Решение № 5350 от 18.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1148/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на „ПИМК“ ООД с ЕИК 115536179, със седалище и адрес на управление с. Марково, общ. Родопи, обл. Пловдив срещу Решение № 10682/28.11.2025 на Административен съд - Пловдив, постановено по адм. дело № 433/2025 г. С обжалваното решение съдът отхвърля исковата молба на „ПИМК“ ООД, с правно основание чл. 2в, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), подадена срещу Административен съд София-град (АССГ) за обезщетение за имуществени вреди в размер от 3 119 лв., включващи – 2 500 лв. платена имуществена санкция, наложена с Електронен фиш № 8504474686, издаден от Агенция „Пътна инфраструктура“ (АПИ), ведно със законната лихва върху тях от датата на завеждане на исковата молба до окончателното им заплащане; 119 лв. – такса по чл. 10б, ал. 5 от Закона за пътищата (ЗП), ведно със законната лихва върху тях от датата на завеждане на исковата молба до окончателното им заплащане; 80 лв. – планети деловодни разноски в полза на АПИ; и сумата от 420 лв. заплатено възнаграждение за адвокат и осъжда ищеца за разноски по делото. Касаторът счита обжалваното решение за неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Счита за неправилен извода на съда, че чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури (Директива 1999/62/ЕО) не предоставя права на частноправни субекти, които да могат да бъдат нарушени и да обосноват отговорност на държавата за нарушението им. Сочи, че изводът е в противоречие с решение от 21.11.2024 на Съда на Европейския съюз (СЕС) по дело С-61/23, което постановява че „Член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2011/76/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 27 септември 2011 г, трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер“. Позовава се също на решението на СЕС от 22.03.2017 по съединени дела C-497/15 и C-498/15. Обосновава, че съдът не е съобразил тези задължителни тълкувания на съюзната разпоредба, която изключва прилагането на имуществени санкции във фиксиран размер, каквато е била приложена с Електронен фиш № 8504474686, издаден от АПИ и потвърден от АССГ, а това е довело до имуществени вреди за ищеца, които са доказани. Сочи, че в случая АССГ е действала като последна инстанция и е била длъжна да съобрази решението си с правото на ЕС, включително решенията на СЕС, който признава в решението по дело С-224/01, че частноправните субекти могат да търсят обезщетение за вреди дори в случаите на вреди, причинени от решения на юрисдикция, която се произнася като последна инстанция при нарушение на правото ЕС. Обосновава, че изискването за съразмерност на прилаганото наказание е индивидуално право на частноправния субект спрямо когото се прилага санкцията, а в случая съдът не е съобразил, че с решение на СЕС е прието, че изискването за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер, като въпреки това е признал за законосъобразна имуществена санкция във фиксиран размер. Счита за неправилен и извода на съда, че не е налице „достатъчно съществено“ нарушение на правото на ЕС. Позовава се отново на практика на СЕС ( C-224/01 и С168/15) като заключава, че съгласно нея нарушението на правото на ЕС е винаги съществено, когато е продължило въпреки постановяването на решение, установяващо твърдяното неизпълнение на задължение в решение по преюдициално запитване или на трайно установена практика на СЕС в конкретната област, от които е видно, че въпросното поведение съставлява нарушение. Конкретно сочи, че в производството пред АССГ са изложени доводи за противоречие на националното право с чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО, направено е искане за преюдициално запитване, но и двете са отхвърлени като неоснователно. В същото време АССГ е следвало да знае за решението по съединени дела C-497/15 и C-498/15, както и за висящото към онзи момент дело С-61/23 по направено от български съд преюдициално запитване, напълно относимо към стоящия пред него казус, но въпреки това нито спира производство по делото, нито се позовава на практика на СЕС, с което безспорно допуска съществено нарушение на правото на ЕС. Излага съображения, че и в настоящото производството следва да бъде отправено преюдициално запитване по СЕС по следните три въпроса: 1. Нормата на чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО следва ли да се тълкува в смисъл, че се предоставя възможност на самите държави членки да определят съответните санкции и не е насочена пряко към предоставянето на права в полза на частноправни субекти (превозвачи)?; 2. достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС ли е потвърждаването на санкция, която е резултат от установени в националното ни право система от наказания, приложими при извършването на нарушения от вида на процесното?; 3. Когато изцяло не е заплатена дължимата пътна такса при липсата на валидна маршрутна карта или валидна ТОЛ декларация за преминаване през платената пътна мрежа и поради това е приложена максималната санкция, то дължима ли е преценка за съразмерност от решаващия съд? Прави искане за отмяна на обжалвания съдебен акт и решаване на спора по същество като се уважи изцяло предявения иск по основание и размер. Претендира присъждане на разноски. Ответникът - Административен съд София-град, в писмен отговор чрез процесуалан представител съдия Зл. Илиева изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на сторените в производството разноски. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, същата е частично основателна. Върховният административен съд, след като обсъди твърденията и доводите на касатора, и провери обжалваното съдебно решение с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: За да постанови решението си съдът установява от фактическа страна, че 27.02.2021г. с Електронен фиш № 8504474686, издаден от АПИ, е установено нарушение с пътно превозно средство, собственост на „ПИМК“ ООД на чл. 102, ал.2 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) като на основание чл. 187а, ал.2, т.3 във вр. ал.3 и чл. 179, ал.3б ЗДвП на Дружеството е наложено административно наказание – имуществена санкция в размер от 2 500 лв, а също и задължение да плати 119 лв. – такса по чл. 10б, ал. 5 ЗП. Електронният фиш е обжалван от „ПИМК“ ООД пред Софийски районен съд (СРС). На 28.06.2023 г. „ПИМК“ ООД плаща на Адвокатско дружество „Кавръкова Деков“ възнаграждение в размер от 420 лв. за правна защита и съдействие при обжалването на Електронен фиш № 8504474686, издаден от АПИ. На 25.08.2023 г. с Решение № 4010 по административнонаказателно дело № 7238/2023, СРС отменя Електронен фиш № 8504474686, издаден от АПИ и в полза на Дружеството са присъдени разноски в размер от 420 лв. Съдебното решение е обжалвано пред АССГ от АПИ. На 06.03.2024 г. с Решение № 1450 АССГ отменя Решение № 4010/25.08.2023 г. на СРС по административнонаказателно дело № 7238/2023 и потвърждава Електронен фиш № 8504474686, издаден от АПИ и осъжда „ПИМК“ ООД да заплати на АПИ разноски по делото в размер от 80 лева. Съдебното решение е окончателно. На 04.09.2024 г. в изпълнение на съдебното решение „ПИМК“ ООД превежда по банков път на АПИ сумата от 2 699 лв. По делото е прието и заключение на вещо лице, потвърдило, че цената на иска - 3 119 лв, представлява реално платени от „ПИМК“ ООД суми в полза на АПИ съгласно съдебното решение и възнаграждение за адвокат съгласно договор за правна защита и съдействие. При тези факти първоинстанционният съд счита предявения от ищеца иск, с правно основание чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ за допустим, но по същество неоснователен. Първоинстанционният съд приема, че трите условия (предмет на нарушената правна норма на Съюза да е предоставянето на права на частноправните субекти, нарушението на тази норма да е достатъчно съществено и да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда) следва да са налице кумулативно, като в конкретния случай Административен съд –Пловдив приема, че по делото не са налице доказателства, установяващи първата предпоставка. Съдът приема, че чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО, сочен от ищеца за нарушен, непредоставя права на частноправни субекти, а съдържа единствено задължение на държавите членки да определят санкции при нарушения, свързани със заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури. Съдът сочи, че АССГ в правораздавателната си дейност по конкретното дело не е допуснал съществено нарушение на правото СЕС, като е потвърдил обжалвания Електронен фиш, тъй като наложената с него санкция е резултат от установени в националното ни право система от наказания, приложими към съответното доказано нарушение. Относно относимостта на решението на СЕС от 22.03.2017 по съединени дела C 497/15 и C 498/15 и решение от 21.11.2024 на СЕС по дело С-61/23, съдът приема че същите указват на съда, че дължи преценка за съразмерност на наложената санкция, но доколкото в случая е безспорно доказано нарушение на чл. 102, ал.2 ЗДвП, тъй като за притежваното от „ПИМК“ ООД пътно превозно средство, попадащо в катгорията по чл. 10б, ал.3 ЗП, изцяло не е заплатена дължимата пътна такса по чл. 10, ал.1 ,т.2 ЗП, предвид липсата на валидна маршрутна карта или валидна ТОЛ декларация за преминаване през платената пътна мрежа и поради естеството и тежестта на нарушението съразмерно е приложната максималната санкция по чл. 187а, ал.2, т.3 вр. 179, ал.3бЗДвП. Съдът счита, че прилагането на нормите на вътрешното право не винаги представлява нарушение на правото ЕС, а в случая АССГ се е произнесъл по законосъобразността на наложената санкция, като не се спори, че нарушението е извършено, а повторна проверка на правилността на неговия извод не е допустима в производство по ЗОДОВ. Заключава въз основа на всичко изложено, че в правораздавателната си дейност по конкретното дело АССГ не е допуснал съществено нарушение на правото на ЕС, което да се определи като достатъчно съществено, поради което не е налице първият елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 2в, ал.1, т.1 ЗОДОВ и няма основание за ангажиране отговорността на ответника, поради което отхвърля исковата молба, с която е сезиран. Решението е валидно и допустимо, но частично неправилно. Съгласно чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Според чл. 4 ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността не се презюмира от закона и затова е в тежест на ищеца да установи наличието на кумулативно изискуемите предпоставки по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, като при липсата на който и да е елемент от фактическия състав не може да се реализира безвиновната отговорност на държавата. Разпоредбата на чл. 2в ЗОДОВ урежда разглеждането на искове срещу държавата за вреди от нарушения на правото на Съюза. Съгласно чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ административните съдилища притежават компетентност да решават спорове, при които се твърди, че вредите са причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС - за вреди от правораздавателната дейност на административните съдилища и ВАС. По аргумент от чл. 203, ал. 3 АПК за имуществената отговорност и за допустимостта на исковете за обезщетения за вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, се прилагат стандартите на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушение на правото на ЕС, уредена на свой ред в чл. 340, § 2 Договора за функционирането на ЕС (ДФЕС). Задължението на държавата да поправи вредите, настъпили в резултат от неизпълнение на задълженията й, произтичащи от Договорите (разбирани като Договор за Европейския съюз - ДЕС и ДФЕС) е един от основните принципи на правото на Съюза, провъзгласен за първи път в решение на Съда на Европейските общности /СЕО, сега – СЕС/ от 19 ноември 1991, Francovich и Bonifaci/Италия, C-6/90 и C-9/90, ECLI:EU:C:1991:428/. В т. 36 от решението, съюзните съдии, съобразявайки чл. 4, § 3 от ДЕС (тогава чл. 5 от ДЕО), постановяват, че държавите членки съдействат на Съюза при изпълнението на неговите задачи и се въздържат от всякакви мерки, които биха могли да застрашат постигането на целите на Съюза. Уточнено е, че принципът за отговорността на държавата за причинените от нея вреди на частноправните субекти, вследствие на нарушения на общностното (сега съюзното) право, е присъщ на системата на Договорите. В последвалата решението по делото Francovich практика на СЕС, в т. ч. и в актуалната му юриспруденция, са изведени условията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, причинени на частноправни субекти от нарушения на правото на Съюза, като трайно застъпено и безпротиворечиво в тази практика е прието, че увредените частноправни субекти имат право на обезщетение при наличието на три кумулативни условия, а именно - нарушената правна норма да има за предмет предоставянето на права на частноправните субекти, нарушението на нормата е достатъчно съществено и да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда (виж СЕО, решение от 5 март 1996, Brasserie du pкcheur/Bundesrepublik Deutschland et The Queen/Secretary of State for Transport, ex parte Factortame и др., C-46/93 и C-48/93, ECLI:EU:C:1996:79, т. 51; СЕС, решение от 7 юли 2022, F. Hoffmann-La Roche и др., C-261/21, ECLI:EU:C:2022:534, т. 58; СЕС, Решение от 10 март 2022, ˮGrossmaniaˮ, C-177/20, ECLI:EU:C:2022:175, т. 69 и СЕС, Решение от 23 ноември 2023, Right to Know, C-84/22, ECLI:EU:C:2023:910, т. 75). Съответно на доказване в подобно исково производство подлежат посочените предпоставки, всички твърдени в исковата молба факти и обстоятелства, които ги обосновават за осъществени, както и връзките между тях. Тежестта на доказване е на ищеца, както по отношение на основанията за претендираните вреди, така и на техния размер. При това посочените условия следва да са налице кумулативно – при липсата на което и да е от тях, не може да бъде ангажирана отговорността за вреди на ответника. Предвид посоченото правилен е изводът на първоинстанционния съд, кои са материалноправните предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата за вреди от нарушението на правото на Европейския съюз – чл. 2в ЗОДОВ, а именно: 1. нарушената съюзна правна норма, която предоставя на права на частноправните субекти; 2. достатъчно съществено нейно нарушение; 3. пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда. Следва при условията на пълно и главно доказване при наличието на достатъчно съществено нарушение и връзка с вредите, а последните да бъдат доказани напълно по вид и размер. Съгласно чл. 19, пар. 1 и пар. 3, буква "б" ДЕС, СЕС осигурява спазването на ПЕС и се произнася с преюдициални заключения по искане на националните юрисдикции за тълкуването на това право. От решения на СЕС по дело C-224/01 и дело С-168/15 се извежда задължителната сила на неговите решения, постановени по преюдициални запитвания на националните юрисдикции, при това не само за тези национални юрисдикции, които са отправили преюдициалното запитване, но и за всички национални съдилища, разглеждащи правен спор, решаването на който изисква прилагане на съюзна норма, тълкувана с тези решения. Тази задължителна сила на решенията на СЕС е израз на принципа, че сходните казуси трябва да се решават по сходен начин. В случая неоснователно е искането на касатора за отправяне на ново преюдициално запитване до СЕС в настоящото производство. Практика на последния е достатъчно богата и дава отговор на всички въпроси необходими за правилното решение спора, поради което не е необходимо отправянето на преюдициално запитване, а искането на касатора за това следва да бъде отхвърлено. Съгласно чл.288, §3 ДФЕС „директивата е акт, който обвързва по отношение на постигането на даден резултат от държавите членки, до които е адресиран, като оставя на националните власти свобода при избора на формата и средствата за постигане на този резултат“. Следователно директивата като съюзен нормативен акт рядко съдържа норми с директен ефект, т.е. такива които са ясни, безусловни, не изискват допълнителни мерки и създават права за частноправните субекти. Предвид посоченото (чл.288, §3 ДФЕС) легално определение за деректива, последната винаги изисква допълнителни мерки от националните власти, за да се постигне целения от нея общ за всички държави членки на ЕС резултат. Посоченото обаче не изключва възможността СЕС посредством съдебния диалог (преюдициалното запитване) да установи, че предприети от конкретни мерки (в случая национална система от наказания) е несъвместима със съюзното право. Точно такова е положението в настоящия случай, в решението на СЕС от 22 март 2017 г. по съединените дела С-497/15 и С-498/15 е прието, че чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО не допуска система от наказания, която предвижда налагане на фиксирана глоба за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им. Административнонаказателната отговорността на настоящия касатор - "ПИМК" ООД е била ангажирана за осъществяване на административно нарушение на чл. 102, ал. 2 ЗДвП, вр. с чл. 10, ал. 1, т. 2 ЗП. Съгласно чл. 102, ал. 2 ЗДвП собственикът е длъжен да не допуска движението на пътно превозно средство по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, ако за пътното превозно средство не са изпълнени задълженията във връзка с установяване на размера и заплащане на съответната такса по чл. 10, ал. 1 от Закона за пътищата (ЗП) според категорията на пътното превозно средство. Законът за пътищата урежда обществените отношения относно ползването на пътищата. Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗП за преминаване по платената пътна мрежа се въвежда смесена система за таксуване на различните категории пътни превозни средства и такси на база време и на база изминато разстояние: 1. такса за ползване на платената пътна мрежа - винетна такса за пътни превозни средства по чл. 10а, ал. 7; заплащането на винетната такса дава право на едно пътно превозно средство да ползва за определен срок платената пътна мрежа; 2. такса за изминато разстояние - тол такса за пътни превозни средства по чл. 10б, ал. 3; заплащането на ТОЛ таксата дава право на едно пътно превозно средство да измине разстояние между две точки от съответния път или пътен участък, като изминатото разстояние се изчислява въз основа на сбора на отделните тол сегменти, в които съответното пътно превозно средство е навлязло, а дължимите такси се определят въз основа на сбора на изчислените за съответните тол сегменти такси; таксата за изминато разстояние се определя в зависимост от техническите характеристики на пътя или пътния участък, от изминатото разстояние, от категорията на пътното превозно средство, броя на осите, общата технически допустима максимална маса, екологичната категория ЕВРО, клас емисии СО2 и специфични емисии СО2 и се определя за всеки отделен път или пътен участък. Съгласно чл. 10, ал. 2 ЗП при установено движение по платената пътна мрежа, когато за съответното пътно превозно средство не е заплатена съответната такса по ал. 1, водачът на пътното превозно средство, неговият собственик или трето лице може да заплати компенсаторна такса, в който случай същият се освобождава от административнонаказателна отговорност. В този случай се освобождават от административнонаказателна отговорност и всички други лица, които могат да носят такава във връзка с конкретното пътно превозно средство. Тази правна уредба сочи, че чрез закон е определена такса за преминаване на платената пътна мрежа. Ползването на платената пътна мрежа без предварително заплащане на определената от закона такса е нарушение, за което може да бъде ангажирана административнонаказателна отговорност. Установяването на нарушенията, свързани със заплащането на предвидените в чл. 10, ал. 1 ЗП пътни такси, се извършва в отклонение от общия ред, по специално разписани в закона правила. Съгласно чл. 167а, ал. 1 ЗДвП, АПИ осъществява контрол върху заплащането на съответната такса по чл. 10, ал. 1 ЗП чрез електронната система за събиране на пътни такси. В чл. 179, ал. 3б ЗДвП законодателят е дефинирал като нарушение, за което може да бъде ангажирана административнонаказателна отговорност, незаплащането от собственика или вписания ползвател изцяло или частично на дължимата пътна такса по чл. 10, ал. 1, т. 2 ЗДвП. Предвиденото наказание е диференцирано в зависимост от дееца в абсолютен размер. В случая в съдебното производството по проверка на законосъобразността на наложеното административно наказание на настоящия касатора, АССГ е действал като национална юрисдикция от последна инстанция, поради което е бил длъжен да съобрази съответствието на санкционните правни норми със съюзните такива. АССГ не е изпълнил това свое задължение и не е съобразил, че целта поставена за постигане от държавите членки в чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО не допуска система от наказания, която предвижда налагане на фиксирана глоба за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, а именно такава е националната правна норма, която определя наказанието за извършеното от ПИМК" ООД административно нарушение на чл. 102, ал. 2 ЗДвП, вр. с чл. 10, ал. 1, т. 2 ЗП. Следователно доказано е достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, извършено от АССГ, действащ като последна инстанция, който не установява връзката на правната норма, която прилага с чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО и даденото задължително тълкуване на последния от СЕС, което следва да съобрази в решението си. Националните съдилища са длъжни да осигуряват правилното прилагане на правните актове на Съюза, което се постига чрез механизма на преюдициалното запитване. В случая доколкото вече е било налице произнася на СЕС, което дава отговор дали приложимият към висящия пред АССГ спор национален закон или практика е в съответствие с правото на ЕС или не, АССГ не е бил длъжен да отправя ново запитване, но е бил длъжен да съобрази решенията по вече направените такива. От неизпълнението на посоченото задължение за съобразяване на правото на ЕС са произлезли част от търсените от ищеца вреди, а именно заплатената от него санкция по електронният фиш в размер на 2 500 лв, ведно със законната лихва върху тях от датата на завеждане на исковата молба до окончателното им заплащане; 80 лв. – планети деловодни разноски в полза на АПИ и сумата от 420 лв. заплатено възнаграждение за адвокат. Тези вредите са в пряка причинно-следствена връзка от нарушението на правото на ЕС, тъй като са резултат от правораздавателната дейност на АССГ, като с постановеното от този съд решение електронният фиш е влязъл в сила и е станал годно изпълнително основание (чл. 64, б. „в“ ЗАНН). Следователно основателни са исковете за обезщетение за имуществени вреди в размер от 2 500 лв, ведно със законната лихва върху тях от датата на завеждане на исковата молба до окончателното им заплащане. Главницата от 2 500 лв е пряка последица от неправилното приложение на национална правна норма, която е несъвместима с правото на ЕС, поради което подлежи на обезщетяване. Дължи се и законната лихва върху обезщетението за имуществена вреда, считано от датата на подаване на исковата молба в съда, именно както е поискал настоящия касатор. При извъндоговорна отговорност лихвата се дължи по Закона за лихвата при забава на парични задължения, като обезщетението за забавено плащане се изчислява върху главницата от датата на настъпване на вредата до окончателното й изплащане. Лихвата е поискана от ищеца от датата на исковата молба и така следва да бъде присъдена, а конкретния й размер ще се установи при окончателното плащане. По отношение на иска за обезщетение на имуществени вреди следствие на понесените разноски в съдебните производства относно законосъобразността на електронния фиш. Исканията за присъждане на разноски, сторени в производствата пред Софийски районен съд са направени своевременно. На Дружеството се дължат съдебни разноски с оглед изхода на правния спори същите са били присъдени с Решение № 4010/25.08.2023 г. на СРС по кнад № 7238/2023г. Безспорно е по делото, че "ПИМК" ООД е представлявано от адвокат, предвид представениото по делото пълномощно, налице и доказателства за реалното плащане на възнаграждението. Дължи се и обезщетение за имуществена вреда в размер от 80 лв, за които настощият касатор е осъден с Решение №1450/06.03.2024г. на АССГ по адм. дело № 11145/2023 г., представляващи деловодните разноски присъдени в полза на АПИ. Реалното им плащане е доказано по делото, включително с прието по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза. Съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска. Условие за възлагането на разноските на жалбоподателя в тежест на административния орган е те да са действително направени, т.е. да е доказано плащането. Разноските представляват направени от страните разходи по водене на делото, които съгласно разпоредбата на чл. 71, ал. 1 ГПК са държавни такси и разходи за производството. Разноските за правна защита са разходи за производството и включват възнаграждение за един адвокат. Договорът за адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, като писмената форма е форма за доказване за начина на плащане. Следователно на касатора се дължат разноските по делото в пълния претендиран размер - 80 лв. – планети деловодни разноски в полза на АПИ и сумата от 420 лв. заплатено възнаграждение за адвокат. Първоинстанционният съд като е достигнал до обратния извод, че исковато претенция в частта за обезщетение за имуществени вреди в размер от 2 500 лв, ведно със законната лихва върху тях от датата на завеждане на исковата молба до окончателното им заплащане; 80 лв. – планети деловодни разноски в полза на АПИ и сумата от 420 лв. заплатено възнаграждение за адвокат е неоснователна, е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено, а вместо него в полза на "ПИМК" ООД следва да бъде присъдено исканото обезщетение в пълен размер като основателно и доказано. Неоснователната е претенцията на касатора, че е налице причинно-следствена връзка от нарушението на правото на ЕС с настъпилата за него имуществена вреда - да плати такса в размер от 119 лв. по чл. 10б, ал. 5 ЗП, ведно със законната лихва върху тях от датата на завеждане на исковата молба до окончателното им заплащане. Съгласно чл. 10б, ал. 5 ЗП „когато не е възможно да се установи действително изминатото разстояние поради причини, които не се дължат на техническа неизправност на поддържаната от Агенция "Пътна инфраструктура" Електронна система за събиране на тол такси, се приема, че съответното пътно превозно средство е изминало разстояние, съответстващо на най-дългата отсечка между две точки от платената пътна мрежа, определена по най-прекия маршрут по протежението на платената пътна мрежа, в който случай собственикът или ползвателят заплаща максимална такса, определена в тарифата по чл. 10, ал. 6“. Това е такса за ползване на пътната мрежа, която е определена в съответствие с правилата, поставени в Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 г. Последната урежда правилата за облагане на тежкотоварните превозни средства при използването на пътната инфраструктура, а целта която следва да постигнат държавите членки е да въведат справедливи, недискриминационни и хармонизирани механизми за таксуване в рамките на общия вътрешен пазар. В случая в главното производството е доказано, че касаторът като собственик на пътно превозно средство, попадащо в категорията по чл. 10б, ал.3 ЗП, изцяло не е заплатило дължимата пътна такса по чл. 10, ал.1, т.2, предвид липсата на валидна маршрутна карта или валидна Тол декларация за пременяване през пътната мрежа. Предвид изложеното платената от касатора такса по чл. 10б, ал. 5 ЗП представлява дължима съответна на правото на ЕС такса за използваната пътна инфраструктура от пътното превозно средство на касатора, поради което няма основание същата да се признае за имуществена вреда от допуснатото от АССГ съществено нарушение на правото на ЕС. Следователно първоинстанционният съд като е отхвърлил исковете на „ПИМК“ ООД за имуществени вреди в размер от размер от 119 лв.- такса по чл. 10б, ал. 5 ЗП, ведно със законната лихва върху тях от датата на завеждане на исковата молба до окончателното им заплащане като неоснователни е постановил правилно в тази част решение, което следва да бъде оставено в сила в същата част. С оглед изхода на делото на страните се дължат разноски по настоящото дело при условията на компенсация съобразно уважената и отхвърлената част от исковата претенция. Съответно на касатора се дължат разноски за държавна такса, депозит за вещо лице и възнаграждение за адвокат съобразно уважената част на исковете в размер от 1092,88 евро/2137,49 лв. На ответника се дължат разноски за възнаграждение на юрисконсулт съобразно отхвърлената част на исковата молба в размер 7,80 евро/ 15,26 лв. Следователно ответникът следва да бъде осъден да плати на касатора разноски по компенсация в размер на 1 085,08 евро/ 2122,23 лв. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ АПК Върховният административен съд, Седмо отделение