Определение № 9278 от 29.09.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8674/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс АПК. Образувано е по частна жалба на Б. У., чрез адв. Г.Георгиев, срещу определение №21789 от 01.06.2026г., постановено по адм. дело №1625/2026г. на Административен съд – София-град, с което е оставена без разглеждане жалбата му срещу отказ за издаване на виза, издаден по заявление №IST25033391V/07.11.2025г. и е прекратено производството по делото. В частната жалба се твърди, че определението е неправилно, поради което се иска неговата отмяна и връщане на делото за разглеждане по същество. Ответникът, не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, след като прецени направените в жалбата оплаквания във връзка с доказателствата по делото, констатира следното: Частната жалба е допустима, като подадена срещу подлежащ на обжалване, неблагоприятен за страната в производството акт, с който се прегражда по-нататъшното развитие на производството и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество, тя е неоснователна. Производството пред първоинстанционният съд е образувано по жалба на Б. У., срещу отказ за издаване на виза тип „D“, връчен на 16.01.2026г. по заявление IST25033391V/07.11.2025г. от А. З., завеждащ Консулската служба Република България в гр. Истанбул, Република Турция. С оспореното определение съдът е приел, че така издадения отказ не подлежи на обжалване на основание чл. 10а, ал. 4 от Закона за чужденците в Република България, поради което е отменил протоколно определение от 29.04.2026г., с което е даден ход на делото по същество, оставил е жалбата без разглеждане и производството по делото е прекратено на основание чл. 159, ал.1, т. 1 от АПК. Прието е, че в случая претендираното като нарушение право по чл. 8 от ЕКПЧ е бланкетно, неотносимо към конкретните основания от фактическа страна. Искането за издаване на виза на основание представителство по пълномощие на търговско дружество е свързано с упражняване на право на труд, респ. професия. В чл. 8 от ЕКПЧ не е предвидено задължение за договарящите държави да се съобразят с избора на гражданин на трета страна в коя точно държава да упражнява трудова заетост или професионална дейност. Въз основа на което административния съд е обосновал извода, че обстоятелствата, на които се позовава апликанта не попадат в чл. 8 от ЕКПЧ и в изключенията по чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ. Съдът е приел, че по отношение на претенцията за нарушение на правото на работа и свободно избиране на професия по чл. 4 от Конвенцията, то такова право не е гарантирано, тъй кат правото на труд по чл. 15 от Хартата за основните права на ЕС не се основава на разпоредбите на Конвенцията, нито във връзка с правото на личен и семеен живот по чл. 8 от ЕКПЧ. В заключение административния съд е приел, че ЕКПЧ регламентира защитата на основни права, в това число като право на живот, забрана за изтезание, на семеен и личен живот и др. Счел е, че няма данни за накърняване на посочено право, а опит да се подведе трудовата заетост като право на избор под нормата за личен живот. Определение е правилно. Според чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. С приемането на разпоредбата е въведено предвиденото в чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България изключение от общата клауза за обжалваемост на административните актове. Същевременно е предвидено и изключение от въведеното правило за необжалваемост, допускащо съдебното обжалване на отказите за издаване на виза вид "D" единствено в случаите, в които чуждият гражданин претендира засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ. В случая, обаче, такова засягане не е претендирано от оспорващия. Всъщност, в изпълнение на разпореждане от 11.02.2026г. с молба до съда апликантът се е позовал на чл.8, §2 от ЕКПЧ, тъй като имал желание да се занимава с бизнес в България. Правилно решаващият състав е приел, че правото на труд не представлява основно право, защитимо от ЕКПЧ, както и че твърдението за нарушение на чл.8 от ЕКПЧ е бланкетно, лишено от конкретика. В част І на ЕКПЧ са регламентирани основните права и свободи, защитими от Конвенцията, като между тях не фигурира правото на труд. Ето защо настоящият съдебен състав счита, че чужденецът не се позовава на нарушаване на защитено право по чл. 2-13 ЕКПЧ. Следователно императивната норма на чл. 10а, ал. 4 ЗЧРБ регламентира изключение от общото правило, поради което е недопустимо разширително тълкуване или тълкуване по аналогия чрез разширяване на приложното й поле, в каквато насока са твърденията на частния жалбоподател. Следва да се има предвид, че правото на влизане и излизане от територията на държава от ЕС, в случаите, в които за това се изисква издаването на виза, не е основно право по Конвенцията, а правото на работа и свободно избиране на професия не е сред гарантираните от Конвенцията. При така установеното, правилно административният съд е приел, че е сезиран с недопустима жалба, тъй като от жалбоподателя не са изложени твърдения за засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ, които да обуславят допустимост на жалбата. Предвид изложеното правилно на основание чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ жалбата е оставена без разглеждане и е прекратено образуваното по нея съдебно производство. Обжалваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во във връзка с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение,