Определение № 60540 от 23.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4179/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Н. Н., [населено място], приподписана от адвокат В. Х., срещу въззивно решение №2150 от 14.04.2020 г. по гр. дело №15569/2019 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение от 01.07.2019 г. по гр. дело №8829/2019 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен искът на касатора срещу „Райфайзенбанк България“ЕАД за прогласяване по реда на чл.270, ал.2 ГПК нищожността на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК от 29.08.2013 г. по ч. гр. дело №50749/2012 г. на Софийския районен съд. Въззивният съд е приел, че нищожността е най- тежкият порок на съдебните актове. За разлика от останалите порочни съдебни актове - недопустими, неправилни, непълни, неясни, такива, в които е налице явна фактическа грешка - нищожният акт не е годен да породи правни последици, като с оглед създалата се привидност за такива последици, произтичаща от легитимиращия му ефект, законът допуска пороците на съдебния акт, водещи до неговата нищожност, да се релевират пред съда безсрочно, било по исков път или чрез възражение. В процесуалния закон не се съдържа изброяване на недостатъците на съдебните актове, водещи до тяхната нищожност, но изхождайки от естеството им - едностранни властнически волеизявления на държавен правораздавателен орган, в които се съдържа произнасяне по правен въпрос от неговата компетентност, съдебната практика и правната теория трайно приемат, че за нищожност се касае в случаите, при които съдебният акт е постановен от ненадлежен състав - от лице, което не разполага със съдийска правоспособност, еднолично, в случаите, при които е компетентен състав от няколко членове, или обратно - ако е постановен по въпрос, който не попада в обхвата на правораздавателната власт на българските съдилища, ако е постановен устно или макар и да е изготвен в писмена форма е останал неподписан от мнозинството от членовете на съдебния състав, когато съдебният акт е напълно неясен в степен правораздавателната воля на решаващия орган да не може да се изясни по пътя на тълкуването, както и в случаите, при които актът противоречи на свръхповелителни правни норми или предписва извършването на явно престъпление. Основните доводи, с които ищецът свързва твърдяната от него нищожност на процесната заповед за изпълнение и постановеното въз основа на нея разпореждане за издаване на изпълнителен лист, се състои в твърдението, че в случая е съществувало процесуално задължение на съда да постанови нарочно разпореждане за издаване на заповедта за изпълнение, което той не е изпълнил, респективно, че е недопустимо това разпореждане да бъде инкорпорирано в самата заповед за изпълнение. Тези доводи са неоснователни. Съгласно чл.411, ал.2 ГПК районният съд разглежда заявлението за издаване на заповед за изпълнение в разпоредително заседание и издава заповедта, освен в случаите по т. 1 - 4 от цитираната разпоредба, в който случай съдът се произнася с разпореждане, с което отхвърля заявлението. И в двата случая се касае за произнасяне по същество на заявлението, като в единия случай съдът отхвърля искането на заявителя за издаване на заповед за изпълнение като се произнася с разпореждане, а в другия уважава искането, в който случай правораздавателната воля на съда се обективира в самата заповед за изпълнение, която именно представлява правораздавателният акт, в който се съдържа произнасянето на съда по същество на заявлението. Заповедта за изпълнение не се мотивира по същество, тъй като нейното съдържание е уредено изчерпателно в разпоредбата на чл.412 ГПК., чийто текст не предвижда излагането на мотиви, като заповедта се издава в образеца, установен съгласно специална наредба. Особеното в случая се състои в различното наименование на актовете, с които съдът се произнася по същество на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, в зависимост от това дали заявлението се уважава или се отхвърля, и тяхното задължително съдържание. Съдът се произнася с мотивирано разпореждане единствено в случаите, при които отхвърля заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, като в останалите случаи правораздавателната му воля се обективира в самата заповед. Неотносими към въпроса за нищожността на атакувания съдебен акт на следващо място са доводите за неприлагане или неправилно прилагане от заповедния съд на норми от правото на Европейския съюз в материята на закрилата на потребителите. Противоречието с норми на общностното право е в състояние да доведе до нищожност на съдебния акт единствено в случай, че постановените с него правни последици - процесуални или материални - влизат в явно противоречие със свръхповелителни правни норми или предписват явно престъпление. В случая с оспорваната заповед за изпълнение се разпорежда плащането на парична сума, респективно с атакуваното разпореждане се постановява за нея да бъде издаден изпълнителен лист, които правни последици категорично не са в състояние да обусловят извод за нищожност на съдебните актове, от които произтичат. От друга страна наличието на нищожни клаузи в потребителския договор, от които произтичат вземанията по заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, представлява основание за пълното или частичното му отхвърляне поради противоречие със закона. В случай, че заповедният съд не е съобразил наличието на нищожни клаузи в договора, независмо дали това съставлява нарушение на норма на общостното право, издадената заповед за изпълнение отново не би била нищожна, като в този случай за длъжника остава възможността да възрази срещу заповедта, едновременно с което да обжалва разпореждането за незабавно изпълнение по реда на чл.419 ГПК, а доколкото са нарушени норми на общостния правопорядък за длъжника се открива и възможността да предяви иск за вреди срещу държавата за постановения неправилен съдебен акт. Ето защо атакуваните съдебни актове - заповедта за изпълнение и издаденото въз основа на нея разпореждане за издаване на изпълнителен лист - не разкриват недостатъци, водещи до тяхната нищожност, а именно постановени са в писмена форма от държавен орган, действащ в надлежен състав, в които се съдържа произнасяне по въпроси, попадащи в рамките на предоставената му от закона правораздавателна компетентност, подписани са и не противоречат на свърхповелителни правни норми, респективно не разпореждат извършването на престъпление. Ответникът по касационната жалба „Райфайзенбанк България“ЕАД,град София, оспорва жалбата. Претендира деловодни разноски. Жалбоподателят е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение по правните въпроси з това длъжен ли е първоинстанционният съд да се произнесе с разпореждане при издаване на заповед за изпълнение и трябва ли да се извърши проверка от съда да наличие на неравноправни клаузи в сключения договор между страните и съответно да приложи европейското право по този въпрос. Твърди се, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение №2150 от 14.04.2020 г. по гр. дело №15569/2019 г. на Софийския градски съд, защото повдигнатите въпроси са неотносими. Въззивният съд е приел, че искът за прогласяване по реда на чл.270, ал.2 ТПК нищожността на заповед за изпълнение по чл.417 ТПК е неоснователен, защото няма недостатъци, водещи до нейната нищожност, а именно постановена е в писмена форма от държавен орган, действащ в надлежен състав, в която се съдържа произнасяне по въпроси, попадащи в рамките на предоставената му от закона правораздавателна компетентност, подписани са и не противоречат на свърхповелителни правни норми, респективно не разпореждат извършването на престъпление. Съобразно изхода на спора на ответника по касационната жалба трябва да се присъдят 100 лв. деловодни разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждание. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г.о.