Определение № 4 от 05.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3214/2025 г.

Производство по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на ответника С. Б. Я., чрез адв. А. Т. /надлежно упълномощен/, срещу определение № 7417 от 11.04.2025 год., постановено по в. гр. дело № 8651/2023 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІV-Е с-в, с което е оставено без уважение искането на С. Б. Я. по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на постановеното по посоченото дело решение № 7104 от 19.12.2024 год. в частта му за разноските. Частният жалбоподател поддържа, че с въззивното решение му били присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 145.92 лв., като с оглед възражението на насрещната страна по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът бил приел, че претендираното възнаграждение от 1 600 лв. /с включен ДДС/ е прекомерно. Разноските били своевременно претендирани и извършването им било надлежно удостоверено, като бил представен и списък по чл. 80 ГПК. Фактическата и правна сложност на въззивното производство била съизмерима с фактическата и правна сложност на първоинстанционното производство, доколкото въззивната инстанция следвало да се произнесе по спорното материално право след самостоятелна преценка на твърденията на страните, оплакванията във въззивната жалба и доказателствения материал. Ответникът бил подал отговор на въззивната жалба, като решението било постановено и при участието привлечено от него трето лице-помагач, което завишавало фактическата и правна сложност на спора и се отразявало на обема на процесуалните действия, извършени от страните. Освен това начислената към датата на връчване на въззивната жалба законна лихва върху претендираната от ищеца сума увеличавала материалния интерес по делото, т.е. последният бил в размер на 12 145.22 лв. /във въззивното производство/ и минималното адвокатско възнаграждение възлизало на 1 791.68 лв. с включен ДДС – § 2а от ДР на Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В случая по делото било представено удостоверение от НАП за регистрация на адвокатско дружество „Г., Ф. и Т.“ по ЗДДС. Съдът, сезиран с искане по чл. 78, ал. 5 ГПК, следвало да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т.е. да съобрази доказателствените факти и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, като след тази преценка, ако изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуални права, да намали договорения адвокатски хонорар. Следвало да се има предвид и задължителното за всички съдилища решение на СЕС от 25.01.2024 год. по дело С-438/2022. В разглеждания случай нямало спор относно правото на процесуалния представител на ответника да начисли и получи адвокатско възнаграждение с ДДС. Заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение надхвърляло незначително служещия само за ориентир минимален размер на адвокатското възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т. 4 от наредбата – 1 375.08 лв. с ДДС, определен за защитавания материален интерес от 8 459.20 лв. /8 101.39 лв. – главница и 357.81 лв. – мораторна лихва/. Ответната страна по частната жалба /ищецът/ „Сакса ООД счита, че обжалваното определение е правилно. Поддържа, че претендираното от ответника адвокатско възнаграждение е прекомерно, доколкото във въззивното производство е било проведено едно открито съдебно заседание, като не са били събирани доказателства. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след като взе предвид доводите на частния жалбоподател и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на инстанционен контрол по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК акт на въззивен съд, постановен в производство по чл. 248 ГПК /чл. 248, т. 24 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 год. на ВКС по тълк.дело № 6/2012 год., ОСГТК/, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Производството по гр. дело № 7173/2019 год. по описа на Софийски районен съд, ГО, 161 с-в, е образувано по искова молба на „Сакса“ ООД, с която срещу С. Б. Я. – в качеството му на частен съдебен изпълнител, са предявени искове с правно основание чл. 441, ал. 1, изр. първо ГПК вр. с чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ вр. с чл. 45 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 8 101.39 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от неправомерно задържана от ответника сума по изпълнително дело № 20188440402310/2018 г. по описа на ЧСИ № -С. Я., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 05.02.2019 г. до окончателното й изплащане и за сумата от 357.81 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 29.08.2018 год. до 03.02.2018 год. С решение по посоченото дело № 20077766 от 03.02.2023 год. /постановено при участието на привлеченото от ответника трето лице-помагач ЗД „Евроинс“ АД/ предявените искове са отхвърлени и ищецът „Сакса“ ООД е осъден да заплати на ответника С. Б. Я. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 1200 лв. Срещу така постановения съдебен акт е подадена въззивна жалба от ищеца, като с решение № 71-04 от 19.12.2024 год., постановено по в. гр. дело № 8651/2023 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІV-Е с-в, първоинстанционното решение е оставено в сила и ищецът „Сакса“ ООД е осъден да заплати на ответника С. Б. Я. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски във въззивното производство за адвокатско възнаграждение в размер на 1 145.92 лв. /като е счел, че направеното от ищеца възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК е основателно/. Сезиран своевременно с молба по чл. 248 ГПК от ответника С. Б. Я., въззивният съд е постановил обжалваното с частната жалба определение, с което е оставил без уважение искането на частния жалбоподател за изменение на въззивното решение в частта му за разноските за адвокатско възнаграждение. За да се произнесе в посочения смисъл въззивният съд е приел, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност – във въззивното производство е проведено едно открито съдебно заседание и не са допуснати и събирани нови доказателства, като са съобразени претендирания за присъждане данък добавена стойност и цената на предявения иск. Обжалваното определение е правилно. Разпоредбите на чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК регламентират правото на разноски на страните, като принципът е, че присъждат всички действително направени разноски съразмерно с уважената или отхвърлена част от иска. Посочените правни норми намират приложение и във въззивното производство, в което страните могат да направят различни разноски, с оглед различния размер на обжалваемия интерес. От даденото разрешение с решение от 25.01.2024 год. по дело С-438/22 год. на СЕС по преюдициално запитване, което е задължително за съдилищата – чл. 633 ГПК, следва, че при направено искане за намаляване поради прекомерност на размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, посочените в Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за възнаграждения за адвокатска работа /с предишно наименование Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/ размери на адвокатските възнаграждения могат да служат като ориентир, но не обвързват съда. Дължимият размер на разноските за адвокатско възнаграждение следва да бъде определен в тези случаи при съобразяване на предмета на спора, материалния интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко – фактическата и правна сложност на делото. Основният ориентир при преценката за фактическата сложност на едно производство е наличието на множество факти, които следва да се установят, а правната сложност е обусловена от приложимостта на релевантната правна уредба на материалните правоотношения /в този смисъл определение № 50015 от 16.02.2024 год. на ВКС по т. дело № 1908/2022 год., I т. о., ТК, определение № 1570 от 12.06.2024 год. на ВКС по ч. т. дело № 664/2024 год., II т. о., ТК, определение № 2289 от 13.05.2024 год. на ВКС по ч. гр. дело № 3051/2023 год., IV г. о., ГК, определение № 2080 от 04.07.2025 год. на ВКС по ч. т. дело № 633/2025 год., II т. о., ТК и др./. Във въззивното производство ответникът е представляван от адвокат, като са представени договор за правна защита и съдействие, фактура и преводно нареждане, от които е видно, че е уговорен и е заплатен от ответника адвокатски хонорар в размер на 1 600 лв. /с ДДС/. Ответникът е По делото са предявени два оценяеми иска – за обезщетение за имуществени вреди в размер на 8 101.39 лв. и за обезщетение за забава в размер на законната лихва в размер на 357.81 лв. Въззивното определение е съобразено с решението на СЕС по дело С-438/2022, което е задължително за всички национални съдилища, и правото на Европейския съюз има директен ефект и предимство пред всяка национална правна уредба, която му противоречи – чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България. Въззивното производство разкрива ниска фактическа и правна сложност, на която съответства и трудът на адвоката – проведено е едно открито съдебно заседание с участието на процесуалния представител на ответника, в което не са събирани доказателства, защитните позиции на страните са били изяснени още в първоинстанционното производство, като спорният между страните въпрос е бил свързан единствено с размера на подлежащата на връщане сума на длъжника по процесното изпълнително дело /ищеца/, материалният интерес по делото не е висок – размерът на законната лихва от датата на исковата молба не формира цена на самостоятелен иск /върху същата не се събира държавна такса и не участва при определяне на размера на паричната гаранция за спиране на изпълнението по чл. 282 ГПК – мотиви към т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 23.10.2015 год. на ВКС по тълк. дело № 6/2014 год., ОСГТК/, което обосновава намаляване на размера на претендираните от ответника разноски за адвокатско възнаграждение до сумата от 1 145.92 лв. /954.93 лв. + 190.99 лв. ДДС/. Участието в процеса на трето лице-помагач на страната на ответника не налага допълнителни усилия от страна на процесуалния представител на последния, тъй като привличането цели да улесни защитата на привличащата страна срещу противната страна. Следователно правилно въззивният съд е приел, че не са налице основания за изменение на постановеното решение в частта му за разноските, поради което и обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение,