Определение № 1026 от 13.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 335/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Д. Г. против решение от 02.11.2022 г. по гр.д.№ 3176/2021 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 99036/24.05.2020 г. по гр.д.№ 10375/2017 г. на Софийски районен съд. С потвърденото решение е признато за установено по отношение на касатора, че същият има задължения по чл. 430 ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 288 ТЗ вр. с чл. 92 ал.1 ЗЗД към „Банка ДСК „АД, по договор за банков кредит от 12.07.2007 г., както следва: 21 642,32 лева – главница по договора за кредит, 5 914,52 лева – договорна лихва за периода 05.04.2013 г. – 15.01.2015 г., 638,14 лева – наказателна лихва за периода 16.12.2014 г. -15.01.2015 г. и такса от 120 лева, за които вземания в полза на ищеца – кредитор е издадена заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.417 ГПК, по ч.гр.д.№ 2192/2015 г. на СРС. Касаторът оспорва въззивното решение като нищожно, недопустимо и неправилно. Счита, че не се касае за няколко обективно съединени иска, а за един, с цена формирана от размера на отделните пера и надхвърляща размера от 25 000 лева, поради което искът е родово подсъден на окръжен съд. Позовава се на произнасяне на съда въз основа на „ неистински документи „, като визира договора за кредит и Общите условия, предвид обстоятелството, че не носят подписа му на всяка отделна страница. Твърди „ нищожно „ заключение на приетата съдебно-икономическа експертиза, поради изготвянето й без заплатен предварително депозит от ищеца, непредставянето й в срок и приемането й, въпреки възражението на страната, че не е могла да се запознае със заключението. Касаторът навежда и довод, че исковата молба изхожда от лице, без представителна за ищеца власт – в пълномощното на Е. Г. няма вписани телефон и адрес, не е представено доказателство за обстоятелството, че е юрисконсулт на ищеца и че има изобщо юридическа правоспособност. Отделно, че упълномощаването, като извършено още през 2011 г., не изхожда от представляващите банката към момента на подаване на исковата молба. По същите причини касаторът оспорва възникнали от получената от него нотариална покана правни последици / обявена му предсрочна изискуемост на кредита /, тъй като същата не изхожда от автор / Н. Б. /, с установена спрямо ищеца представителна власт, нито в нея е посочено за вземания по кой кредит се отнася. Сочи се и нарушение на принципа на диспозитивното начало, тъй като съдът е присъдил договорна лихва в размер, надхвърлящ претенцията на ищеца / като нарушение на принципа страната счита и частичното уважаване претенциите на ищеца по останалите пера /, както е присъдил и законна лихва върху всяка от присъдените суми, макар да е претендирана само върху главницата и възмездил непоискани от ищеца за възмездяване разноски / от платен депозит за СИЕ /. Оспорва се извода на съда за основателност на исковете, с оглед констатациите на СИЕ по насрещното възражение на ответника за недължимо събрани суми. Ответната страна – „Банка ДСК „ АД - оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради неформулирането на правен въпрос и необоснованост на допълнителен селективен критерий, ако такъв би бил изведен от преповторените в изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК доводи за неправилност на въззивното решение. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба изхожда от легитимирано да обжалва лице и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за нищожност, недопустимост и неправилност на въззивното решение, настоящият състав съобрази следното: „Банка ДСК„ АД е предявила против Д. Г., на основание чл. 422 ГПК, установителни искове за установяване вземанията си от същия, на основание договор за кредит за текущо потребление от 12.07.2007 г., както следва: 21 642,03 лева – главница, 5 914,52 лева – договорна лихва, 638,14 лева наказателна лихва и 120 лева заемна такса.С тези размери претенциите са посочени в обстоятелствената част и петитума на исковата молба и кореспондират с присъдените в заповедното производство суми. В титулната част на исковата молба са посочени различни размери, а именно: 24 642,32 лева главница, 1912,04 лева договорна лихва, 696,67 лева наказателна лихва. Петитума на исковата молба, обаче, недвусмислено препраща към заповедта за незабавно изпълнение и посочените в същата размери, с които е съобразен и диспозитива на постановеното решение. Ищецът се позовава на настъпила предсрочна изискуемост на кредита от 12.07.2007 г. / уточнителна молба от 27.03.2017 г. /. Ответникът е оспорил родовата подсъдност на спора и уведомяването си за обявена от кредитора предсрочна изискуемост на кредита, по преждеизложените съображения – че отправената и неоспорено да е получена от него нотариална покана от името на ищеца, не изхожда от легитимирано да го представлява лице. Позовава се и на неяснота на съдържанието на нотариалната покана, относно формирането на претендираните суми, чиято дължимост оспорва. Оспорва да са му известни и предоставени приложимите към договора за кредит Общи условия, като представените по делото оспорва да го обвързват, доколкото не носят подписа му. Останалите заявени оспорвания са неотносими, с оглед въведените касационни доводи. В п. 11 от отговора ответникът твърди, че е предявил извънсъдебно възражение за прихващане / писмо вх.№ 2204/05.07.2013 г. / с насрещно свое вземане от банката, в размер на 13 924,39 лева, което същата не е оспорила и следователно тази сума съдът е следвало да приспадне от задълженията му. Писмото не е представено, нито са събрани доказателства за произхода и размера на така твърдяната за неоснователно заплатена от кредитополучателя сума. По искане на ищеца е назначена СИЕ, която е установила, че общият размер на усвоените от ответника средства по договора за кредит е 40 000 лева. От усвояването на кредита – на 12.07.2007 г. до 16.01.2015 г. / датата на подаване заявлението по чл. 417 ГПК / общият размер на непогасеното задължение е 28 318,40 лева / таблица 3 към заключението / ,формирано съответно от: 21 642,32 лева главница, 5 819,08 лева просрочени договорни лихви и 98,86 лева - начална лихва / двете суми формиращи размер от 5 917,94 лева /, 620,10 лева санкционнна лихва и 120 лева такса изискуемост. След 05.04.2013 г. е преустановено плащането по кредита. Първоинстанционният съд е уважил исковете за 21 642,32 лева главница, 5 914,52 лева договорни лихви, 638,14 лева санкционни лихви и 120 лева заемна такса, присъждайки на ищеца и разноските за заповедното и съдебното производства. Във въззивната си жалба ответникът поддържа доводите си за: родова подсъдност на спора на окръжен съд; подадена искова молба от лице без надлежно учредена представителна власт за ищеца, вкл. предвид липсата на указаните в чл.33 ГПК реквизити на пълномощното / адрес, телефон на пълномощника /; изготвяне на СИЕ без предварително внесен депозит; нарушено право на защита, поради непредоставена възможност на страната да се запознае със заключението на СИЕ, което не е следвало да се приеме в същото съдебно заседание, поради все още невнесен депозит от ищеца; непротивопоставимост на представените от ищеца договор за потребителски кредит и Общи условия към същия, тъй като договорът не е сключеният между страните / не носи подписа на ответника на всяка страница, каквато се твърди да е практиката на кредитодателя, аналогично и за представените Общи условия /; непроизнасяне относно последиците на предявено извънсъдебно възражение за прихващане и по възражението за изтекла погасителна давност; ненастъпила предсрочна изискуемост, поради „нищожност“ на нотариалната покана, с която кредитодателят я е обявил на длъжника. Оспорва се и правилността на констатациите на експертизата, доколкото е работила само въз основа на обобщени счетоводни данни, предоставени от ищеца. Оспорено е и разпределението на отговорността за разноски. Няма заявени доказателствени искания. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, като на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите му. Приел е, че се касае за обективно съединени искове, всеки от които с цена под 25 000 лева, предпоставяща родова подсъдност на районен съд. Упълномощаването на подалият молбата юрисконсулт на банката - Г. – въззивният съд е коментирал като валидно, изхождащо от представляващите банката изпълнителни директори към момент, неясно защо избран от съда, но в рамките на висящността на спора пред първа инстанция. Позовал се е на обстоятелството, че ответникът не е поискал допълнителен срок за запознаване със заключението, нито е оспорил същото, а последващото внасяне на депозит за изпълнението на експертизата не рефлектира върху годността й като доказателствено средство. Възражението, че представеният договор не е идентичен с подписания от страните, съдът е счел за неоснователно, доколкото е могло да се докаже с представен екземпляр на ответника, което не е сторено. Приел е, че дължи произнасяне само в хипотеза на предявено съдебно прихващане със сумата от 13 924,39 лева, каквото възражение не е надлежно заявено. Приел е за установено, че нотариалната покана изхожда от надлежно упълномощено от изпълнителните директори на банката лице. Доколкото е приложима кратката 3–годишна давност за лихвените задължения, такава към момента на подаване на заявлението по реда на чл. 417 ГПК / 16.01.2015 г. / не е изтекла, предвид дължимост на погасителни вноски по главницата от от м. април 2013 г. несетне и периоди на лихвените претенции съответно - 05.04.2013 г. и 15.01.2015 г. за просрочени договорни лихви и 16.12.2014 г. - 15.01.2015 г. за наказателни лихви. По отговорността за разноски в първоинстанционното производство, при запазване на правния резултат, въззивният съд не се е произнасял. Не е искано допълване по реда на чл. 248 ГПК. В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК касаторът поддържа нищожност и недопустимост на въззивния акт на преждепосочените основания и преповтаря доводите си от касационната жалба, за неправилност, поради допуснати съществени процесуални нарушения, от които посочва конкретно: заплащане депозита за СИЕ след приемането й, отказ да се изискат от съда оригиналите на представените от ищеца „фалшиви документи“, извършване на процесуални действия от лица без представителна власт, непроизнасяне по възражението на страната за надвзети суми, предявени на кридитора за прихващане с вземанията му, липса на мотиви / неправилно отнесени от касатора към порока „ необоснованост„ /. Изложени са и съображения за неправилност на фактическите констатации на съда, поради липса на доказателства за същите. Не са формулирани правни въпроси, като формално се твърди произнасяне на съда в противоречие със задължителна практика на ВКС, актове на СЕС и решения на Конституционния съд - непосочени. Формално страната се позовава на очевидна неправилност, съгласно чл. 280 ал. 2 пр. трето ГПК, без аргументация за същата, освен преждеизложеното. В мотивите на ТР № 1/10.02.2012 г. по тълк.дело № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС са обобщени пороците, квалифициращи съдебния акт като „нищожен„: постановен от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираем или неподписан. Сочената от касатора неспазена родова подсъдност на спора не обуславя нищожност, а недопустимост на съдебното решение.В случая, обаче, родовата подсъдност на спора е на районен съд, тъй като се касае за множество обективно съединени искове, всеки с цена под 25 000 лева. Общото основание за възникване на всяко от вземанията на ищеца - сключения договор за потребителски кредит – не обуславя идентичност на претенциите относно различен вид вземане на кредитора, макар на основание договора. Всеки от исковете предпоставя разглеждането на различни правопораждащи задължението обстоятелства и различно съдържание на противопоставимата от всяка от страните защита, респ. допуска и различен правен резултат и това са меродавните критерии за определянето им като отделни, обективно съединени, а не предявени за части от една и съща претенция, което би било и процесуално неоправдано. Неоснователно е и възражението за недопустимост на съдебния акт, поради подаването на исковата молба от лице без надлежно учредена представителна власт за ищеца и осъществявани от същото процесуални действия по разглеждането на спора. Съгласно вписванията в Търговския регистър, към датата на подаване на исковата молба упълномощилите юрисконсулт Г. лица – В. С. и Д. М. – са надлежно представляващи „Банка ДСК„ ЕАД, в качеството на главен изпълнителен директор / първата / и изпълнителен директор / втората /, измежду 5 лица с представителни функции и начин на представляване от всеки двама измежду главния изпълнителен директор, изпълнителните директори и прокуристи. Дори да не би била налице надлежно учредена представителна власт, за което съдът следи служебно, това съставлява процесуално нарушение, засягащо интереса на представляваната страна. Аналогично на приетото при договаряне без представителна власт, в т.2 на ТР № 5/12.12.2016 г. по тълк.дело № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, само страната, представлявана в процеса от ненадлежно упълномощен процесуален представител, може да се позове на това обстоятелство, което би могло да предпостави и недопустимост на съдебното решение, както и има правото да потвърди извършените без представителна власт действия. Това в случая е ищецът. Доколкото касационната жалба съдържа довод за произнасяне от съда в разрив с диспозитивното начало - присъждане на суми над претендираните - настоящият състав намира, че и този довод за недопустимост е несъстоятелен. Касаторът изхожда от посочените размери в титулната част на исковата молба, при изрично посочени в съдържанието и петитума на същата размери на отделните искове, кореспондиращи с присъдените в заповедното производство, каквато идентичност производството по чл. 422 ГПК изисква, като условие за допустимост на установителния иск, предявен по този ред. Неформулирането на правен въпрос е достатъчно основание да се приеме за необосновано основание за допускане на касационното обжалване. Още повече ,че не са удовлетворени и допълнителни селективни критерии в само формално посочените хипотези на чл. 280 ал.1 т. 1 и т. 2 ГПК. Не се обосновава от страната и е неустановима от съда очевидна неправилност на въззивното решение, която следва да е изводима единствено от мотивите на същото, независимо от действителното съдържание на доказателствата и извършените от страните и съда процесуални действия. Касаторът преимуществено се позовава на недоказаност на факти, за които сам носи доказателствена тежест. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение