Определение № 4089 от 14.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3353/2026 г.

Производството е по чл. 229, ал. 1, т. 1 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Г. Г. Г. от гр. Бургас, [жк], бл. [номер] срещу Определение № 1480 от 17.02.2026 г. на Административен съд - Бургас, по административно дело № 2400/2025 г. С обжалваното определение съдът оставя без разглеждане касационната жалбата с вх. № 2392/16.02.2026 г. на Г. Г. Г. от гр. Бургас срещу Решение № 1163 от 09.02.2026 на Административен съд – Бургас по адм. дело № 2400/2025 г, с което е отхвърлена жалбата му срещу Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 25-0769-000667/01.12.2025 г. на полицейски инспектор в сектор Пътна полиция при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Бургас за прилагане на принудителна административна мярка (ПАМ) – временно отнемане на свидетелство за управление на моторно превозно средство (СУМПС) до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 12 месеца, приложена на основание чл. 171, т.1, б.“з“, подточка „дд“ от Закона за движение по пътищата (ЗДвП). Частният жалбоподател, счита обжалваното определение за неправилно и незаконосъобразно. Сочи, че съдът не е изпълнил задължението си да събере всички необходими доказателства за изясняване на обективната истина, безкритично е възприел тезата на административния орган, поради което е достигнал до неверни фактически и правни изводи. С оглед изложеното обосновава извод за необходимост от касационна контрол върху постановения съдебен акт. Иска обжалваното определение да бъде отменено като неправилно, а касационната жалба върната за продължаване на действията по разглеждането й. Претендират се и разноски по настоящото дело. Частният жалбоподател се представлява от адв. Г. Янев от Адвокатска колегия, гр. Бургас. Върховният административен съд счита частната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 230 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. Предмет на съдебен контрол по административно дело 2400 по описа на Административен съд – Бургас за 2025 г. е била Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 25-0769-000667/01.12.2025 г. на полицейски инспектор в сектор Пътна полиция при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Бургас, с която спрямо Г. Г. Г. от гр. Бургас е приложена ПАМ – временно отнемане на СУМПС до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 12 месеца, на основание чл. 171, т.1, б.“з“, подточка „дд“ ЗДвП. Делото е приключило с Решение № 1163 от 09.02.2026 на Административен съд – Бургас по адм. дело № 2400/2026 г, с което е отхвърлена жалбата на Г. срещу горепосочената заповед. В съдебния акт има указание, че същият неподлежи на обжалване. На 16.02.2026 г. процесуалният представител на Г.Г. депозира касационна жалба с вх. № 2392 до Върховен административен съд, срещу Решение № 1163 от 09.02.2026 на Административен съд – Бургас по адм. дело № 2400/2026 г. На 17.02.2026 г. с обжалването определение Административен съд – Бургас извършва контрол за допустимост на касационната жалба и приема на основание чл. 213а, ал.2 АПК, че жалбата е недопустима на разглеждане на основание чл. 215, т. 4 АПК, тъй като обжалваното съдебно решение не подлежи на инстанционен контрол предвид изричната разпоредба на чл. 172, ал. 5, изр. второ ЗДвП. Определението е валидно, допустимо и правилно. Обжалваното определение е постановено на основание чл. 213а, ал.2 във вр. чл.215, т.4 АПК. Съгласно чл. 213а, ал.2 АПК „касационната жалба или протест се оставят без разглеждане от първоинстанционния съд на основанията по чл. 215“. Следователно първоинстанционният съд в пределите на предоставена му от закона компетентност извършва преценка на допустимостта на подадената касационна жалба срещу постановеното от него решение като проверява налице ли е някое от основанията изключващи касационния контрол, посочени в чл. 215 АПК. Правилно съдът заключава, че е налице основанието на чл. 215, т.4 АПК, който определя че „жалбата или протестът се оставят без разглеждане, а образуваното касационно производство се прекратява, когато са подадени против решение, което не подлежи на касационно оспорване“. Предмет на касационната жалба е съдебно решение относно законосъобразността на индивидуален административен акт, издаден на основание чл. 171, т.1, б. „з“, подточка „дд“ ЗДвП, а съгласно чл. 172, ал.5 от същия закон – „Обжалването на заповедите по ал. 1 се извършва по реда на Административнопроцесуалния кодекс. Решението на административния съд не подлежи на обжалване“. Следователно законът предвижда едноинстанционност на съдебните производство по обжалване на заповедите за прилагане на принудителна административна мярка по чл. 171, т. 1, б. "з" ЗДвП. Това прави касационната жалба на г-н Г. Г. недопустима поради липса на право на касационно обжалване. Правилно съдът е посочил още в самото съдебно решение, че то не подлежи на съдебен контрол. При подадена касационна жалба законосъобразно е извършил преценка на допустимостта на касационната жалба и е заключил, че същата е недопустима на основани е чл. 215, т.4 АПК. Само тогава, когато законът допуска по принцип обжалване, съдът преценява другите основания за надлежно упражнено право на жалба, при положение че специалният закон е разпоредил едноинстанционност на съдебните производство, е изключена възможността за осъществяване на инстанционен контрол за правилност на първоинстанционното решение. С оглед посочено, правилен и съответен на закона е изводът на съда, че е налице абсолютна процесуална пречка за допустимост на касационната жалба, поради което обжалваното определението следва да бъде оставено в сила. При този изход на делото искането на частния жалбоподателя за присъждане на разноски в това производство е неоснователно, поради което такива не следва да бъдат присъждани. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо във вр. с чл. 236 АПК Върховният административен съд, Седмо отделение