Определение № 19 от 11.01.2018 г. на ВКС по т. д. № 3053/2017 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК – във вр. чл. 396, ал. 1 ГПК. Образувано е по частната жалба с вх. № 20349 от 30.ХІ.2017 г. на [фирма]-София, подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от САК против определение № 3655 на Софийския апелативен съд, ТК, трети с-в, от 8.ХІ.2017 г., постановено по т. д. № 4294/2017 г., с което е била оставена без уважение молба на този търговец за допускане на обезпечение по предявен от него срещу ответното [фирма]-София иск с правно основание по чл. 266, ал. 1 ЗЗД (за присъждането на сума в размер на 217 227.55 лв.) посредством налагането на запор върху всички банкови сметки на ответника в кредитни институции на територията на страната ни до размера на горепосочената претенция. Оплакването на дружеството частен жалбоподател са за необоснованост и незаконосъобразност на атакуваното определение на САС, поради което се претендира отменяването му и постановяване на съдебен акт от настоящата инстанция по чл. 391, ал. 1 ГПК, с който исканото обезпечение на осъдителния иск да бъде допуснато. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивно пр-во пред САС, настоящата частна жалба на [фирма]-София ще следва да се преценява като процесуално допустима. Разгледана по същество настоящата жалба е частично основателна. За да откаже да допусне исканото от търговеца настоящ частен жалбоподател по иска му с правно основание по чл. 266, ал. 1 ЗЗД обезпечение (посредством налагане на запор върху всички банкови сметки на ответника в страната ни до размера на осъдителния иск от 217 227.55 лв.), въззивната инстанция е приела, че всъщност това било искане за неговото „допълнително обезпечаване”: за разликата над 155 684.80 лв. и до пълния размер на същата претенция, като в тази връзка е бил изграден решаващия извод, че - „при липса на доказателства по какъв начин и в какъв размер е реализирано предходното обезпечение” (на същия осъдителен иск, но като бъдещ – бел. на ВКС), това изключвало обезпечителната нужда от повторно обезпечаване на предявения иск чрез налагане на друга обезпечителна мярка, понеже така би се стигнало до неоправдано ограничаване на имуществената сфера на ответника [фирма]. Изводът на САС за „повторност” при обезпечаването на един и същ осъдителен иск, който веднъж бил вече обезпечен в процесуалното му състояние на бъдещ, е необоснован, тъй като страда от вътрешно правнологическо противоречие (contradictio in adjecto). Не се касае за повторно, а за допълнително обезпечаване и в този смисъл обезпечителна нужда по отношение на пълния размер на предявеното вземане реално съществува. Следва в тази връзка обаче, да се цени и обстоятелството, че понастоящем има постановено първоинстанционно решение, с което осъдителния иск на търговеца настоящ частен жалбоподател срещу ответното [фирма] с правно основание по чл. 266, ал. 1 ЗЗД е бил уважен за сума в размер на 97 792.24 лв. и съответно отхвърлен за разликата до пълния размер на претенцията от 217 227.55 лв. Ето защо налице е предпоставката по чл. 391, ал. 2 ГПК, при която [фирма]-София ще следва да бъде задължено – на основание чл. 391, ал. 1, т. 2 ГПК - да представи /внесе/ парична гаранция в размер на сумата от 6 000 лв. (шест хиляди лева) по сметка на САС, като условие за допускане на обезпечение за разликата над 155 684.40 лв. и до пълния размер на исковата претенция от 217 227.55 лв. /т.е. за сумата 61 543.15 лв./. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение