Решение № 691 от 22.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3737/2008 г.

Решение № 691 от 22.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3737/2008 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Снежанка Николова Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационната жалба на Т. Т. М. от с. В., чрез пълномощника й адв. Д. Г., против въззивното решение от 20.05.2008 г. по гр. д. № 3698/2007 г. на Софийски градски съд. С него е оставено в сила първоинстанционното решение от 4.04.2007 г. по гр. д. № 22582/2006 г. на Софийския районен съд, с което искът й против М. на о. и н. (МОН) за заплащане на сумата 1 136 лв. е отхвърлен. Касаторката поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост на извода на въззивния съд, че ответното М. на о. и н. не е пасивно легитимирано да отговаря за задълженията на закритото държавно училище. Ответникът не е взел становище по жалбата. Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване с определение № 1 от 8.01.2009 г. поради наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК - въпросът, по който въззивният съд се е произнесъл за липсата на основание за отговорност на МОН за заплащане на обезщетение по чл. 59 КТ е решен противоречиво в представената от касаторката съдебна практика. Върховният касационен съд на РБ, в настоящият състав на II гражданско отделение, като обсъди заявените в касационната жалба оплаквания във връзка с данните по делото, приема следното: За да остави в сила първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен, въззивният съд е приел, че макар и закритото със заповед на министъра на о. и н. от 30.06.2006 г. училище да е държавно, по смисъла на чл. 10, ал. 2 ЗНП, то МОН не е негов правоприемник, тъй като нито от закона, нито от заповедта за закриване на училището следва наличие на правоприемство. Поради това и не следва да отговаря за поетите от закритото училище задължения за заплащане на обезщетение по прекратеното поради закриването му трудово правоотношение с ищцата. По основния спорен въпрос - следва ли МОН да отговаря за задълженията на закритото държавно училище, с което ищцата е била в трудово правоотношение, е налице противоречива съдебна практика. Налице са влезли в сила решения, представени от касаторката, в които е прието, че статутът на закритото училище като държавно, по смисъла на чл. 10, ал. 2 ЗНП и липсата на определяне на правоприемник при закриването му са основания да се приеме, че такъв се явява държавата, в лицето на МОН, осъществяващ функциите на държавата в сферата на о. чрез предвиденото финансиране на държавните училища от държавния бюджет чрез МОН или други министерства или ведомства и отговорността за материалната им обезпеченост. Настоящият състав приема за правилна именно практиката, с която е прието, че правоприемник на закритото държавно училище, с което ищцата е била в трудово правоотношение, при прекратяването на което е възникнало и процесното вземане за обезщетение по чл. 59 КТ е МОН. Затова и изводът в обжалваното въззивно решение е неправилен, поради следните съображения: Държавата има конституционно гарантирани задължения в областта на о., на които кореспондира конституционно закрепеното право на образование - създава и финансира училища и контролира дейността им - чл. 53, ал. 6 от Конституцията. Държавните училища са именно такива държавни структури, чрез които държавата осъществява своята функция в областта на о., като в ЗНП - чл. 10, ал. 2 е предвидено финансирането им от държавния бюджет чрез МОН или чрез други министерства или ведомства. Те са самостоятелни юридически лица, съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 5 ЗНП, поради което и в дейността си придобиват права и поемат задължения от свое име, за които и отговарят. При закриването им, без в акта за това да е посочен правоприемник на тези права и задължения, държавата, чрез МОН или чрез друго министерство или ведомство, като първостепен разпоредител с бюджетните средства, следва да встъпи в правата и задълженията на тази своя структура, създадена и закрита от нея. В настоящия случай, със заповедта на министъра на о. и н. № Р* от 30.06.2006 г., обн. Д. в. бр. 59/21.07.2006 г. е закрито П. училище - интернат "С", с. В., в което е работила ищцата, сега касатор, на длъжността "работник-кухня". Трудовото й правоотношение е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ, считано от 1.09.2006 г., като същата претендира заплащане на обезщетение по р. IV, т. 5 от КТД в размер на петкратния размер на последното получено месечно брутно трудово възнаграждение, което работодателят й се е задължил да изплати на работника при прекратяване на трудовото правоотношение. Тъй като в заповедта за закриване на училището е предвидено само преминаване на имуществото му и документацията към други училища, които не са универсални правоприемници, то държавата, чрез МОН, следва да отговаря по предявения иск по чл. 59 КТ. Въззивният съд, с оглед направения от него извод, че МОН не е пасивно легитимиран да отговаря по този иск, не е обсъдил по същество другия спорен въпрос дали ищцата е била чл. на синдикалната организация, страна по представения колективен трудов договор, респ. има ли действие той спрямо нея с оглед приетото в р. VIII, т. 2 от същия, както и по въпроса за размера на претендираното обезщетение с оглед полученото последно месечно брутно трудово възнаграждение. С оглед разпоредбата на чл. 293, ал. 3 ГПК, предвиждаща връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд само ако се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, то следва да се направи извод, че горните въпроси следва да бъдат обсъдени от настоящата инстанция с оглед решаване на спора по предявения иск за изпълнение на задължението по КТД - чл. 59 КТ от МОН. Видно от събраните по делото доказателства е, че синдикалната организация на СБУ при ПУИ "С", с. В. е легитимна синдикална организация, същата е страна по представения КТД, но липсват доказателства за установяване членството на ищцата в нея. Съгласно чл. 57, ал. 1 КТ КТД има действие спрямо работниците и служителите, които са членове на синдикалната организация - страна по договора, същото е предвидено и в р. VIII, т. 2 от КТД, поради което и ищцата носи доказателствената тежест за установяване на твърдяното от нея и оспорено от ответника (вж. писмени бележки от МОН в първоинстанционното производство) обстоятелство, че членува в тази синдикална организация, респ. че е налице хипотезата на чл. 57, ал. 2 КТ. Тъй като същата не е ангажирала такива доказателства, то предявеният иск за изпълнение на задължението на работодателя, в случая ответното министерство след закриването му, произтичащо от представения КТД се явява неоснователен, тъй като не е установено от ищцата прилагането на същия спрямо нея като чл. на синдикалната организация, страна по договора. Затова и като краен резултат изводът на въззивния съд за неоснователност на иска е правилен, макар и по други съображения, изложени по-горе и обжалваното въззивно решение следва да се остави в сила. Водим от горното, настоящият състав на ВКС, II г. о.