Определение № 363 от 19.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1368/2018 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Б. Г. като процесуален представител на Р. Н. П. от гр.В.Т. срещу въззивното решение на Великотърновския окръжен съд от 09.ХІ.2017г. по в.гр.д. № 563/2017г. Ответникът по касационната жалба М. З. М. от [населено място], [община], не е подал отговор по реда на чл.287 ал.1 ГПК. Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт. По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното: С решението си от 09.ХІ.2017г. ВТОС е отменил решението на РС Горна Оряховица от 28.ІV.2017г. по гр.д. № 1568/2015г. в уважителната му част и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявения при условията на евентуалност от Р. Н.П. в качеството й на наследник на Т. Н.Д. срещу М. З.М. иск за унищожаване на основание чл.33 ал.1 ЗЗД на договор за покупко-продажба на апартамент, находящ се в [населено място], съответно индивидуализиран, с нот.акт №.../.....г., за сумата 5000лв., като сключен от продавача Т. Д. поради крайна нужда при явно неизгодни условия. Въззивният съд е взел предвид приетото от първоинстанционния, че ищецът е бил принуден да продаде имота си поради страха, че след като останал сам, няма да може да се справя занапред с издръжката на себе си и на майка си, при което имотът бил продаден и при явно неизгодни условия. Прието е, че липсват мотиви в какво се изразява крайната нужда на продавача като един от елементите от фактическия състав на чл.33 ал.1 ЗЗД. Съобразена е практика на ВКС, според която състоянието на крайна нужда е липса или недостатъчност на материални средства за задоволяване на основни потребности, например за издръжка – лична и на семейството, за лечение, за плащане на изискуеми задължения и др., което състояние да е въздействало върху волята на страната по сделката, упражнявайки натиск, и я е мотивирало да я сключи, като е необходимо да може да се заключи, че при нормални обстоятелства страната не би го сторила. Прието е, че по делото не са представени каквито и да било доказателства за сключването на договора поради крайна нужда на Д.. Видно от твърдението му в исковата молба и от събраните доказателства той го сключил, тъй като бил въведен в заблуждение от ответника, че той ще може да сключи друг договор и ще му върне получените от него в заем суми, при което ще реализира и печалба. Взето е предвид, че ищецът сам в исковата си молба сочи, че в действителност изобщо не искал и никога не бил искал да продава имотите си и да получава цената им, както и че сключил договора с убеждението, че няма да се породят за страните никакви правни последици, че нотариалният акт ще послужи единствено пред фирма, с която ответникът договарял износ на зърно. При тези обстоятелства е направен извод, че при липсата на една от необходимите предвидени в чл.33 ал.1 ЗЗД предпоставки – крайна нужда на Д., договорът, макар и сключен при неизгодни за него условия, не може да бъде унищожен. В изложението на касаторката се сочи произнасяне от въззивния съд по единадесет въпроса в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 /в противоречие с ТР № 1/2013г. на ОСГТК/ и т.3 ГПК. Твърди се и очевидна неправилност на въззивното решение. Въпросите са: 1.следва ли въззивната инстанция, ако установи, че докладът по чл.146 ГПК е непълен в частта относно разпределението на доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти, да даде указания за кои факти от твърдените от страната, в чиято полза е постановено първоинстанционното решение и която не е подала въззивна жалба поради това, не сочи доказателства; 2.задължена ли е въззивната инстанция служебно да събира доказателства, които поначало се събират служебно, когато такива са необходими за изясняване на делото от фактическа страна, ако тези факти е следвало да бъдат доказани от страната, в чиято полза е постановено първоинстанционното решение, поради което тя не е подала жалба; 3.възможно ли е крайната нужда да бъде доказана с няколко кумулативно дадени обстоятелства /косвени доказателства/, например: наличие на финансова задлъжнялост към трети лица, в т.ч. финансови институции, без значение причините, тежко здравословно състояние, размера на месечната издръжка, както и задълженията за подпомагане на възрастни родители; 4.ако въззивната инстанция констатира, че пред първоинстанционния съд не са събрани доказателства за установяване на състоянието крайна нужда и че съдът не е дал указания в доклада си за подлежащите на доказване факти, олбуславящи това състояние, и че страната, навеждаща тези факти, не сочи доказателства за тях, да даде такива указания служебно; 5.ако въззивната инстанция констатира, че за определени правнорелевантни факти не са събрани каквито и да било доказателства в първата инстанция, следва ли въззивната инстанция да извърши проверка дали този пропуск се дължи на процесуалното поведение на страната или на процесуални нарушения /липса или непълни указания в доклада/ и да предприеме съответните действия; 6.ако въззивната инстанция констатира липса на мотиви на първоинстанционния съд, следва ли да разреши спора, като обсъди всички събрани доказателства, включително служебно събраните, за да осигури точно прилагане на закона /обоснован с непреценка на писмени доказателства /медицински документи/ за тежкото здравословно състояние на починалия ищец преди от преди продажбата, за нуждата му от оперативно лечение на двете очи и на простатата, на свидетелски показания за липсата преди продажбата на средства за храна и лекарства на Д. и майка му, с която живеели в едно домакинство, на доказателства за кредитна задлъжнялост на последния в размер на около 13000лв. и изключително затруднено финансово и материално състояние с оглед единствения му сигурен доход от пенсия за осигурителен стаж и възраст в размер на 565лв., на средностатистическия разход на едно лице през 2015г./; 7.длъжен ли е въззивният съд да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертизи/, ако е въведено оплакване за допуснато от първоинстанционния процесуално нарушение, обосноваващо извод за неизясненост на делото от фактическа страна или за необоснованост на фактическите изводи, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма; 8.приложими ли са ограниченията по чл.269 ГПК, когато въззивната инстанция установи допуснати процесуални нарушения не по вина на страната, в чиято полза е постановено първоинстанционното решение, поради което тя не е подала жалба; 9.ако въпреки че не е сезиран с оплаквания във въззивната жалба относно доклада по чл.146 ГПК и въззивната инстанция констатира, че докладът е непълен във връзка с указанията за предприемане на съответните процесуални действия за доказване твърденията на страните, следва ли служебно да събере доказателства в тази насока, за да осигури правото на защита на страната; 10.ако въззивната жалба съдържа оплакване за прилагане от първоинстанционния съд на материалноправна разпоредба, без да са събрани съответни доказателства за установяване на правнорелевантните факти, следва ли въззивният съд да извърши проверка за конкретните причини за липсата или непълнотата на доказателствения материал и служебно да събере същите; 11.ако във въззивната жалба не се съдържат оплаквания срещу доклада, а че първоинстанционното решение е постановено при липса на доказателства за прилагане на възприетата от съда материалноправна норма, следва ли въззивният съд задължително да извърши проверка дали това не се дължи на допуснати от първата инстанция процесуални нарушения, като например липса или непълен доклад във връзка с подлежащите на доказване факти. ВКС намира, че касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато само по шестия поставен в изложението въпрос относно задължението на въззивния съд при разглеждането на делото да вземе предвид всички събрани по него доказателства, произнасянето по който е разрешен в противоречие с трайната и еднозначна практика на ВКС, тъй като въобще не са подложени на преценка посочените от касаторката доказателства и обстоятелствата, установени с тях, имащи отношение към разглеждания спор. По останалите въпроси не са налице предвидените в закона предпоставки за допускане на касационно обжалване. Всички въпроси по приложението на чл.146 ГПК /по точки 1, 4, 5, 8, 9, 10, 11/ са неотносими към резултата по делото, до който е достигнал въззивният съд, тъй като не са формирани изводи, а и въззивният съд не е бил задължен да се произнася в тази връзка поради липсата на наведени пред него с въззивната жалба и с отговора на касаторката оплаквания в тази връзка. Това е в съответствие с разпоредбата на чл.269 ГПК, респективно със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.1 и т.2 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК, според която въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне по мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище, както и по приложението на императивна материалноправна норма; въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото; в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания; когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. За пълнота следва да се посочи, че първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест на страните и им е дал указания за това, че всяка от тях е длъжна да установи фактите, на които основава исканията и възраженията си, вкл. че ищецът следва да докаже наличието на предпоставките за претендираната унищожаемост на договора за продажба, и то така, че да се изключва всякакво съмнение относно осъществяването на правопораждащите факти – спешна нужда от средства за спазване на диетичен режим, за медикаментозно и оперативно лечение, при цена, неотговаряща на действителната пазарна стойност на имота. Въпросите по точки 2 и 7 също не са относими към произнасяне от въззивния съд от значение за спора. Съгласно т.3 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е заявено пред него оплакване за допуснато от първоинстанционния процесуално нарушение, поради което делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В случая нито във въззивната жалба на ответника, нито в отговора по нея на касаторката не се сочи погрешно установяване от първоинстанционния съд на релевантни за делото факти, както и допуснати от този съд процесуални нарушения, които да са довели до погрешно установени такива, при което въззивният съд не е имал правомощие служебно да събира доказателства, в т.ч. чрез назначаване на експертиза. Не е налице и хипотезата за служебно събиране на доказателства /чрез посочените средства/, необходими за прилагане на императивна материалноправна норма, тъй като първоинстанционния и въззивния съдилища са квалифицирали предявения иск съобразно обстоятелствата, на които той е основан, и съответстващия им петитум. Третият въпрос е неотносим към извода на въззивния съд, че не са представени каквито и да било доказателства за сключването на договора поради крайна нужда. На касаторката следва да бъде указано в едноседмичен срок да представи доказателства за внесени по сметката на ВКС 25лв. държавна такса за касационното обжалване, както и че при неизпълнение на указанието касационната жалба ще й бъде върната. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,