/26.09.2024 г. по същото дело, за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските. В частната жалба са изложени съображения относно неправилно приложение на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, конкретно не бил определен правилно от съда размера на следващото се адвокатско възнаграждение, като не било взето предвид, че при обжалван интерес от 50 000 лв, при разпоредбата на чл. 7, ал.2, т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, размерът на възнаграждението следвало да бъде в размер на 5 500 лв. Излагат съображения, че компетентността на СЕС била ограничена до тълкуване и прогласяване недействителност на съюзна правна норма, т.е. СЕС нямало как да прогласи за нищожна наредбата, доколкото нямало компетентност на основание ДФЕС да стори това. Компетентността на СЕС била ограничена само и единствено до тълкуване и прогласяване невалидност на съюзна правна норма. Не всяка практика, която била несъвместима с чл. 101 от ДФЕС била несъвместима с вътрешния пазар и в конкретния случай националният съд не бил изложил мотиви защо приема, че нормата на чл. 101 от ДФЕС е нарушена. Въззивният съд не бил изложил и съображения за приложението на чл. 101, пар. 3 ДФЕС, като неравноправното третиране на адвокатите щяло да въздейства отрицателно както на конкуренцията, така и на качеството на оказаната защита и щяло съществено да наруши интересите на представляваните лица. Не бил отчетен и рискът, който носи адвоката и обстоятелството, че е поставен неравноправно и третиран по начин, който чл. 101, пар. 1 ДФЕС забранявал. Възнаграждението на адвоката следвало да е справедливо. Решението на СЕС не давало възможност бланкетно да не се приложи Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Следвало да се съобрази коефициентът за натовареност на съдията докладчик. При коефициент 5, нямало как да се твърди, че делото няма правна и фактическа сложност. Считат, че съдът следва да приложи посочената наредба. Излагат съображения, че след като свободно адвокатът и страната могат да определят възнаграждение съобразно наредбата, то и следва на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв съдът следва да определи отново на основание наредбата следващото се възнаграждение. Частният жалбоподател е приложил и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК. Моли да се отмени определението, като се присъди напълно претендирания размер. Ответникът по частната жалба, ЗК „Лев инс“ АД оспорва същата. Изразява становище, че съдът мотивирано е определил размера на следващото се адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Частната жалба е в срок, подадена от легитимирано да обжалва определението лице, срещу акт, подлежащ на обжалване. Следва да се посочи, че определението е постановено, на основание чл. 248 от ГПК от въззивния съд относно следващите се разноски при разглеждане на производството пред този съд и същото подлежи на обжалване, на основание чл. 274, ал. 2 от ГПК. В този смисъл не следва да се разглеждат поставените от частните жалбоподатели прави въпроси в приложеното изложение съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. С обжалваното определение № 704 от 18.11.2024 г. по т.д. 585/23 г., АС-Варна е оставил без уважение молба вх. № 6853/26.09.2024 г.по същото дело за изменение на решението в частта за разноските. Молбата е подадена от адв. Н. Д.. Въззивният съд е взел предвид, че производството пред него е образувано по въззивна жалба на Н. С. С. против решение № 5/20.02.2023 г. на Шуменския окръжен съд, постановено по т.д. № 91/21г. в частта, в която е отхвърлен предявения от нея иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ срещу ЗК „Лев инс” АД, за заплащане на обезщетение на неимуществени вреди – болки и страдания вследствие претърпяното на 08.12.2020 г. ПТП за горницата над присъдените 100 000 лв. до претендираните 150 000 лв. – частичен иск от 200 000 лв., ведно със законната лихва върху сумите за главница от 26.01.2021 г. до окончателното изплащане на задължението, както и в частта, в която е отхвърлена претенцията за мораторна лихва върху главницата, както е посочена от ищцата съгласно чл. 429, ал. 1 КЗ, считано от датата на уведомяване на застрахователя с извънсъдебната претенция – 04.01.2021 г.. С решението си въззивната инстанция е уважила жалбата на въззивника, като е приела, че обезщетение в размер на 150 000 лв е адекватно и съобразено както с реално претърпените болки и страдания, така и с практиката на касационната инстанция в подобни случаи, поради което исковата претенция e уважена до този размер. Въззивницата е представлявана в производството от адв. Н. Д. и от адв. Г. Р., видно от представените по делото пълномощни. Видно от представения по делото договор за правна защита, представен пред въззивния съд, е сключен между Н. С. и адв. Н. Д., като е уговорено предоставянето на безплатна правна помощ, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. Съдът е съобразил, че страната е направила своевременно искане за присъждане на разноски, включително е представен списък с разноски по чл. 80 от ГПК, като е налице произнасяне в мотивите на съдебното решение, а в диспозитива на съдебния акт, насрещната страна е осъдена да заплати на адвоката сумата от 3600 лв. с ДДС, представляваща стойността на адвокатското възнаграждение. Въззивният съд е изложил мотиви, защо възприема този размер на следващото се адвокатско възнаграждение. Изложил е съображения за действието на решение на СЕС по дело С-438/22 г.. Въззивният съд се е позовал на тълкуването, изразено от ВКС в неговата практика, съгласно която за да определи размера на адвокатските възнаграждения, съдът следва да прецени цената на иска, предоставената услуга, вида на спора, материалния интерес, вида и количеството на извършената работа, правната и фактическа сложност на делото. Изложени са съображения, че приетата от Висшия адвокатски съвет, като съсловна организация наредба, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от чл. 101, пар. 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Именно подобни действия (както е посочено и в решението на СЕС) водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Съобразявайки изложените критерии – предмета и сложността на производството (такова по предявена пряка претенция срещу застраховател), материалния интерес, въведен с частичния иск, вида на осъществените от пълномощника процесуални действия, извършени предимно с писмени молби, разглеждането на делото в едно открито съдебно заседание, съставът на въззивния съд е приел, че присъденият размер на адвокатско възнаграждение за предоставена услуга по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв е справедлив и законосъобразен. Прието е, че спорът не се характеризира с особености, които да го отличават спрямо типичните случаи на искове на правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ. Съдът е съобразил, че страната има право на разноски, изразяващи се във възнаграждение за един адвокат. Настоящият съдебен състав при извършената служебна проверка, на основание чл. 274, ал. 2 от ГПК, така както е разяснена в Тълкувателно решение 6 /15.01.2019 г. по тълк.д. 6/17 г. на ОСГТК на ВКС, установи, че правилно са установени релевантните обстоятелства от въззивния съд. Действително обжалваемият интерес пред въззивния съд е в размер на 50 000 лв, страната е представлявана от адвокат като съгласно представения пред въззивния съд договор за правна защита и съдействие между Н. С. и адвокат Д. е уговорено предоставянето на безплатна правна помощ, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗАдв. С постановеното по делото решение, съдът е уважил въззивната жалба като е присъдил на въззивния жалбоподател допълнително сумата от 50 000 лв. С оглед изхода на спора на въззивния жалбоподател се дължат направените по делото разноски, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК. Определено е следващото се възнаграждение за един адвокат, съобразно правилото на чл. 78, ал. 1 от ГПК. Определено е, че на основание чл. 36 от ЗАдв и чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв, размерът на следващото се възнаграждение е 3 600 лв. С оглед искането за изменение на решението в частта за разноските и изложените съображения в частната жалба, настоящият съдебен състав намира, че изводите на въззивния съд относно действието на решение по дело С-438/22 г. на СЕС са съответни на задължението на националния съд да остави неприложена всяка национална правна норма, която противоречи на всяка норма от правото на Европейския съюз с оглед действието на принципите на директен ефект и на примата на норми от ЕС, въведени и утвърдени със съдебните решения по делата Van Gend en Loos, Costa c Enel и делото Simmental. С постановеното решение СЕС се е произнесъл по тълкуването на чл. 101 от ДФЕС и е изложил съображения, че приетата Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на основание чл. 101, пар. 1 от ДФЕС, вр. чл. 4 ДЕС, предвиждаща, че адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния и съдът не може да присъди разноски за възнаграждение в посочения размер, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията с оглед целта и липсва възможност за позоваване на легитимни цели, които да се преследват от тази правна уредба. Съответно националният съд следва да остави неприложена тази национална правна уредба, която противоречи на норма от правото на ЕС, конкретно на чл. 101 от ДФЕС. В случая не са установени наличието на основания съгласно чл. 101, пар. 3 от ДФЕС, които да изключват неприложението на наредбата, на основание чл. 101, пар. 1 от ДФЕС. Изрично в посоченото решение на СЕС е подчертано, че в хода на процеса пред СЕС не са представени данни, че посочената правна уредба преследва легитимни цели в общ интерес (т.24 от решение С-438/22). Такива не са установени и в настоящия процес. Ето защо следва да се приеме, че е налице забраната на чл. 101, пар. 1 от ДФЕС и посочената наредба следва да остане неприложена. С оглед на това правно действие на решението на СЕС, в случая не може да се определи следващият се размер на адвокатското възнаграждение съгласно посочената наредба. За да определи точния размер на следващото се възнаграждение, което следва да е справедливо и обосновано, съдът е изложил релевантни съгласно чл. 36, ал. 2 от ЗАдв (с изключение на препращането към посочената наредба) критерии. Съобразен е обжалваният материален интерес, видът на процесуалните действия, които са извършени пред възивната инстанция, проведеното само едно съдебно заседание и липсата на отличителност на спора от други подобни спорове с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, липсата на правна и фактическа сложност на делото. Обстоятелството какъв е коефициентът с оглед Правилата за оценка на натовареността на съдиите, не може да е определящ за следващото се адвокатско възнаграждение, предвид различните отношения, които регулира. Настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд не се е отклонил от релевантните критерии, определящи по справедливост следващото се възнаграждение. Правилно е определено възнаграждение за един адвокат съобразно изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК и в определения, на основание чл. 36, ал. 2 от ЗАдв. размер. Ето защо изцяло неоснователни са изложените в частната жалба доводи. Ще следва изцяло да се потвърди определението на АС-Варна. По изложените съображения Върховният касационен съд на Р България