Решение № 9661 от 06.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2029/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на община Пазарджик, представлявана от кмета срещу решение № 4485 от 09.10.2025г., постновено по адм. дело №624//2024г. на Административен съд (АС) – Пазарджик, с което е осъдена общината да заплати на Д. Г. Ц. сумата от 16 466,61лв., представляваща обезщетение за времето, през което не е била на служба, поради прекратяване на служебното правоотношение в периода 15.04.2024г. - 15.10.2024г. Касационният жалбоподател твърди, че решението е неправилно и необосновано, постановено в противоречие с разпоредбите на материалния закон и нарушение на съдопроизводствените правила – отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Излага конкретни доводи, че съдът не уважил искане за допускане на съдебно - икономическа експертиза и представяне на доказателства от НАП и ТД "Бюро по труда" - Пазарджик, което е довело до неизяснена фактическа обстановка и неправилност на съдебния акт. Като нарушение на материалния закон е посочено неуваженото от АС възражение, относно размера на претендираното обезщетение и обстоятелството, че ищцата е имала право на обезщетение по чл.106, ал.2 ЗДСл., от което не се възползвала. Счита, че това обезщетение следва да бъде приспаднато от претендираното по чл.104, ал.1 ЗДСл. Иска се отмяна на съдебното решение. Не претендира разноски. Ответната страна - Д. Г. Ц., в представен писмен отговор, чрез адв- Ж. Маринов оспорва касационната жалба. Моли обжалваното решение като правилно да бъде оставено в сила. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано, писмено заключение за неоснователност на касационната жалба. Предлага решението като правилно да остане в сила. Върховният административен съд, състав на пето отделение, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. За да се произнесе по спора, АС - Пазарджик е взел предвид, че е сезиран с иск, предявен от Д. Г. Ц. срещу община Пазарджик за заплащане на обезщетение по чл.104 ЗДСл за оставането й без работа за период от 6 месеца за периода от 15.04.2024г. до 15.10.2024 г. С решението съдът е осъдил община Пазарджик да заплати на Д. Ц. сумата от 16 466,61лв., обезщетение за посочения период. За да постанови този резултат, съдът е приел, че с влязлото в сила на 07.14.2025 г. решение № 3724 от 03.10.2024г. по адм. дело №521/2024г. по описа на АС – Пазарджик, оставено в сила с решение №3589 от 07.04.2025г. по адм. дело №1779/2024г. по описа на Върховен административен съд /ВАС/, е отменена заповед № 60/15.04.2024г. на кмета на община Пазарджик, с която на основание чл.106, ал.1, т.2 ЗДСл. е прекратено служебното правоотношение на Церова на длъжност директор на дирекция "Социални дейности" в община Пазарджик, поради съкращаване на длъжността, считано от 15.04.2024г. Като е взел предвид отменената заповед за прекратяване на служебното правоотношение, основната заплата за длъжността към 07.04.2025г., съгласно щатно разписание на длъжностите в община Пазарджик за длъжността директор на дирекция "Социални дейности и здравеопазване" в размер на 2948 лв. и приетото по делото заключение на съдебно – икономическа експертиза, неоспорено от страните и прието и кредитирано от съда, съдът е приел, че размерът на дължимото обезщетение по смисъла на чл.104, ал.1 ЗДСл. за периода 15.04.2024г. до 15.10.2024г. е в размер на 16 466,61лв., съгласно втори вариант от заключението на вещото лице. Съдът не е уважил възражението на ответника за намаляване размера на претендираното обезщетение с приспадане на дължимото обезшетение по чл.106, ал.2 от ЗДСл., за период от два месеца посочено в заповедта за прекратяване на служебното правоотношение с доводи, че обезщетението по чл.104 ЗДСл. се дължи за целия период, през който лицето не е заемало държавна служба. Решението е правилно като краен резултат. Доводите на АС кой е правнорелевантният размер на основната заплата за обезщетението по чл.104, ал.1 ЗДСЛ съответстват на доказателствата и приложимата материалноправна норма – чл.104, ал.1 ЗДСл в редакцията след изменението в ДВ бр.38/2012 г., постановяваща че се дължи обезщетение в размер на основната заплата към момента на признаване на уволнението за незаконно – в случая към 07.04.2025 г., който е 2 948лв., съгласно неоспореното от страните и прието от съда заключение. Неоснователни са наведените в касационната жалба доводи за нарушение на съдопроизводствените правила при постановяване на оспореното решение. Съдът е допуснал изготвяне на съдебно - икономическа експертиза по искане на ищцата, а ответника не е отправял такова искане, видно от приложения по делото отговор на исковата молба. Поисканите от ответника доказателства от НАП и ТД" Бюро по труда" гр. Пазарджик са изискани, видно от протокола от съдебно заседание на 05.06.2025г. и представени по делото (стр. 106 -113) и приобщени от съда към доказателствата по делото с определение в съдебно заседание на 17.09.2025г. Твърденията за допуснати съществени процесуални нарушения не съответстват на извършените от съда процесулни действия и представени по делото доказателства, поради което са неоснователни. Правилно, макар и не по изложените в съдебното решение мотиви АС - Пазарджик не е извършил прихващане със сума, представляваща обезщетение за оставане без работа, съгласно чл.106, ал.2 от ЗДСл., посочено в заповедта. Обезщетението по чл. 106, ал. 2 ЗДСл се изплаща предвид конкретната причина за прекратяване на правоотношението на служителя – чл. 106, ал. 1, т. 1 и 2. След признаване от съда на това уволнение за незаконосъобразно, е налице идентичност на основанията за обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл и това, получено на основание чл. 106, ал. 2 ЗДСл. И двете такива се изплащат при незаконосъобразно уволнение от държавна служба. Присъждането и получаването и на двете обезщетения от уволнения служител, би довело до неоснователното му обогатяване, респективно до репариране на една и съща вреда за първите два месеца след уволнението, два пъти. Изплащането на предвидените в ЗДСл. обезщетения е свързано с характера на уволнението. Последното може да бъде законосъобразно или не и в зависимост от това ще се дължи обезщетение на служителя съответно по чл. 106, ал. 2 или такова по чл. 104, ал. 1 ЗДСл. Недопустимо е той да получи и двете обезщетения, които са свързани с различни основания, за едно и също уволнение. Изплатеното на основание чл. 106, ал. 2 ЗДСл. обезщетение може да се прихваща от обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл. В процесния случай макар ответникът по иска да е упражнил своевременно правото си да направи възражение за прихващане не твърди и не представя доказателства, че обезщетението по чл.106, ал.2 от ЗДСл. е изплатено на ищцата. Напротив твърденията са, че това обезщетение е предвидено в заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, но не и че е реално платено на служителката. Доказателства за плащане на суми за обезщетение по чл.106, ал.2 от ЗДСл. не са представени по делото от настоящия касатор. Обезщетението по чл. 106, ал. 2 от ЗДСл има за цел да възмезди служителя за вредите, претърпени от прекратяването на служебното правоотношение. Поради това с отмяната на уволнението, отпада и основанието за изплащане на сумата. При липсата на доказателства за получаване на сумата от служителя се налага извода, че страните по делото не си дължат взаимно, определени по основание и размер, парични суми. Възражението за прихващане е неоснователно и правилно не е уважено от първостепенния съд, макар и не по изложените в решението мотиви. По изложените съображения обжалваното решение е правилно като краен резултат. Не са налице сочените касационни основания за отмяната му, поради което следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора ще следва да се уважи своевременно направеното от адв. Ж. Маринов искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата. Съгласно представения по делото договор за правна защита и съдействие от 08.12.2025г., адв. Маринов е оказал безплатно правно съдействие и защита на Д. Г. Ц., съгласно чл.38, ал.1 от ЗА, поради което има право на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗА, което предвид чл.36, ал.3 и ал.4 ЗА във връзка с чл. 9, ал.3 и чл.7, ал.2, т.3 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за възнагражденията за адвокатска работа, съдът определя в размер на 700 евро, дължими от община Пазарджик. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, пето отделение