Определение № 11192 от 15.11.2023 г. на ВАС по адм. д. № 6365/2023 г.

Образувано е по жалба на Д. Ковачев, с [ЕГН], с постоянен адрес в гр. Попово, [улица], против чл. 25, ал. 1 от Наредба № 1 от 1.02.2019 г. за придобиване на юридическа правоспособност, издадена от министъра на правосъдието, oбн., ДВ, бр. 13 от 12.02.2019 г., в сила от 01.01.2020 г., изм. и доп., бр. 36 от 1.05.2021 г. (Наредба № 1/2019 г./Наредбата). Жалбоподателят легимитирайки се като стажант-юрист по смисъла на Наредбата, на когото предстои явяването на изпит за придобиване на юридическа правоспособност, оспорва законосъобразността на разпоредбата на чл. 25, ал. 1 Наредбата с аргумент за противоречие на посочения нормативен текст с предписанието на чл. 44, ал. 2 от Указ № 883 от 24.04.1974 г. за прилагане на Закона за нормативните актове, издаден от Председателя на Държавния съвет на Народна република България, обн., ДВ, бр. 39 от 21.05.1974 г., доп., бр. 7 от 24.01.1978 г., бр. 57 от 22.07.1980 г., изм. и доп., бр. 46 от 12.06.2007 г. (Указ № 883/1974 г./Указа). Излага съображения, че законовата делегация, въз основа на която е издаден подзаконовият нормативен акт, част от който е и атакуваната разпоредба, се съдържа в чл. 297а от Закона за съдебната власт (ЗСВ), според чийто текст министърът на правосъдието издава наредба, с която определя реда за провеждане на изпита за придобиване на юридическа правоспособност. В този смисъл прехвърлянето на така предоставената му нормативна компетентност чрез оспорената норма на чл. 25, ал. 1 Наредбата е недопустимо с оглед чл. 44, ал. 2 Указ № 833/1974 г., което обуславя отмяната на законовия текст единствено на това основание. За доказване на правния си интерес оспорващият е представил удостоверение за юридическа правоспособност № 408, издадено от министъра на правосъдието на 08.09.2023 г. Ответникът - министърът на правосъдието, чрез процесуалните си представители – гл. юрк. В. Домузчиева и гл. юрк. И. Савов, в писмено становище и в открито съдебно заседание по делото, мотивира теза за недопустимост на оспорването поради отпаднал правен интерес, а по същество – за неоснователност на жалбата, доколкото при издаването на атакувания подзаконов нормативен акт са спазени всички условия за неговата законосъобразност. При изпращането на депозираната жалба до съда от министъра на правосъдието на основание чл. 152 АПК са приложени заверени копия на документите по процесната административна преписка № 04-00-6/17.01.2017 г. по описа на Министерството на правосъдието (МП) – в 32 пункта, а с допълнително становище, постъпило във Върховния административен съд на 03.10.2023 г., са представени още доказателства – в 7 пункта. Върховният административен съд, състав на Седмо отделение, намира жалбата за процесуално недопустима, по следните съображения: В бр. 13 от 12.02.2019 г. на Държавен вестник е обнародвана Наредба № 1/2019 г., като съгласно §1, ал. 1 от Преходните и заключителните й разпоредби (ПЗР) действието й се отлага до 01.01.2020 г. Наредба № 1/2019 г. е издадена от министъра на правосъдието, въз основа на изричната законова делегация по чл. 297а ЗСВ, и съдържа правила по прилагането на норма от по-висок ранг, което я категоризира като подзаконов нормативен акт по смисъла на чл. 7, ал. 2 от Закона за нормативните актове (ЗНА). По силата на чл. 5, ал. 5 от Конституцията на Република България (КРБ) нормативните актове, регулиращи обществените отношения на територията на Република България (РБ), пораждат своето действие три дни след обнародването си в ДВ, освен ако в тях не е предвиден друг срок. От този начален момент правилата за поведение, съдържащи се в съответния нормативен акт, стават задължителни за адресатите си. Възможността за съдебен контрол върху подзаконовите нормативни актове е предвидена в чл. 185, ал. 1 и ал. 2 АПК, а редът за това – в Раздел III, Глава десета, Дял Трети АПК. Разпоредбата на чл. 186, ал. 1 АПК регламентира като условие за допустимост на оспорването на подзаконов нормативен акт наличието на личен правен интерес за лицето, сезирало съда. Наличието на правен интерес е една от абсолютните предпоставки за допустимост на съдебното производство. Същият е тясно свързан с института на правото на оспорване, чието съдържание е изяснено по категоричен начин в административноправната теория и практика и представлява публично субективно потестативно право, осъществявано по съдебен ред, което принадлежи на граждани и юридически лица, чиито права и законни интереси са засегнати (нарушени или застрашени) със съответната проява на административна власт. (Вж.: Решение № 21/26.10.1995 г., постановено по тълк. дело № 18/1995 г. на Конституционния съд (КС) на РБ). Еднозначна е съдебната практика на Върховния административен съд, че това засягане следва да е пряк резултат от действието на административния акт, а отмяната на последния трябва пряко да води до удовлетворяване интереса на адресата. Безпротиворечиво се приема, че правен интерес е налице тогава, когато без обжалването жалбоподателят не би могъл да защити своите права или законни интереси, т.е. ако сезирането на съда е абсолютно необходим и единствен път за правна защита, чието неизползване би довело до неблагоприятни за адресата правни последици. ("Административнопроцесуален кодекс, Систематичен коментар, Проблеми на правоприлагането, Анализ на съдебната практика", изд. "Труд и право", гр. София, 2013 г., стр. 1088). В тази връзка, както е посочено в Решение № 5/17.04.2007 г. на КС на РБ, постановено по конституционно дело № 11/2006 г., гражданите, организациите и органите, които атакуват по съдебен ред определен административен акт, следва да докажат правомерна, лична и обоснована заинтересованост. Според същото решение, когато предмет на оспорване е подзаконов нормативен акт, активната легитимация принадлежи на всички тези правни субекти, чиито права и законни интереси се засягат или могат да бъдат засегнати от него или за които той създава задължения. Според теорията и съдебната практика подлежащият на доказване интерес е правен, когато засяга правната сфера на оспорващия, пряк – когато правата или законните интереси се засягат или могат да бъдат засегнати непосредствено от нормативния акт и когато с отмяната му непосредствено се премахват неблагоприятните последици или се постигат благоприятни такива, и на последно място, той е личен, когато отрицателната рефлексия е именно в сферата на конкретното лице, упражнило правото си на жалба – когато то, а не някой друг, защитава съответните права, свободи и законни интереси. В случая, от данните по делото се установява че Д. Ковачев е получил оценка "неиздържал" на обявен със Заповед № СД-03-1/06.01.2023 г. на министъра на правосъдието (л. 174 от делото) изпит за придобиване на юридическа правоспособност, състоял се на 05.02.2023 г. На 14.02.2023 г. е подал заявление (л. 173 от делото) по Образец № 1б с искане да бъде разпределен за стажант-юрист на допълнителен двумесечен стаж в Окръжен съд – Търговище, въз основа на което със Заповед № СД-03-14/16.02.2023 г. на министъра на правосъдието (л. 181 от делото) и на основание чл. 300, ал. 3 ЗСВ, във връзка с чл. 32, ал. 1 и ал. 2 Наредба № 1/2019 г. е разпределен в посочения от него съд, считано от датата на постъпване. За начална дата в приложената на л. 184 от делото стажантска книжка и в представения на л. 192 от делото Акт за встъпване в длъжност е посочен 06.03.2023 г., а краят на стажа според намиращия се на л. 191 от делото Акт за напускане е бил на 05.05.2023 г. На същата дата е подадено и заявление по Образец № 2 за допускане до изпит за придобиване на юридическа правоспособност за следващата насрочена дата. Със Заповед № СД-03-74/10.08.2023 г. на министъра на правосъдието е наредено да се проведе изпит в две части – писмен под формата на тест на 23.08.2023 от 10:00 часа, и писмен под формата на казус на 03.09.2023 г. от 10:00 часа, както и е обявен списъкът с допуснатите стажант-юристи, под 131 от който е и Д. Ковачев. С оглед успешно положения изпит на стажант-юриста е издадено Удостоверение за юридическа правоспособност № 408/08.09.2023 г. Жалбата против чл. 25, ал. 1 от Наредбата е изпратена на Министерството на правосъдието (МП) чрез Система за сигурно електронно връчване (ССЕВ) на 18.06.2023 г. Правната оценка на описаните факти предполага изясняване на приложимата нормативна рамка: По аргумент от чл. 21 Наредбата след приключване на стажа стажант-юристите полагат изпит за придобиване на юридическа правоспособност. Съгласно чл. 32, ал. 1 с.з. при оценка "неиздържал" стажант-юристът има право да се яви на изпит след допълнителен двумесечен стаж по реда на чл. 6 – чл. 15 до три пъти, за което подава заявлението по чл. 4, ал. 1, т. 1. Съгласно предписанието на чл. 32, ал. 3 Наредба № 1/2019 г. за следващо явяване на изпит се подава писмено заявление до министъра на правосъдието чрез председателя на съответния окръжен съд. На положилите успешно изпита се издава удостоверение за юридическа правоспособност, подписано от министъра на правосъдието – Сравн.: чл. 33 Наредбата. При тези факти и законова уредба, настоящият състав на Върховния административен съд намира, че към момента на сезирането на съда с жалба против разпоредбата на чл. 25, ал. 1 Наредба № 1/2019 г. Д. Ковачев е завършил двумесечния допълнителен стаж и е заявил желанието си да се яви на следващия изпит за придобиване на юридическа правоспособност, който ще бъде насрочен от министъра на правосъдието. В този смисъл и към този момент той е имал пряк и личен правен интерес от инициираното оспорване. Предстоящият му изпит се регулира от нормите на Наредбата, в т.ч. и от правилото на чл. 25, ал. 1 от същата, поради което евентуалната отмяна на този подзаконов нормативен акт несъмнено би рефлектирала непосредствено върху правната сфера на това лице. Съдът обаче е длъжен по всяко време на производството да следи за процесуалните предпоставки за неговата допустимост, и ако намери, че липсва положителна или е налице отрицателна такава - да прекрати образуваното производство, дори към момента на сезирането жалбата да е била допустима. В конкретната хипотеза в хода на образуваното по първоначално допустимата жалба производство, Д. Ковачев е придобил юридическа правоспособност и е получил удостоверение за това по реда на чл. 33 Наредбата. С настъпването на този юридически факт е отпаднал и правният интерес на жалбоподателя от оспорване на нормативната уредба, регулираща механизма на провеждане на изпита за придобиване на юридическа правоспособност. Хипотетичната незаконосъобразност на подзаконовия нормативен акт не би се отразила в правната сфера на придобилия правоспособност субект по благоприятен начин, каквато последица би следвало да има съдебното решение, постановено в полза на оспорващия, в случай на наличие на правен интерес. По изложените съображения депозираната от Д. Ковачев жалба против чл. 25, ал. 1 Наредба № 1/2019 г. се явява недопустима на основание чл. 159, т. 4, във връзка с чл. 186, ал. 1, във връзка с чл. 196 АПК и следва да бъде оставена без разглеждане, с отмяна на дадения с протоколно определение от 16.10.2023 г. ход по същество и прекратяване на образуваното производство. При този изход на спора претенцията на ответника за присъждане на разноски е основателна и следва да бъде уважена, поради което и на основание чл. 143, ал. 3 АПК, във връзка с чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, Д. Ковачев следва да бъде осъден да заплати на Министерство на правосъдието – администрацията, в която се намира органът-издател на атакувания в производството подзаконов нормативен акт, разноски в размер на 100,00 (сто) лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение. Водим от горното и на основание чл. 159, т. 4, във връзка с чл. 186, ал. 1, във връзка с чл. 196 АПК, Върховният административен съд, състав на Седмо отделение