Определение № 1038 от 06.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2661/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 59117 от 23.05.2024 г., подадена от името на Р. Л. М. чрез адв.В. Т., срещу решение № 1909 от 02.04.2024 г. по в.гр.д. № 992/2023 г. по описа на Софийски градски съд, с което след отмяната на първоинстанционното решение в частта относно квотите, при които е допусната делбата между страните, е постановено делбата да се извърши при равни квоти. В касационната жалба се излагат съображения за наличие на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение не е съобразено с влязлото в сила решение, постановено между страните в производство по чл.30 ЗН. Моли се решението да бъде отменено и квотите да бъдат определение съобразно първоинстанционното решение. В изложението по чл. 284, ал.1, т.3 ГПК е формулиран материално-правният въпрос дали при постановяване на решение по предявен иск с правно основание чл.30 ЗН съдът може да върне в наследството имота при дялове, различни от законовите, и как следва да бъде тълкувано неговото решение. Твърди се, че по този въпрос няма отговор в задължителната практика, както е че същият е от значение за точното прилагане на закона. Ответницата по касация Б. К. оспорва жалбата и излага съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол. За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение съобрази следното: Делото е делбено, в първа фаза на делбата. Предмет на делбата е наследствен имот, който е бил дарен от общата наследодателка Е. М. в полза на Р. М.. С влязло в сила решение на Софийския районен съд по предявен от Б. К. против Р. М. иск е възстановена запазената й част от наследството на Е. М. като дарственото разпореждане с процесния имот е намалено с 95200/287900 идеални части. Постановено е връщане на имота в наследството на Е. М., а Б. К. е осъдена да заплати на Р. М. сумата 56346,66 лева, представляваща припадащата й се стойност на разполагаемата част. Районният съд допуснал делбата при квоти 95200/287900 идеални части за Б. К. и 192700/287900 идеални части за Р. М.. Въззивният съд отменил решението в частта за квотите и постановил делбата да се извърши при равни квоти между двамата съделители. Приел, че имотът е върнат в наследството, а К. е осъдена да заплати на М. стойността на припадащата й се разполагаема част, затова делбата следва да се изърши съобразно наследствените права на страните. При тези данни касационният съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Поставеният от касатора въпрос е относим към влязлото в сила решение по чл.30 ЗН, а не по обжалваното решение, в което спор по чл.30 ЗН не е бил решаван. Освен това по този въпрос е налице практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК (напр. решение № 104 от 24.06.2015 г. по гр. д. № 5871/2014 г. на ВКС, І г.о. и др.), според която когато в резултат на уважаването на иска по чл. 30, ал. 1 ЗН се наложи частично отменяване на завещание или дарение по отношение на една неделима вещ, възможностите са две - или намалението да се извърши в дробна част, само по правилата на чл. 32 - 34 ЗС, при което ще възникне съсобственост между ищеца и ответника, или прилагане правилата на чл. 36, ал. 1 или ал. 2 ЗН, които целят избягването на съсобствеността, а оттам и на последващата делба на вещта. Едновременното намаление в дробна част и връщане на същата вещ в наследството е недопустимо, тъй като това би довело до противоречив диспозитив. След като с влязлото в сила решение имотът е върнат в наследството, квотите на съделителите се определят от ЗН и именно в този смисъл е постановеното въззивно решение. По тези съображения и предвид задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълкувателно дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, че посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби, настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да се допуска. Ответницата е сторила разходи за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева, които касаторът следва да бъде осъден да заплати на основание чл.78, ал.3 ГПК. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на второ гражданско отделение