Определение № 2010 от 23.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2430/2024 г.

Производството е по реда на чл. 248 ГПК. ВКС, състав на второ гражданско отделение, с определение № 1375 от 21.03.2025 г., постановено по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК, е оставил без разглеждане касационната жалба на Л. Г. Л. срещу решение № 473 от 22.04.2024 г. по гр. д. № 20231000501296/2023 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 775 от 16.02.2023 г. по гр. д. № 15224/2021 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от Л. Г. Л. срещу В. Ц. П. и Г. В. П. иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, и е прекратил производството пред ВКС в тази част; не е допуснал касационно обжалване на въззивното решение в останалата му част, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от Л. Г. Л. срещу В. Ц. П. и Г. В. П. иск с правно основание чл. 108 ЗС - да се признае по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-3/11.01.2021 г. на изп. директор на АГКК, с адрес на имота: [населено място], район „В.“, кв „С.“, ет. *, ап. № *; самостоятелният обект се намира в сграда № 6, разположена в поземлен имот с идентификатор ***; с предназначение: жилище, апартамент; брой нива на обекта: 1; с посочена площ от 115.10 кв.м; стар идентификатор: няма; при съседни самостоятелни обекти на същия етаж: *****, под обекта: *****, *****, над обекта: няма; с прилежащи части: 7.46 % ид. ч. от общите части на сградата; представляващ апартамент № 15, находящ се на подпокривен етаж в сграда 6, на кота 9 плюс, с площ от 115.10 кв.м, състоящ се от две спални, дневна с кухненски бокс, тераса, преддверие, баня, тоалетна и мокро помещение, при граници: апартамент № 16, стълбищна клетка, фасада, фасада, заедно със 7.46 % ид. ч. от общите части на сградата и на комплекса и 0.50 % ид. ч. от правото на строеж върху мястото, представляващо поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], и същите да се осъдят да предат владението му; осъдил е Л. Г. Л. да заплати на В. Ц. П. и Г. В. П. направените разноски пред ВКС в размер на 11 640 лв. – договорено и заплатено адвокатско възнаграждение. На 21.03.2025 г. във ВКС е депозирана молба по чл. 248 ГПК, подадена от Л. Г. Л., чрез адвокат В. В., за изменение на определението по чл. 288 ГПК в частта на присъдените разноски, като такива въобще не бъдат присъдени в полза на ответниците по касационната жалба, евент. да бъдат намалени поради прекомерност. Молителят счита, че В. Ц. П. и Г. В. П. не са направили претендираните от тях разноски пред ВКС, тъй като съгласно представеното платежно нареждане платец са не те, а „Каса Нуева 1“ ЕООД; не е представено визираното в платежното нареждане, като основание за плащане, споразумение от 20.06.2024 г.; не следва да се присъжда ДДС от 1940 лв., тъй като то не представлява разход за ответниците; излага съображения за прекомерност на договореното възнаграждение, като иска евентуално същото бъде намалено до размер от 3000 лв. Насрещните страни считат искането по чл. 248 ГПК за неоснователно. Настоящият съдебен състав на ВКС, ІІ г. о. намира молбата по чл. 248 ГПК, с която е сезиран, за допустима и основателна. Съображенията му за това са следните: Ответниците по касационната жалба В. П. и Г. П. са сключили за производството пред ВКС договор за правна защита и съдействие № 24814/14.06.2024 г., като с него е уговорено дължимо адвокатско възнаграждение от 11 640 лв., с вкл. ДДС, платимо по банков път. За удостоверяване на плащането са представили платежно нареждане за вътрешнобанков превод от 20.06.2024 г., от което се установява, че плащането на сумата от 11 640 лв. е наредено от „Каса Нуева 1“ ЕООД – неучастващо по делото лице. Съгласно постановките на ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., т. 1 на ОСГТК на ВКС, само когато е доказано извършването на разноски от страната в производството, те могат да й се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. Това не означава, че заплащането на разноските непременно трябва да е сторено лично от страната – същата може да го осъществи и чрез трето лице, като в последния случай трябва да обоснове и докаже, че разходването на средствата е станало за сметка на нейното финансово състояние, т.е. че са разходвани нейни средства. В горния смисъл е налице утвърдена практика на ВКС – напр. определение № 556/19.12.2019 г. по гр. д. № 4289/2019 г., ІІІ г. о., определение № 24/07.01.2025 г. по ч. гр. д. № 1863/2024 г., ІІІ г. о. и др. Тъй като в случая сумата за адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС е заплатена не от ответниците по касационната жалба, а от трето лице, без да е ясно на какво основание, настоящият съдебен състав приема, че не се установява В. Ц. П. и Г. В. П. да са направили разноски по делото, които да им бъдат присъдени, с оглед недопускането на касационно обжалване. Ето защо Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,