Решение № 191 от 24.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1836/2014 г.

Решение № 191 от 24.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1836/2014 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Олга Керелска Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Окръжна прокуратура [населено място] срещу решение № 2117/27.12.2013 г. по в. гр. д. № 2755/2013 г. на Окръжен съд [населено място], с което е потвърдено решение № 575/25.07.2013 г., по гр. д. № 615/2011 г. на Карловския районен съд в частта, в която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Б. С. Л. сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление, по което е бил оправдан, ведно със законната лихва, считано от 27.02.2009 г. до окончателното изплащане на сумата. Присъдени са такси и разноски. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Иска се решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде изцяло отхвърлен частично или евентуално размерът на определеното обезщетение да бъде намален съобразно с действително претърпените вреди и принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД. Ответникът по касация Б. С. Л. е починал в хода на производството и заместен от неговите наследници и правоприемници К. Б. Л., Д. Б. Л. и П. Б. Л. и тримата от [населено място]. Същите, чрез процесуалния им представител адв. К., оспорват основателността на касационната жалба. Молят решението като правилно да бъде потвърдено. С определение от 15.09.2014 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по правния въпрос: "При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, кои са критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ по см. на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 З.", който въпрос съдът уточнява въз основа на наведените в касационната жалба и изложените по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК доводи", съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г. ОСГТК. Прието е, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на съда, изразена в т. II ППВС № 4/23.12.1968 г., както и с представеното с касационната жалба решение № 832/10.12.2010 г. на ВКС, 4-то г. о., което е постановено при условията на чл. 290 ГПК и се ползва със задължителен характер, поради което касационното обжалване е допуснато на осн. чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По поставения правен въпрос Върховният касационен съд, състав на 3-то г. о., приема следното: Съгласно т. II от ППВС № 4 от 23.12.1968 г. понятието "справедливост" не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. С оглед това разбиране, при определяне на този размер съдът следва да вземе предвид всички обстоятелства, които имат отношение към твърдяните от ищеца неимуществени вреди. С решение № 832/10.12.2010 г. на ВКС, 4-то г. о. по въпроса какви са критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2 З. съставът на съда счита, че следва да се изхожда от принципните съображения, установени в практиката на ВС и ВКС, че понятието "справедливост" не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на съда по същество на конкретни обстоятелства, вкл. характер на увреждането, състояние на пострадалия, причинител и др., че моралните вреди са индивидуално определими и паричното обезщетение за тях следва да съответства на необходимото за преодоляването им и че не е проява на справедливост, а е в дисхармония със справедливостта определяне на парично обезщетение по-голямо от необходимото за обезщетяване на претърпените вреди, като се обсъдят всички наведени доводи и обстоятелства, обосноваващи по-нисък размер на обезщетението. При определяне на дължимото обезщетение следва да се държи сметка и за обществените представи за справедливост в аспект на съществуващите обществено-икономически условия на живот. При този отговор на поставения правен въпрос, Върховният касационен съд, състав на 3-то г. о., приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е възприел установената с първоинстанционното решение фактическа обстановка, /чл. 272 ГПК/, според която срещу ищеца е било образувано наказателно производство по обвинение за извършено престъпление от общ характер по чл. 210, ал. 1, т. 1 във вр. чл. 209, ал. 1 НК, за което е оправдан с влязла в сила присъда по НОХД № 2805/2007 г. на Районен съд [населено място]. Прието е, че в резултат на образуваното наказателно производство и незаконно обвинение ищецът е претърпял значителни душевни и физически болки и страдания - обостряне на сърдечно заболяване, хипертония, разстройване на психиката, злепоставяне на доброто му име. В тази връзка е прието, че причинно-следствената връзка между незаконното обвинение в извършване на престъпление, и влошеното здравословно и емоционално състояние на ищеца, е установена в процеса. Предвид данните за намалелия брой покани за участия в различни форуми, е направен извод, че незаконното обвинение е допринесло за уронване доброто име на ищеца. При съобразяване на тези обстоятелства въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на държавата в лицето на Прокуратурата на РБ на осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 З. и е потвърдил определения от първоинстанционния съд размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди. При постановяване на своето решение в нарушение на материалния и процесуален закон въззивният съд не е отчел обстоятелството, че наказателното производство е приключило в разумен срок - около две години /от 25.06.2007 г. до 27.02.2009 г./, като е приел, че същото не е относимо към предмета на настоящия спор, доколкото разглеждането на делата в разумен срок, съгласно разпоредбата на чл. 22 НПК е принципно задължение на органите на предварителното разследване и съда. Този извод на въззивния съд е в противоречие с трайната практика на ВКС по този вид дела. Продължителността на наказателното производство /в неговата досъдебна и съдебна фаза/ е обстоятелство, което има значение за размера на претърпените вреди и оттам за размера на обезщетението за тяхната обезвреда. Не е отчетено и обстоятелството, че в наказателното производство по отношение на ищеца е взета най-леката мярка за неотклонение. Изводите на съда за наличие на изключителна причинно-следствената връзка между обвинението и констатираните заболявания при ищеца, в това число неговото психическото и емоционално състояние, не се подкрепят от доказателствата по делото и са необосновани. Изслушаната по делото съдебно-медицинска експертиза дава заключение, че установените страдания при ищеца не са основно и единствено причинени от провежданите процесуални действия в наказателното производство. Следователно СМЕ приема, че образуваното срещу ищеца наказателно производство е повлияло на неговото здравословно състояние, но не го детерминира изцяло. Същевременно липсват категорични данни, че наказателното преследване се е отразило на международния авторитет на ищеца и неговото ангажиране в мероприятия на различни организации. При съобразяване на тези обстоятелства, както и стандарта на живот в страната настоящата инстанция счита, че справедливия размер на дължимото обезщетение не следва да надвишава сумата от 5 000 лв. С оглед на това до този размер обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. За разликата от 5 000 лв. до 10 000 лв. решението следва да бъде отменено и вместо него се постанови ново, с което за този размер предявеният иск да бъде отхвърлен. Следва да бъде отменено и решението в частта за разноските, като с оглед изхода на делото и на осн. чл. 10, ал. 3 З. Прокуратурата на Република България следва да бъде осъдена да заплати на К. Б. Л., Д. Б. Л. и П. Б. Л. сумата 250 лв. разноски за държавна такса, възнаграждение за в. л. и свидетел и 172 лв. адвокатско възнаграждение съразмерно с уважената част от иска или общо разноски в размер на 422 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на 3-то г. о.