Определение № 210 от 21.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 294/2023 г.

Производството е по реда чл. 274, ал. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба вх. № 27111/16.12.2022г. на „Л. и сие“ срещу определение № 3117 от 07.12.2022г. по в.ч.гр.д. № 2767/2022г. на Апелативен съд - София, с което е оставена без уважение молба вх. № 23870/10.11.2022г. на събирателното дружество по чл. 248, ал. 1 от ГПК за допълване на постановеното по делото определение № 2711 от 01.11.2022г. в частта за разноските, като на жалбоподателя се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за подаване на отговор над присъдените 200 лева до пълните претендирани 500 лева. Оплакванията на жалбоподателя са за неправилност на определението на Апелативен съд – София в отхвърлителната част. Възнаграждението от 500 лева за изготвянето на отговор на частната жалба на Г.-Н. Н. К. е било договорено и реално заплатено. В обем от 4 страници са били посочени и обосновани основания за недопустимост на исковете по чл. 29 от ЗТРРЮЛНЦ, като при условия на евентуалност са посочени и допълнителни основания за липса на правен интерес у ищцата от предявяване на исковете предвид липсата на волеизявление от нея за встъпване в събирателното дружество в преклузивния срок по чл. 97, ал. 1, изр. последно от ТЗ, което да е достигнало до другия тогавашен съдружник. Изготвянето и подаването на отговора е оценено от апелативните съдии на минимума по Наредба № 1 от 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, без да са изложени мотиви за определяне на този размер, като се препраща към бланкетното възражение на другата страна. Трябвало е да се изложат мотиви за прилагането на чл. 78, ал. 5 от ГПК относно фактическата и правна сложност на делото, в т.ч. извършените от адвоката процесуални действия. Жалбоподателят иска определението на Апелативен съд – София да бъде отменено и да се присъди пълният размер на възнаграждението от 500 лева. От насрещната страна Г.-Н. Н. К. не е подаден отговор. Частната жалба е допустима. Тя е подадена срещу подлежащ на обжалване акт по чл. 274, ал. 1, т. 2, вр. чл. 248, ал. 3 от ГПК, в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от лице с интерес от обжалването и има съдържание и приложения от тези по съответно приложимите разпоредби на чл.260 и чл. 261 от ГПК, вр. чл. 275, ал. 2 от ГПК. По същество жалбата е неоснователна. С определение № 261765 от 05.07.2022г. по т.д. № 2722/2019г. на Софийски градски съд е било прекратено като недопустимо производството по предявените от Г.-Н. Н. К. срещу „Л. и сие“ искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за обявяване нищожността на решенията на общото събрание на събирателното дружество от 08.05.2018г. за освобождаване на Г.-Н. Н. К. като съдружник и представляващ и приемане на К. М. В. като съдружник в дружеството, както и производството по предявените искове с правно основание чл. 29, ал. 1, пр. последно от ЗТРРЮЛНЦ за установяване несъществуване на вписано в търговския регистър обстоятелство – заличаване на съдружника и представляващ Г.-Н. Н. К. и приемане на нов съдружник – К. М. В., вписано с регистрационен номер 20180522162511 на териториалната служба на Агенция по вписванията. Исковете са били основани на твърдение, че на 17.05.2011г. Г.-Н. Н. К. е била приета като съдружник в дружеството. Срещу определението от 05.07.2022г. на Софийски градски съд от Г.-Н. Н. К. е била подадена частна жалба. С отговор дружеството „Л. и сие“ е оспорило жалбата като неоснователна. Съгласно подадения отговор са били потвърдени като правилни фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд в прекратителното определение и допълнително, при условия на евентуалност, е било изложено, че липсва волеизявление от ищцата за встъпване в събирателното дружество след смъртта на нейния баща Н. Т. К. в преклузивния срок по чл. 97, ал. 1, изр. последно от ТЗ, което да е достигнало до другия тогавашен съдружник К. М. В.. По този довод в отговора са били изложени подробни съображения. Съображенията са били поддържани още с отговора на исковата молба. Било е поискано присъждането на разноски в частното въззивно производство, за установяване на които са били представени договор за правна защита и съдействие, сключен с адв. И. Д., с уговорено в него адвокатско възнаграждение от 500 лева, както и платежно нареждане за кредитен превод за плащане на възнаграждението. Приложен е бил още списък на разноските по чл. 80 от ГПК. С определение № 2711 от 01.11.2022г. по в.ч.гр.д. № 2767/2022г. на Апелативен съд – София обжалваното първоинстанционно определение е било потвърдено, без съдът да се произнася по разноски. С молба вх. № 23870 от 10.11.2022г., подадена в срока за обжалване на въззивното определение, дружеството „Л. и сие“ е поискало допълване на постановеното определение в частта на разноските по реда на чл. 248 от ГПК. С отговор Г.-Н. Н. К. е възразила за прекомерност на платеното адвокатско възнаграждение от 500 лева. С обжалваното определение № 3117 от 07.12.2022г. съставът на Апелативен съд – София е присъдил разноски от 200 лева – минималното адвокатско възнаграждение съгласно Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, приемайки възражението на ищеца по чл. 78, ал. 5 от ГПК основателно. При така установеното от фактическа страна, от правна страна настоящият състав на Върховния касационен съд приема следното: Уговарянето на възнаграждение за адвокат за процесуално представителство на ответника в частно въззивно производство, образувано по жалба срещу определение по чл. 130 от ГПК за прекратяване на първоинстнационно исково производство като недопустимо, е по договор по чл. 36, ал. 2 от ЗА и в рамките на свободата на договаряне (чл. 9 от ЗЗД). При отхвърляне на частната жалба, възнаграждението, ако е платено, се дължи от частния жалбоподател като част от отговорността му за разноски по чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК. По аргумент от чл. 78, ал. 5 от ГПК не подлежи на възстановяване заплатеното от ответника по жалбата възнаграждение за адвокат в размера, за който възнаграждението се явява прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, когато за това от частния жалбоподател е възразено. Прекомерните разноски за адвокат остават за сметка на направилата ги страна, тъй като те не са били необходими, а са по причина на самата страна. При преценката на правната и фактическа сложност на делото в частното въззивно производство се съобразяват исковете, предмет на делото, направените правни доводи във връзка с допустимостта на производството, извършените в това производство съдопроизводствени действия и общата продължителност на делото. При възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК присъжданото като разноски адвокатско възнаграждение не може да бъде по-малко от минимално определения размер съгласно наредбата на Висшия адвокатски съвет по чл. 36, ал. 2 от ЗА (Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения). В случая в частното въззивно производство пред Апелативен съд – София, образувано по жалба на Г.-Н. Н. К. срещу определението за прекратяване като недопустимо на първоинстанционното исково производство, дружеството „Л. и сие“ е направило разноски за адвокат за подаване на отговор на частна жалба в размер на 500 лева по сключен договор за правна защита и съдействие с адв. И. Д., като възнаграждението е било и платено. Сключването на договора и уговарянето на адвокатско възнаграждение е в съответствие със закона (чл. 36, ал. 2 от ЗА). За тези процесуални действия е предвиден размер на възнаграждението по чл. 11 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията към датата на сключване на договора, от 200 лева. Поради разликата в минималния и уговорения и платен размер на възнаграждението от Г.-Н. Н. К. е било изрично възразено за прекомерност на разноските за адвокат, които да се намалят. Възражението по чл. 78, ал. 5 от ГПК е било основателно. При извършеното едно единствено процесуално действие – подаване на отговор, съдържащ по същество съгласие с фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд за недопустимост на първоинстанционното исково производство, липсва фактическа и правна сложност на делото. В жалбата си в настоящото производство дружеството „Л. и сие“ се позовава основно на дадената от него в отговора подробна аргументация за липса на правен интерес у ищцата от предявяване на исковете и предвид липсата на волеизявление от нея за встъпване в събирателното дружество в преклузивния срок по чл. 97, ал. 1, изр. последно от ТЗ, но това обстоятелство е било заявено още с отговора на исковата молба, а и е неотносимо, тъй като легитимацията на ищцата по исковете по чл. 124, ал. 1 от ГПК и чл. 29, ал. 1 от ЗТРРЮЛНЦ е произтичала от нейно качество съдружник, а не от качеството й наследник по закон на Н. Т. К., починал съдружник. Поради това такова основание за недопустимост не е било обсъждано нито от първоинстанционния, нито от въззивния съд. Същевременно е неоснователно оплакването на дружеството „Л. и сие“ за немотивираност на определението по чл. 248 от ГПК на въззивния съд. По същество този съд се е позовал на липсата на фактическа и правна сложност на делото, което да обосновава уговаряне и заплащане на възнаграждение два и половина пъти над минималното, който извод се споделя и от настоящия съдебен състав. С оглед изложеното подадената частна жалба, като неоснователна, следва да бъде оставена без уважение. Воден от горното съдът