Определение № 9289 от 29.09.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8551/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на К. С. З., гражданин на Русия, чрез процесуалния си представител адв. Е. Фичерова, срещу определение №20480 от 26.05.2026г., постановено по адм. дело №6042/2026г.по описа на Административен съд София-град (АССГ), с което е оставена без разглеждане жалбата му срещу Отказ за предоставяне на виза за дългосрочно пребиваване (виза вид „D“) от 29.04.2026 г., постановено от завеждащия Консулската служба при Посолството на Република България в Руската федерация и е прекратено производството по делото. В жалбата са релевирани доводи за неправилност на обжалваното определение. Претендира се отмяната му и връщане на делото на административния съд за продължаване на процесуалните действия. Претендира присъждане на разноски. Ответникът – завеждащия Консулската служба при Посолството на Република България в Руската федерация, не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира частната жалба за допустима – подадена срещу подлежащо на обжалване определение, с което се прегражда по-нататъшното развитие на производството, от страната по делото, за която определението е неблагоприятно, и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните съображения: С обжалваното определение № 20480 от 26.05.2026 г., постановено по адм. дело № 6042/2026 г. по описа на АССГ, е оставена без разглеждане жалбата на К. С. З., гражданин на Русия, срещу Отказ за издаване на виза тип „D“ за Република България от 29.04.2026 г на завеждащия Консулската служба при Посолството на Република България в Руската федерация и производството по делото е прекратено. За да постанови този резултат административният съд се е позовал на чл. 159, т. 1 АПК във връзка с чл. 10а, ал. 4 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Приел е, че в жалбата не се съдържат оплаквания за засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). Обжалваното определение е валидно, допустимо и правилно. По делото няма спор, че обжалваният отказ се отнася до заявеното от жалбоподателя издаване на виза за дългосрочно пребиваване (вид „D“) по чл. 9а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ. Според чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. Разпоредбата е ясна. С приемането ѝ е въведено предвиденото в чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България изключение от общата клауза за обжалваемост на административните актове. Същевременно е предвидено и изключение от въведеното правило за необжалваемост, допускащо съдебното обжалване на отказите за издаване на виза вид „D“ единствено в случаите, в които чуждият гражданин претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. В случая обаче правилно първостепенният съд е посочил, че в сезиращата го жалба такова засягане не е претендирано от чуждия гражданин и не е наведено нито едно оплакване, сочещо дори имплицитно засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. В жалбата до административния съд са формулирани оплаквания за нарушение на административнопроизводствените правила, състоящо се в липса на мотиви за постановения отказ и нарушение на чл. 35 от АПК. При така установеното, правилно решаващият състав на административния съд е приел, че е сезиран с недопустима жалба, тъй като от жалбоподателя не са изложени твърдения за засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ, които да обуславят допустимост на жалбата. Настоящият съдебен състав намира за неоснователен и довода на частния жалбоподател, според който (най-общо) административният съд е бил длъжен да извлече от наведените в жалбата обстоятелства визираната в чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ претенция за засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. Посоченият довод не съответства за коментираната разпоредба на чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ, изискваща за допустимост на жалбата лицето да претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. Ако бъде приет за основателен от съда този довод, това би обезсмислило законодателното решение за необжалваемост по съдебен ред на отказите за издаване на визи вид „D“, разписано в разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ. Не на последно място, твърдението за нарушение на чл. 8 от ЕКПЧ е наведено от жалбоподателя едва в частната жалба срещу атакуваното определение. Същото обаче е без правно значение за предмета на дължимата в настоящото производство проверка относно направената от административния съд преценка за допустимост на жалбата. В случая частният жалбоподател сам се е поставил в ситуация на необжалваемост, като с жалбата си до административния съд не е претендирал засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. Затова правилно на основание чл.10а, ал.4 от ЗЧРБ жалбата му е оставена без разглеждане и е прекратено образуваното по нея съдебно производство. Предвид изложеното обжалваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо във връзка с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,