Решение № 48 от 7.09.2010 г. на ВКС по т. д. № 286/2009 г.

Решение № 48 от 7.09.2010 г. на ВКС по т. д. № 286/2009 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Ваня Алексиева Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на А. за следприватизационен контрол, със седалище [населено място] против въззивното решение на Варненския апелативен съд № 199 от 21.11.2008 г., по в. т. д. № 316/2008 г., с което е потвърдено решение № 16 от 03.06.2008 г., по т. д. № 33/2008 г. на С. окръжен съд и е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора, като ищец, срещу ТД [фирма], [населено място] иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на неустойка в размер на сумата 308 835.01 щ. д., представляваща неустойка за забавено плащане цената по 2 приватизационни договора от 03.07.1998 г. и от 11.02.1999 г., съобразно приетата от съконтрахентите схема за разсрочени годишни вноски, след изтичане на едногодишен гратисен период за времето от 03.08.2004 г. до 04.02.2008 г. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за допуснато нарушение на материалния закон - чл. 114, ал. 1 и ал. 4 ЗЗД и чл. 111, б. "б" ЗЗД, поради което и на осн. чл. 281, т. 3 ГПК се иска отмяната му. Касаторът поддържа, че в случая решаващата инстанция не е съобразила началото на давностния срок, за вземането за неустойка и е приложила института на погасителната давност в противоречие със законовото правило на чл. 111, б. "б" ЗЗД, във вр. с чл. 114, ал. 4 ЗЗД. Оплакването е обосновано със съдържанието на неустоечната клауза на т. 15.3 от сключения на 03.07.1998 г. приватизационен договор, към която препраща и т. 11 от последващия такъв от 11.02.1999 г., според която дължимата от купувача неустойка в разглежданата хипотеза е 0.06% върху неплатената покупна цена за всеки ден забава, а това изключва правната възможност за определяне началния момент на погасителната давност при неплащане на дължимата покупна цена. Настоящият състав на второ търговско отделение, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото в съответствие със заявените касационни основания и правомощията си по чл. 290, ал. 1 ГПК, намира: С определение № 539 от 18.08.2009 г., постановено по настоящето дело е допуснато касационно обжалване на осн. чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Прието е, че по значимия за крайния изход от спора въпрос на материалното право, по който въззивният съд се е произнесъл- за началото на давностния срок при вземанията за неустойка за забава без определен краен срок е налице противоречие в практиката на съдилищата. Като израз на твърдяното противоречие са възприети и цитираните от касатора решения на отделни състави на ВКС: № 809/2008 г., по т. д. № 512/2007 г.; № 79/31.03.2006 г., по т. д. № 557/2005 г. и № 305/2006 г., по т. д. № 875/2005 г., приложени с касационната жалба. Ответната по касационната жалба страна - [фирма] не е взела становище в срока и по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. За да отхвърли предявения иск, основан на чл. 92, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД въззивният съд, след съвкупна преценка на събрания по делото доказателствен материал и доводите на страните е възприел за правилни съжденията на СОС относно основателността на въведеното от ответника правопогасяващото възражение за давност, позовавайки се на законовото правило на чл. 111, б. "б" ЗЗД и начало на давностния срок, определено по реда на чл. 114, ал. 1 ЗЗД. При обосноваване на този извод, решаващата инстанция се е позовала на липсата на съдържащ се в неустоечната клауза на чл. 15.3 от процесната приватизационна продажба срок за плащане на договорената мораторна неустойка, поради което за неприложимо в разглежданата хипотеза е преценено законовото правило на чл. 114, ал. 4 ЗЗД, според което давността започва да тече от последния ден, за който неустойката се начислява. Изложени са съображения, че доколкото създадената от законодателя правна уредба на института на погасителната давност не изключва от режима на същата определена категория облигационни вземания, вкл. произтичащи от договорна неустойка за забава, определена в % и без краен предел, то началният момент на давностния срок по чл. 111, б. "б" ЗЗД е началото на длъжниковата забава - арг. от чл. 114, ал. 1 ЗЗД, т. е. моментът, в който вземането за неустойка възниква. Следователно от тази дата ищецът може в рамките на 3 годишния давностен срок да претендира неустойка за забава, след което може да пристъпи единствено към разваляне на договора. Или, проведен този принцип в съответствие с посочените конкретни данни по делото, според въззивния съд обуславя правен извод, че неустойката се начислява от датата на падежа на всяка вноска, която е и началото на давностния срок за същата. Решението е неправилно. Изводът на въззивната инстанция, че при договорена в % мораторна неустойка без краен срок, до който може да се начислява, законовото правило на чл. 114, ал. 4 ЗЗД не намира приложение, поради което установената в чл. 111, б. "б" ЗЗД кратка погасителна давност по силата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД започва да тече от момента на падежа, който, като момент на длъжниковата забава е и моментът на възникване на вземането за неустойка не намира опора в закона. Поради отсъствие на законова основа не следва да бъде споделено и изразеното от Варненския апелативен съд разбиране, че ако забавата на длъжника продължи и след тригодишния давностен срок, изчислен по посочения начин, кредиторът, поради настъпилата погасителна давност, разполага единствено с правото да развали договора. Тълкувана по правилата на езиковото и логическо тълкуване нормата на чл. 114, ал. 4 ЗЗД, както самостоятелно, така и във вр. с ал. 1 на чл. 114 ЗЗД не дава основание за извод, съответстващ на изразения в съобразителната част на обжалвания съдебен акт. Нещо повече, обстоятелството, че изрично с ал. 4 на чл. 114 ЗЗД законодателят е уредил началото на давностния срок при искове за неустойка, без да постави каквото и да било разграничение с оглед вида им, обосновава правен извод, че в разглежданата хипотеза, под последния ден, за който неустойката за забава се начислява следва да се разбира последният ден на исковия период, т. е. от периода, за която ищецът претендира да му бъде присъдена конкретна сума за изтекла неустойка. Видно от съдържанието на клаузата на т. 7.4 от процесната приватизационна продажба, в случая страните са уговорили, че неизплатената и изискуема част от цената се увеличава ежегодно с 50 % от основания лихвен процент за съответния изтекъл едногодишен период. Следователно, доколкото по този начин размерът на всяка отделна вноска от цената е различен, то различна е и базата, на която неустойката се изчислява. Или, приложен договореният от съконтрахентите начин на изчисляване на отделните вноски от дължимата приватизационна цена, обуславя правен извод, че с настъпване падежа на всяка следваща вноска от същата, размерът на неустойката за неплатената предходна вноска е вече може да се счита за окончателно определен и поради това настъпва и изискуемостта на същата за този период, от който според законовото правило на чл. 114, ал. 4 ЗЗД започва да тече и тригодишната погасителна давност. С оглед изложеното и на осн. чл. 291, ал. 1 ГПК, настоящият съдебен състав приема за правилно даденото в решение № 809/04.12.2008 г., по т. д. № 512/2007 г. разрешение, съответстващо и на възприетото в останалите приложени и цитирани от касатора решения: № 79/31.03.2006 г., по т. д. № 557/2005 г., на ВКС, ТК и № 305/2006 г., по т. д. № 875/2005 г. и според което настъпване изискуемостта за следващата разсрочена част от цената, не преклудира правото на кредитора да претендира неустойка върху предишната вноска и за бъдеще време, поради което, ако задължението за главницата не е платено и към датата на съдебно предявеното вземане, то се погасява само неустойката, изчислена за период по-голям от три години, преди датата на исковата молба. Същевременно, доколкото изискуемостта и начинът на изчисляване на уговорената между съконтрахентите подневна неустойка за забава са аналогични на изискуемостта и начина на изчисляване на обезщетението за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнено парично задължение с настъпил падеж, то следва да се има предвид и създадената по реда на чл. 290 и сл. ГПК в решение № 24 от 17.02.2009 г., по т. д. № 574/2008 г. на I т. о. на ВКС задължителна съдебна практика, според която щом лихви се дължат за всеки изминал ден след изпадане на длъжника в забава и искът е предявен след като са изтекли три години от възникване на вземането за лихви, не се погасяват всичките, а само тези, които са били дължими преди тригодишния срок от предявяване на иска. Изразената по-горе практика на ВКС относно начина на изчисление на погасените по давност претенции за неустойка за всяка вноска е в съгласие и с дадените в тази насока в т. 4 на ТР на ОСТК на ВКС № 1/2010 г., задължителни за съдилищата в страната разяснения. С оглед гореизложеното касационната жалба се явява основателна и следва да бъде уважена, като решението на Варненския апелативен съд бъде отменено. Доколкото заключението на изслушана при разглеждане на делото във въззивното производство ССЕ е непълно, тъй като в констативната му част липсват данни за реално /не твърдяно/ осъществените от длъжника плащания по конкретни дати и суми, а периодът на длъжниковата забава, за който съответната неустойката е начислена не е съобразен с въведения от ищеца в исковата молба, то се налага връщане на делото за ново разглеждане при което да бъде допусната и изслушана повторно на съдебно-счетоводна експертиза от въззивната инстанция, която да съобрази гореизложеното. Водим от тези съображения и на осн. чл. 293, ал. 3, във вр. с ал. 1 ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС