Определение № 31 от 31.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 12/2018 г.

Производство по чл. 307, ал. 1 от ГПК. Образувано е по молба с вх. № 18731/03.08.2017 г., уточнена с молба с вх. № 26178/08.11.2017 г., подадени от М. Д. П., с които тя иска отмяна на влязлото в сила определение № 193/21.06.2017 г., постановено по гр. дело № 5483/2016 г. от друг състав на Четвърто гражданско отделение на Върховния касационен съд. С определението е прекратено производството по делото на основание чл. 233 от ГПК, поради отказ от иска, заявен от Р. К. И., К. Й. Л. и Н. Й. В.; и е обезсилено, постановеното по делото въззивно решение № 169/07.07.2016 г. по гр. дело № 629/2015 г. на Кюстендилския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 373/04.08.2015 г. по гр. дело № 1106/2014 г. на Кюстендилския районен съд, с което са уважени, предявени от В. К. П. срещу Р. К. И. и К. М. И., искове по чл. 87, ал. 3 и чл. 135 от ЗЗД. В молбата, предвид и уточнението ѝ, като правно основание за исканата отмяна, се сочи чл. 303, ал. 1, т. 5 от ГПК. Молителката твърди, че със саморъчно завещание от 10.12.2013 г., обявено на 17.05.2017 г. (завещанието и протоколът за обявяването му са представени в преписи с молбата) ищцата В. П. ѝ е завещала цялото си имущество, което включва и правото на иск с предмета на делото, приключило с влязлото в сила определение на ВКС. Молителката поддържа също, че отказът от иска е направен от лица, които не са притежавали правото на иск, а молителката не е била конституирана като страна по делото и била лишена от възможността да участва по него, тъй като не ѝ било известно съществуването му. Ответниците по молбата за отмяна Р. К. И., К. М. И., К. Й. Л. и Н. Й. В. в отговорите си излагат подробни съображения за недопустимост и евентуално – за неоснователност на молбата. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, при извършената служебна проверка намира молбата за отмяна за процесуално недопустима. Между страните няма спор, а и по делото се установява, че ищцата В. К. П. е починала на 03.05.2017 г. – в хода на касационното производство, като е оставила за свои наследници по закон, К. Й. Л., Н. Й. В. и ответницата Р. К. И., които са направили отказа от исковете по делото. Установено и че молителката е разпитана като свидетел по делото в съдебно заседание на 07.04.2015 г. на първоинстанционния съд. С представеното (в препис) с молбата за отмяна, саморъчно завещание от 10.12.2013 г., В. П. е отменила изцяло направените от нея предходни завещания и е завещала на молителката цялото си имущество, т.е. – налице е общо завещателно разпореждане по чл. 16, ал. 1 от ЗН. Четиримата ответници по молбата за отмяна с отговорите си оспорват завещанието относно неговото авторство. Отмяната по реда гл. ХХІV (чл. 303 – чл. 309) от ГПК съставлява самостоятелно извънинстанционно производство, което е средство за защита срещу влезли в сила съдебни решения, които не съответстват на действителното правно положение, като несъответствието се дължи на изрично и изчерпателно посочените в чл. 303, ал. 1 и чл. 304 от ГПК причини – основания за отмяна. Съгласно изричната разпоредба на чл. 306, ал. 1 от ГПК, молбата за отмяна трябва да съдържа точно и мотивирано изложение на основанията за отмяна. Съгласно т. 10 от тълкувателно решение (ТР) № 7/31.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС, молба за отмяна, която не съдържа конкретни и надлежни твърдения за наличие на някое от основанията по смисъла на чл. 303, ал. 1 и чл. 304 от ГПК, е недопустима, като ВКС се произнася с определение, с което я оставя без разглеждане. В случая молителката не е била конституирана като страна по делото, като в молбата за отмяна (предвид и уточнението ѝ) не се сочи и съдът да е допуснал процесуално нарушение, вследствие на което молителката да е била лишена от възможността да участва по делото, както се поддържа в молбата. При това положение, твърденията на молителката изключват възможността същите да бъдат квалифицирани по чл. 303, ал. 1, т. 5 от ГПК, което основание се сочи в молбата, както и да се квалифицират по която и да било от останалите хипотези на отмяна по чл. 303, ал. 1 от ГПК, тъй като всички те се предпоставят от това молителят да е бил конституиран като страна по делото, за да е процесуално легитимиран да иска отмяна на постановеното по него и влязло в сила съдебно решение, което го обвързва със силата на пресъдено нещо, респ. – определение по чл. 233 от ГПК – т. 6 - in fine от ТР № 7/31.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС. В същия смисъл са и определение № 239/07.08.2017 г. по гр. дело № 3676/2016 г. на III-то гр. отд. на ВКС и определение № 249/02.08.2016 г. по гр. дело № 2890/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. В тази връзка следва да се има предвид и това, че за разлика от наследяването по закон, което настъпва автоматично по силата на закона, при наследяването по завещание от волята на лицето, в полза на което е направено общо (универсално) завещателно разпореждане, зависи дали то реално ще се ползва от него и ще се позове на завещанието, респ. – ще приеме наследството, както и кога ще направи това. Това още по-ясно личи в настоящия случай, тъй като молителката, след като е била разпитвана като свидетел по делото, е знаела за него и при полагане на дължимата грижа е могла своевременно след обявяването на завещанието на 17.05.2017 г. да поиска от съда да я конституира като страна по делото, като наследник по завещание на починалата ищца В. П. – още преди съдът да постанови месец по-късно атакуваното определение № 193/21.06.2017 г. на основание чл. 233 от ГПК поради направения от наследниците по закон отказ от исковете. С оглед на това, молителката неоснователно се позовава на решение № 275/22.12.2014 г. по гр. дело № 3246/2014 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 179/28.10.2016 г. по гр. дело № 394/2016 г. на I-во гр. отд. на ВКС, в които са разгледани хипотези на наследяване по закон, а не по завещание. Твърденията в молбата за отмяна (предвид и уточнението ѝ) не могат да бъдат квалифицирани и в хипотезата на чл. 304 от ГПК, съгласно която разпоредба, отмяна на влязлото в сила решение (респ. – определение по чл. 233 от ГПК) може да иска и лице, спрямо което се формира сила на пресъдено нещо в хипотезата на необходимо другарство (чл. 216, ал. 2 от ГПК), независимо че това лице (молителят) не е било страна по делото. Както изрично е разяснено в края на мотивите към т. 6 от ТР № 7/31.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС, субективните предели на силата на пресъдено нещо, при валидно направен отказ от иска, са ограничени само между страните по делото и техните правоприемници, без да засяга които и да било други (освен правоприемниците на страните) трети лица, включително – тези, спрямо които би се разпростряла силата на пресъдено нещо на решението, ако по делото би било постановено такова (при необходимо другарство, при искове за гражданско състояние, правоприемство или акцесорност, поръчителство, отговорност по чл. 49 от ЗЗД, процесуална субституция – чл. 26, ал. 2 от ГПК и др.). В случая отказът от исковете е направен, не от първоначалната ищца В. П., починала в хода на делото, а от заместилите я в процеса нейни трима наследници по закон, като молителката не е правоприемник на никой от тях тримата, поради което направеният от тях отказ от исковете не я обвързва по никакъв начин. Нещо повече – след като молителката не е била конституирана по делото като наследник по завещание на починалата ищца и не я е заместила като страна в процеса, то дори по делото да беше постановено решение по материалноправния спор спрямо наследниците по закон на ищцата, това решение би имало сила само в отношенията между тях и ответниците по делото, и също не би породило сила на пресъдено по отношение на молителката. В този смисъл – определение № 98/11.03.2011 г. по частно гр. дело № 59/2011 г. на I-во гр. отд. на ВКС, а също и посочените и по-горе – определение № 239/07.08.2017 г. по гр. дело № 3676/2016 г. на III-то гр. отд. на ВКС и определение № 249/02.08.2016 г. по гр. дело № 2890/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Поради това, молителката разполага с процесуалната възможност да защити правата си като предяви отново исковете по чл. 87, ал. 3 и чл. 135 от ЗЗД – в качеството си на наследник по завещание на В. П., като в рамките на това исково производство или в друго – самостоятелно такова – ще се разреши и спорът за наследството на последната между молителката и наследниците по закон, които вече са направили отказ от тези искове. Наличието на тази процесуална възможност за молителката да защити правата си по исков ред, също изключва възможността за исканата от нея отмяна по реда на гл. ХХІV (чл. 303 – чл. 309) от ГПК. В заключение – подадената молба за отмяна, като процесуално недопустима следва да се остави без разглеждане, а производството по делото – да се прекрати. Независимо от този изход на отменителното производство, на ответниците по молбата за отмяна не се дължат разноски, каквито те претендират, тъй като по делото няма доказателства те да са направили такива разноски в настоящото производство. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОСОБЕНО МНЕНИЕ по гр. д. № 12/2018 г. по описа на Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение на съдия Албена Бонева Не споделям становището на мнозинството, че М. Д. П. не е легитимирана да подаде молба за отмяна на влязлото в сила определение № 193/21.06.2017 г., постановено по гр.д. № 5483/2016 г. от друг състав на четвърто гражданско отделение на Върховния касационен съд, евентуално, че съществува друг ред за защита на правата й, поради което е прието, че недопустимо е сезирала съда по чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК. С определението, чиято отмяна се иска е прекратено производството по иска, предявен от В. К. П. с правно осн. чл. 87, ал. 3 ЗЗД, предявен против Р. К. Й.. Настъпилото в хода на процеса универсално правоприемство, независимо дали правоприемниците са конституирани или не, има за последица това, че актът, който туря край на делото (решение или определение) има действие по отношение на правоприемниците. Неконституирането на правоприемник по чл. 227 ГПК няма за последица това, че спрямо него окончателният акт няма да има действие. В подобен случай ще е допуснато процесуално нарушение, което ще е лишило тази страна от участие и, ако актът, който туря край на делото, в частност определението за прекратяването му поради отказ от иска, влезе в сила, той евентуално ще може да иска отмяна в хипотезата на чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК. Без значение е дали съдът обективно, при наличните данни по делото, е знаел за правоприемството, съответно за наличие на универсално правоприемство по завещание. При универсално завещание, при висящия процес, съдът конституира по чл. 227 ГПК и наследниците по закон, и наследниците по завещание на починалата страна, като с оглед техните становища и данните по делото, постановява окончателния акт спрямо онези, които приема, че са действително универсалните правоприемници на починалата страна. Отказът от иск, в случая от наследниците по закон на ищцата В. К. П., има за последица прекратяване на делото по иска с правно осн. чл. 87, ал. 3 ЗЗД, предявен от В. К. П. против Р. Й.. Това значи, че никой по твърдение, че е правоприемник на Р. Й., не може да предяви отново същия иск. Няма никакво значение дали наистина е правоприемник или не, бил ли е или не конституиран по чл. 227 ГПК по висящото дело, дали той или друго лице, представящ се (с основание или не) за правоприемник на починалата страна, е направил отказ от иска. При правоприемството по чл. 227 ГПК, правоприемникът продължава започналото от или срещу праводателя му производство и, ако реши да направи отказ от иск, то той е отказ от иска на праводателя му, който е заместил. Преклузивните и давностни срокове се преценяват към датата на извършване на съответните процесуални действия по делото. Всички съдопроизводствени действия по висящото дело, извършени приживе на страната, ползват правоприемника и обратно – те го задължават, ако са били насочени срещу първоначалната страна. Друг би бил случаят, ако праводателят не е предявил иск или производството по иска му е било прекратено, без хипотезата на отказ по чл. 233 ГПК. Тогава всяко лице, което твърди,че черпи основание на своето субективно материално право от правоприемство – по закон или завещание, може да предяви иска в защита на наследените права. Ако направи отказ от иска, то той обвързва само него, без значение дали действително е правоприемник или не. Изтичането на преклузивни и давностни срокове се преценява с оглед процесуалните действия на правоприемника – ищец.