Определение № 8810 от 24.09.2025 г. на ВАС по адм. д. № 9238/2025 г.

Производството е по чл.229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на М. М. С. от гр.Дряново, обл.Габрово, подадена чрез пълномощник А. М. С. – лице от кръга по чл.32, т.3, пр.2 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Жалбата е срещу определение №914 от 07.07.2025г., постановено по ч.адм.дело №229/2025г. на Административен съд - Габрово. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания по чл.209, т.3 вр. чл.236 от АПК. Претендира се отмяната му. Ответникът – кметът на Община Дряново, не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира за допустима частната жалба, в частта й, в която е оставена без разглеждане частната жалба на М. М. С. срещу разпореждане №751 от 06.06.2025г. на председателя на Административен съд – Габрово по адм. д. №178/2025г. на същия съд и е прекратено производството по ч.адм.дело №229/2025г. на Административен съд – Габрово. В този част частната жалба е подадена срещу подлежащо на обжалване определение, с което се прегражда по-нататъшното развитие на производството, от страна по делото, за която то е неблагоприятно и в срока по чл.230 АПК. С частната жалба се обжалва определението на Административен съд - Габрово в цялост, включително и в частта, в която е оставено без уважение искането за отвод на председателя на съдебния състав по делото - съдия Е. К.-Т.. В тази част частната жалба е недопустима. Съгласно чл.229, ал.1 от АПК на обжалване с частна жалба подлежат определенията и разпорежданията, които преграждат по-нататъшното развитие на производството (т.1) и в случаите, изрично посочени в закона (т.2). Посочената част от определението на Административен съд – Габрово не попада в нито една от двете законови хипотези, поради което в тази й част тя е недопустима и не подлежи на разглеждане. Същевременно обаче изложените в частната жалба оплаквания за отказа за отвод на член от съдебния състав са относими към останалата част от обжалваното определение – като оплакване за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в твърдения, че при наличие на основание за отвод, член от съдебния състав не си е направил такъв. Тези оплаквания са допустими, тъй като отказа за отвод, макар да не подлежи на самостоятелно обжалване, подлежи на касационен контрол за законосъобразност с крайния акт, какъвто е определението на първоинстанционният съд, с което жалбата на М. М. С. е оставена без разглеждане и е прекратено производството по делото. Затова именно по този начин следва да бъдат разгледани оплакванията за отказа за отвод на член от съдебния състав. Разгледана по същество частната жалба в допустимата й част е неоснователна по следните съображения: С обжалваното определение №914 от 07.07.2025г., постановено по ч.адм.дело №229/2025г. на Административен съд - Габрово, е оставено без уважение искането за отвод на председателя на съдебния състав по делото - съдия Е. К.-Т., оставена е без разглеждане частната жалба на М. М. С. срещу разпореждане №751 от 06.06.2025г. на председателя на Административен съд – Габрово по адм. д. №178/2025г. на същия съд и е прекратено производството по ч.адм.дело №229/2025г. на Административен съд – Габрово. За да постанови този резултат административният съд се е основал на чл.306, ал.6 от АПК. Приел е, че несъгласието с решение на съда, постановено по друго производство не е основание за отвеждане на съдията. А по отношение на частната жалба първоинстанционният съд е приел, че оспореното пред него разпореждане на председателя на Административен съд – Габрово е постановено по искането на М. М. С. за налагане на глоба по реда на чл.304 от АПК на кмета на Община Дряново за неизпълнение на влязло в сила съдебно решение на ВАС. Съдът е счел, че в това производство само нарушителят може да обжалва разпореждането, с което съдът се е произнесъл по същество на сигнала за неизпълнение на съдебно решение и е наложил глоба. А лицето, което е депозирало искането, съответно инициирало производство по реда на чл.304, ал.1 от АПК (каквото е М. М. С.) не разполага с правно призната и гарантирана от закона възможност да обжалва постановеното разпореждане. Обжалваното определение в допустимата му за обжалване част е правилно. По отношение на изложеното в предходните абзаци оплакване за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в това, че при наличие на основание за отвод, член от съдебния състав не си е направил такъв. Доводите в тази насока са неоснователни. С частта жалба извън изложените от първоинстанционният съд мотиви, касаещи разпореждане №440 от 09.04.2025г. по адм. дело №102/2009г., се твърди предубеденост на съдия Е. К.-Т. за това, че тя се е произнасяла с решение №116 от 01.10.2009г. по адм. дело №102/2009г. на АС – Габрово и определение №913 от 07.07.2025г. по ч.адм.дело №231/2025г. също на АС – Габрово. Оплакванията в тази насока са неоснователни, предвид следното: Отводът на член от съдебния състав е личен акт на съдията или на съдебния състав. Основанията за това за посочени в чл.22, ал.1 от ГПК, приложим на основание чл.144 от АПК. Тези основания не се установяват за съдия Е. К.-Т. при постановяване на обжалваното определение. Конкретно доводите в частта жалба са относими към основанието по т.6 – наличие на други обстоятелства, които пораждат основателно съмнение в безпристрастието на съдия Е. К.-Т.. И по двата акт, копия от които се представят с частната жалба, частният жалбоподател М. М. С. не е бил страна. Това, че по първото решение страна е бил баща му, а по второто определение – неговата майка, не е основание да се приеме, че за съдия Е. К.-Т. е налице основателно съмнение за нейното безпристрастие по отношение на частния жалбоподател М. М. С.. Освен това и двата съдебни акта касаят изпълнение на задължения на Е. К.-Т. като съдия в АС – Габрово. Несъгласието на оспорващия със съдебни актове не е основание за съмнение в безпристрастието на член на съдебния състав, постановил тези актове. На последно място изискването на т.6 от чл.22, ал.1 от ГПК е за основателно съмнение, каквото категорично не се установява от доводите на частния жалбоподател. По същество обжалваното определение, с което жалбата на М. М. С. е оставена без разглеждане и е прекратено производството по делото, е правилно предвид следното: Производството по налагане на наказания за неизпълнение на съдебни актове, съставляващо нарушение по смисъла на чл.304 от АПК, се провежда по реда на чл.306 от АПК. В това производство актове за установяването на нарушение по чл.304 от АПК не се съставят, а наказанията се налагат с разпореждане на председателя на съответния съд или на овластено от него длъжностно лице. Административнонаказателното производство по налагане на наказанието по чл.304 от АПК се провежда в закрито заседание, като на нарушителя се дава възможност да даде писмени обяснения. Съгласно чл.306, ал.4 и ал.5 АПК препис от разпореждането се връчва единствено на нарушителя, а то подлежи на обжалване пред тричленен състав на същия съд, в 7-дневен срок от връчването му. Анализът на цитираните разпоредби налага правилно формирания от тричленния съдебен състав на първоинстанционния съд извод, че административнонаказателното производство се развива без участието на подателя на искането за налагане на наказание по чл.304 от АПК, и той не притежава активна процесуална легитимация да обжалва постановеното по искането му разпореждане. Посоченият специален ред, предвиден в разпоредбата на чл.306 от АПК, освен че изключва обжалването на разпореждането по общия ред на АПК, е приложим единствено в случаите на наложено наказание, като само наказаното лице е активно процесуално легитимирано да го оспори. В този смисъл е константната и непротиворечива съдебна практика на Върховния административен съд, включително цитираната в мотивите на атакуваното определение, от която настоящият съдебен състав не намира основание да се отклони. Следва да се посочи, че с частната жалба изводите в тази насока на първоинстанционния съд не се оспорват, а наведените доводи касаят твърдения за наличие на основание за налагане на наказание за неизпълнение на съдебно решение. Доводите в тази насока касаят съществото на спора в производството пред първоинстанционния съд, които не могат да се разглеждат при установената от първоинстанционния съд недопустимост на частната жалба на М. М. С.. По изложените съображения оспореното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл.221, ал.2, предл.1 във вр. с чл.236 от АПК Върховният административен съд, състав на четвърто отделение,