Решение № 1108 от 02.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11080/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на заместник изпълнителния директор на Държавен фонд „Земеделие“ (ДФЗ) срещу Решение № 402/04.03.2025 г. на Административен съд (АС) - Ловеч, постановено по адм. дело № 110/2023 г. и по частна жалба на Б. С. Ц. срещу Определение № 1399/27.08.2025 г. на АС – Ловеч, постановено по адм. дело № 110/2023 г. С обжалваното решение е отменен Акт за прекратяване на биологичен ангажимент по мярка 11 „Биологично земеделие“ от „Програмата за развитие на селските райони“ за периода 2014-2020 за кампания 2019 с изх. № 01-6500/2414#3 от 15.02.2022 г., издаден от заместник изпълнителния директор на ДФЗ; преписката е изпратена на заместник изпълнителния директор на ДФЗ за ново произнасяне, съобразно мотивите на настоящото решение, като на основание чл. 174, вр. чл. 57, ал. 5 АПК е определен за това едномесечен срок, считано от датата на получаване на преписката след влизане в сила на съдебното решение; Държавен фонд „Земеделие“ е осъден да заплати разноски по делото. С обжалваното определение е оставена без уважение молбата на Б. С. Ц. за изменение на обжалваното решение в частта относно присъдените разноски за адвокатско възнаграждение. Касационният жалбоподател обжалва решението като недопустимо, евентуално неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано – касационни основания по чл. 209, т. 2 и т. 3 АПК. Становището за недопустимост се обосновава с обстоятелството, че съдът се е произнесъл по просрочена жалба. Алтернативно се обосновава неправилност на решението с доводи, че жалбоподателят не е изпълнил изискванията на чл. 33, ал. 1, т. 2 от Наредба № 4 от 24.02.2015 г. за прилагане на мярка 11 „Биологично земеделие“ от Програмата за развитие на селските райони за периода 2014 – 2020 г. (Наредба № 4 от 24.02.2015 г.), което се потвърждавало и от събраните по делото доказателства, вкл. приетата съдебно-техническа експертиза. Нямало и доказателства за настъпили форсмажорни обстоятелства, които да са представени пред ДФЗ. Оспорват се изводите на съда, че административният акт не е мотивиран. Моли обжалваното решение да се обезсили, алтернативно да се отмени. Претендира юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в минимален размер и направените разноски за депозит за вещо лице. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Касационният жалбоподател се представлява от юрк. Христова. Ответникът – Б. С. Ц. оспорва касационната жалба по съображения изложени в писмен отговор. Моли обжалваното решение да се остави в сила. Претендира разноски. Представя писмени бележки и списък на разноските. Ответникът по касация се представлява от адв. Хубенова. Частният жалбоподател оспорва определението с доводи, че то е неправилно като постановено в противоречие с материалния закон. Счита, че съдът неправилно е уважил направеното от ответника възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Излага подробни съображения, че същото не е прекомерно предвид броя на проведените съдебни заседания и извършената от процесуалния представител работа по делото. Моли обжалваното определение да се отмени и се постанови ново, с което се присъди адвокатско възнаграждение в пълен размер от 2500 лева. Ответникът по частната жалба – заместник изпълнителния директор на ДФЗ не изразява становище. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на пето отделение, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните, намира, че касационната жалба и частната жалба са процесуално допустими като подадени в законния срок, от надлежни страни и срещу подлежащи на оспорване съдебни актове. За да се произнесе по съществото им касационната инстанция приема следното: По касационната жалба: Предмет на контрол за законосъобразност пред АС – Ловеч е Акт за прекратяване на биологичен ангажимент по мярка 11 „Биологично земеделие“ от „Програмата за развитие на селските райони“ за периода 2014-2020 за кампания 2019 с изх. № 01-6500/2414#3 от 15.02.2022 г., издаден от заместник изпълнителния директор на ДФЗ, с който на основание чл. 15, ал. 3, т. 3 от Наредба № 4 от 24.02.2015 г. и в съответствие с чл. 63, т. 1 във връзка с чл. 77, т. 4, буква „в“ от Регламент (ЕС) № 1306 на Европейския парламент и на Съвета от 17 декември 2013 относно финансирането, управлението и мониторинга на общата селскостопанска политика, е отказана финансова помощ и е прекратен поетия от Б. С. Ц. ангажимент по направление „Биологично растениевъдство“. За да разгледа спора по същество първоинстанционният съд, е приел, че жалбата е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 149, ал. 3, във връзка с чл. 149, ал. 1 АПК. За да достигне до този извод съдът е изложил съображения, че процесният акт за прекратяване на биологичен ангажимент е връчен на г-н Ц. на 01.03.2022 г. С жалба вх. № 01-6500/2414#5 от 15.03.2022 г. Б. Ц. е обжалвал в срок по административен ред – пред министъра на земеделието, Акт за прекратяване на биологичен ангажимент изх. № 01-6500/2414#3 от 15.02.2022 г., издаден от заместник изпълнителния директор на ДФЗ, съгласно предвидената за това възможност в чл. 29, ал. 3 от Закона за подпомагане на земеделските производители (ЗПЗП), в относимата му редакция – преди изменението с ДВ бр. 102/2022 г., в сила от 01.01.2023 г. Административната преписка е постъпила в цялост в Министерството на земеделието на 13.12.2022 г. В двуседмичния срок по чл. 97, ал. 1 АПК горестоящият административен орган – министърът на земеделието се е произнесъл със Заповед № РД 20-294/29.12.2022 г. Посочил е, че тази заповед е връчена на Б. Ц., чрез упълномощения от него адвокат, на 11.01.2023 г. и считано от тази дата жалбата е в срок. Решението е недопустимо. Преценката на съда, че жалбата, с която е сезиран е допустима е неправилна. Съгласно чл. 218, ал. 2 АПК за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон съдът следи и служебно. В случая основанието недопустимост на съдебното решение (чл. 209, т. 2 АПК) е наведено и от касатора. Правилно първоинстанционният съд е установил, че административният акт е бил обжалван пред по-горестоящия орган в срок. Неправилно съдът е приел, че административната преписка е постъпила в цялост в Министерството на земеделието на 13.12.2022 г., че по-горестоящият орган се е произнесъл в срок и че считано от датата на уведомяване на Б. Ц. за заповедта на министъра на земеделието, жалбата до съда е подадена в срок. Тези изводи са в противоречие с нормите на чл. 97, ал. 5, чл. 149, ал. 3 АПК и Тълкувателно решение (ТР) № 6 от 30.06.2015 г. на ВАС по т. д. № 4/2013 г., ОСС, І и ІІ колегия, което решение на основание чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт (ЗСВ) е задължително за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове. Видно от доказателствата по делото – Становище изх. № 01-6500/2414#6/20.10.2022 г., писмо изх. № 01-6500/2414#8 от 13.12.2022 г. и извадка от деловодната система Архимед, жалбата на Б. Ц. и административната преписка са постъпили в Министерството на земеделието на 21.10.2022 г. На 13.12.2022 г. е изпратено допълнително становище от ДФЗ, във връзка с писмо рег. № 10-968/02.11.2022 г. на Министерство на земеделието, издадено от дирекция „Биологично производство“. С това становище не е изпращана административна преписка. То не може да се разглежда като част от административната преписка и от датата на неговото получаване от министъра на земеделието да тече срокът за произнасяне на по-горестоящия орган, съответно от тази дата да се изчислява срокът по чл. 149, ал. 3 АПК. Приемането на тази теза ще означава по-горестоящия орган да има възможност да санира бездействието си да се произнесе в законоустановения срок по подадена до него жалба и да санира срока за обжалване пред съда на административния акт. Считано от 21.10.2022 г. срокът по чл. 97, ал. 1 АПК за произнасяне на по-горестоящия орган е изтекъл на 04.11.2022 г. Съгласно т. 2 на ТР № 6 от 30.06.2015 г. на ВАС по т. д. № 4/2013 г. съдебното оспорване по чл. 149, ал. 3 АПК не е допустимо, когато по-горестоящият административен орган, след изтичане на срока за произнасяне по чл. 97, ал. 1 АПК, се произнесе с решение, с което отхвърля жалбата или протеста срещу оспорения по административен ред индивидуален административен акт. Съгласно чл. 97, ал. 1 изр. трето АПК компетентният орган е длъжен незабавно да уведоми жалбоподателя за датата на получаване на преписката. По делото са налични доказателства, че органът е изпратил до Б. Ц. уведомление за датата на която е получил преписката. Представени са доказателства, че писмото не е било получено от адресата, тъй като не е било потърсено от същия. Пред първоинстанционния съд защитната теза на жалбоподателя (сега ответник по касация) е била, че жалбата му не е просрочена - не е бил уведомен за получаване на преписката от по-горестоящия орган и че считано от датата на която е уведомен за заповедта на министъра на земеделието жалбата му до съда е в срок. Администартивнопроцесуалният кодекс не е поставил изискване срокът за обжалване пред съда на административен акт, оспорен предгорестоящия административен орган, да тече от уведомяването на лицето за датата, на която преписката, във връзка с подадената жалба, е получена от горестоящия административен орган. Неизпълнението на въведеното с последното изречение на чл. 97, ал. 1 АПК задължение за уведомяване на жалбоподателя за датата на постъпване на преписката, не води до игнориране на императивно определените срокове за обжалване на административния акт при условията на чл. 149, ал. 3 АПК. Началният момент за изчисляване на този срок е нормативно определен и не е поставен в зависимост от изпълнението или неизпълнението на задължение за уведомяване на жалбоподателя от страна на висшестоящия административен орган. В този смисъл е и съдебната практика - Определение № 10297 от 03.07.2019 г. на ВАС по адм. д. № 7576/2019 г., Определение № 14002 от 21.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 12155/2019 г., Определение № 661 от 15.01.2020 г. на ВАС по адм. д. № 14352/2019 г., Определение № 11779 от 21.09.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9820/2020 г., Решение № 14169/17.11.2020 г. на ВАС по адм. дело № 6612/2020 г., Решение № 15542/15.12.2020 г. на ВАС по адм. дело № 7419/2020 г., Решение № 7085/13.07.2022 г. на ВАС по адм. дело № 2625/2022 г., Решение № 1510/08.02.2024 г. на ВАС по адм. дело № 6800/2023 г. Считано от 04.11.2022 г. срокът за обжалване по чл. 97, ал. 5 във връзка с чл. 149, ал. 3 АПК е изтекъл на 21.11.2022 г., понеделник, работен ден. Жалбата до съда е подадена на 23.01.2023 г. в 14-дневния срок от съобщаването на Б. Ц. на Заповед № РД20-294/29.12.2022 г. на министъра на земеделието, но това не променя факта, че тя е просрочена. С оглед изложеното оспореното съдебно решение ще следва да се обезсили и съдебното производство да се прекрати. По частната жалба: Предвид обезсилването на съдебното решение Определение № 1399/27.08.2025 г. на АС – Ловеч, постановено по адм. дело № 110/2023 г. също следва да се обезсили. Това определение е такова постановено в производство по чл. 248 ГПК. С него се оставя без уважение искане за изменение на Решение № 402/04.03.2025 г. на АС - Ловеч, постановено по адм. дело № 110/2019 г. Обезсилването на решението влече след себе си и обезсилване на определението, защото акцесония съдебен акт следва в случая постановеното по отношение на основния съдебен акт. С оглед изхода на спора своевременно направената от ответника по касация претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция и разноските направени за депозит за вещо лице следва да се уважи. На основание чл. 228 АПК, вр. с чл. 143, ал. 3 АПК, чл. 78, ал. 8 ГПК, чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ юрисконсултското възнаграждение следва да е в размер на 200 лв. Депозита за вещо лице платен от ДФЗ е в размер на 100 лв. (платежно нареждане от 10.10.2024 г.). На основание чл. 4 от Закона за въвеждане на еврото в Република България (ЗВЕРБ) съдът следва да присъди разноските в евро, доколкото това е официалната парична единица в Република България, считано от 01.01.2026 г. Превалутирани, на основание чл. 11, ал. 2, чл. 12 и чл. 13 ЗВЕРБ, в съответствие с определеното в чл. 5 ЗВЕРБ, разноските в размер на 300 лева възлизат на 153,39 евро. Воден от горното, Върховният административен съд, състав на пето отделение, на основание чл. 221, ал. 3 АПК