Определение № 5886 от 01.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5222/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба, подадена от Г. В. К., изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в Затвора в [населено място] против определение № 12173/27.03.2026г., постановено по адм. дело № 2466/2026г. по описа на Административен съд – София град, с което му е отказано предоставяне на правна помощ и му е върната подадената от него исковата молба против Административен съд- София област за заплащане на обезщетение в размер на 10 000,00 евро вследствие на правораздавателната дейност на АССО, който за периода от 11.12.2025г. до 12.12.2025г. неоснователно му е отказвал освобождаване от заплащане на държавна такса и предоставяне на правна помощ. Върховният административен съд, състав на трето отделение, намира, че частната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 АПК, от надлежна страна. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано по искова молба на частния жалбоподател за заплащане на обезщетение в размер на 10 000,00 евро за причинени неимуществени вреди вследствие на правораздавателната дейност на АССО, който за периода от 11.12.2025г. до 12.12.2025г. неоснователно му е отказвал освобождаване от заплащане на държавна такса и предоставяне на правна помощ. С обжалваното в настоящото производство определение Адм.съд-София град също е отказал на К. предоставяне на правна помощи, както и е върнал исковата молба на Г. В. К., като е приел, че искът е недопустим. Определението е правилно. Видно от съдържанието на исковата молба, същата е изготвена по начин, даващ възможност да се извърши преценка за нейната допустимост и в достатъчна степен ясно и точно са конкретизирани периода, основанието и характера на вредите. Следователно предоставяне на правна помощ на този етап не е било необходимо, още повече предвид втората част от диспозитива на обжалвания акт и преценката на съда за недопустимост на иска. На следващо място, правилно административният съд е посочил, че според практиката на СЕС отговорност на държавата за вреди, причинени от национална юрисдикция, постановила акт като последна инстанция, възниква само в изключителни случаи, при допуснато очевидно нарушение на приложимото ПЕС /решения от 13 юни 2006г. по дело C-173/03, т. 32 и 42 и от 28 юни 2016 г. по дело С-168/15, т. 20 и т. 24/. АССО не е последна инстанция по искането на ищеца за освобождаването му от заплащането на държавна такса и за предоставянето му на правна помощ по адм.д.№1259/2025г. по описа на АССО, като отказът за това на АССО подлежи на обжалване пред ВАС, поради което и АССО не отговаря за вредите, причинени от националния съд от очевидно нарушение на приложимото право на ЕС. В конкретния случай липсва и достатъчна конкретизация относно правото на Европейския съюз, което частният жалбоподател счита за нарушено, Не съществува нормативна уредба за търсене на имуществена отговорност за вреди от правораздавателната дейност на съдилищата извън случаите, уредени в чл. 2, чл. 2б и чл. 2в от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Съдилищата може да отговарят само в случаите по чл. 2в ЗОДОВ за вреди, възникнали от нарушаване на правото на Европейския съюз, а такива твърдения не се съдържали в исковата молба. Несъгласието на ищеца с резултата на дадено дело не означава, че при постановяването на този резултат страната ще може да го обжалва по реда на чл. 2в ЗОДОВ. Правилно, обаче съдът не е дал указания за конкретизация, тъй като посочването на ненадлежен ответник е достатъчно основание за връщане на исковата молба и за прекратяване на производството по делото. По изложените мотиви, обжалваното определение, като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 236, във вр. с чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, трето отделение,