Определение № 5913 от 17.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 112/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима касационна жалба вх.№ 8453 от 15.11.2024 г., подадена от Р. И. Л., действащ като ЕТ „Румен Лалковски”, чрез адвокат Ц. С. от АК - В., срещу въззивно Решение № 542 от 15.10.2024 г. по в.гр.д.№ 588/2024 г. на Окръжен съд – Враца.

Ответникът по касация Община Враца е подал писмен отговор чрез юрисконсулт Н. П., с който оспорва наличието на основание за допускане на касационното обжалване, както и основателността на касационната жалба. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

Предмет на разглеждане в настоящото производство е жалбата в частта й, с която въззивното решение е обжалвано в частта, с която е потвърдено Решение № 438 от 05.07.2024 г. по гр.д.№ 1548/2023 г. на Районен съд - Враца, в частите, с които: (1) е отхвърлен като неоснователен предявеният от Р. И. Л., действащ като ЕТ „Румен Лалковски”, срещу Община Враца иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че на основание изтекла придобивна давност ищецът е собственик на следния недвижим имот: самостоятелен обект с идентификатор *** с адрес: [населено място], ул. •••, в сграда с идентификатор **, с предназначение на самостоятелния обект: за търговска дейност, с площ 81,50 кв.м. по КК и 95 кв.м. съгласно акта за частна общинска собственост и (2) на основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД Р. И. Л., действащ като ЕТ „Румен Лалковски” е осъден да заплати на Община Враца сумата 40,45 лв. (при цена на иска 12 474,83 лв.) – дължими наемни вноски за периода от 11.09.2020 г. до 01.07.2022 г. по Договор за наем № 93-125 от 11.10.1993 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на вземането.

С постановеното по настоящото дело Определение № 106 от 13.01.2025 г. (необжалвано) касационната жалба частично е оставена без разглеждане и въззивното решение е влязло в сила в частта, с която първоинстанционното решение е потвърдено в частите, с които: (3) на основание чл. 236, ал.2 ЗЗД Р. И. Л. - ЕТ „Румен Лалковски” е осъден да заплати на Община Враца сумата 570 лева – обезщетение за ползване на процесния недвижим имот след изтичане на срока на Договор за наем № 93-125 от 11.10.1993 г. и въпреки противопоставянето от наемодателя за периода от 01.07.2022 г. до 10.08.2022 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба – 04.09.2023 г. до окончателното изплащане на вземането и (4) на основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД касаторът е осъден да заплати на Община Враца сумата 3 049,50 лева – обезщетение за ползване за периода от 19.09.2022 г. до 23.04.2023 г., ведно със законната лихва.

Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна следното:

Земята, върху която е построена сградата, в която се намира спорното търговско помещение, е била държавна. Със Заповед № 1237 от 25.08.1978 г. на Градски народен съвет - Враца и Заповед № 30 от 19.01.1982 г. на Общински народен съвет - Враца са отчуждени в полза на държавата посочените в заповедите парцели срещу обезщетение за техните собственици (парично или имотно). Имотите са актувани с издадени от Общински народен съвет - Враца Акт за държавна собственост № 6033 от 17.08.1984 г. (за имоти пл.№№ *, * от кв. 232-232а) и Акт за държавна собственост № 6035 от 17.08.1984 г. (за имот пл.№ * от кв. 232-232а).

Със Заповед № 867 от 21.08.1984 г. на Общински народен съвет - Враца е отстъпено право на строеж върху държавна земя на ЖСК „Ясен” в отредените за строителство имоти с пл.№№ *, *, *, *, *, *, *, *, * от кв. 232 и 232а по плана на [населено място], като е посочено, че строителните петна са одържавени с актове за държавна собственост №№ 6027, 6028, 6029, 6030, 6031, 6032, 6033, 6034 и 6035, всички от 17.08.1984 г. Записано е, че строителите се задължават в посочените дворища да построят жилищна сграда за задоволяване на жилищните нужди на членовете на ЖСК. За строежа на сградата е издадено строително разрешение № 251 от 31.08.1984 г.

Видно от генералната сметка за стойността на жилищен блок „Ясен” и скица на разпределението, на партерен етаж в тяло В на блок „Ясен” е предвидено изграждането на библиотека, салон за събрания и фоайе с гардероб. Между страните е отделено за безспорно, а и от Разпределителен протокол от 24.02.1983 г. е видно, че подблоковото пространство не е участвало в разпределението на обектите от член-кооператорите на „ЖСК Ясен”.

Въз основа на Договор № 93-125 от 11.10.1993 г. Община Враца е отдала под наем на ЕТ „Иван Лалковски” (праводател на ET „Румен Лалковски”) следния обект: „Подблоково пространство” в блок „Ясен” (чл. 1), за срок от 5 г. (чл. 8). В чл. 4 е уговорено, че наемът се определя по реда на Наредба № 3 за предоставяне под наем на помещения - общинска собственост и места за развитие на стопански и административни дейности и е в размер на 1 870 неденоминирани лева. В края на договора е записано, че наемът е за сметка на довършителните работи съгласно ПСД, което съответства и на отпечатаната във в. „Зов”, бр. 15, обява за конкурс, съгласно която подблоковото пространство се отдава без наем за определен срок срещу довършване.

Издадено е разрешение за строеж в полза на Община Враца и ползвател ЕТ „Иван Лалковски” да извърши вътрешно преустройство на подблоково пространство в блок „Ясен”, тяло В, вход Б, за направа на магазин за алармени системи и монтаж на автомобили съгласно договора с общината.

И. Ц. Л., действащ като ЕТ „Иван Лалковски” е отправил предложение вх.№ П-94-И-5 от 11.11.1994 г. по реда на чл. 35 ЗППДОбП (отм.) за изкупуване на отдадения му под наем обект без търг или конкурс.

След смъртта на И. Ц. Л. неговият наследник - ищецът Р. И. Л., е поел предприятието на ЕТ, което е вписано с Решение от 24.01.1996 г. по ф.д.№ 4455/1991 г. по описа на ОС - Враца.

С писмо рег.№ П-94-И-5 от 23.04.1997 г. Общинска дирекция по приватизация - Община Враца е уведомила предложителя, че приема предложението му по реда на чл. 35 ЗППДОбП (отм.), което следва да потвърди в 5-дневен срок. Видно от отбелязването върху първоначалното предложение, същото е потвърдено от ищеца на 05.05.1997 г. Решение № 117 от 10.04.1997 г. на Общински съвет - Враца за откриване на процедура за приватизация чрез изкупуване без търг или конкурс на общински нежилищен имот - подблоково пространство на блок „Ясен”, стопанисван от ЕТ „Иван Лалковски” - И. Ц. Л., е обнародвано в Държавен вестник, бр. 40 от 1997 г.

С протокол образец 16 от 23.12.1997 г. е приет строежът „Преустройство на подблоково пространство” в блок „Ясен”, тяло В, вх. Б за магазин за алармени системи за автомобили. Издадено е Разрешение за ползване № 63 от 23.12.1997 г. от РИТСК.

За спорния имот е издаден Акт за частна общинска собственост № 300 от 10.05.2001 г. с основание: чл. 56 ЗОС, чл. 30, ал. 1 ППЗОС, чл. 2, ал. 1, т. 9 ЗОС, инвеститор на обекта - Община Враца.

Не е спорно между страните, че договор за покупко-продажба по реда на ЗППДОбП (отм.) не е сключен. От доказателствата по делото - писмо изх.№ 9400-8522 от 13.03.2003 г. е установено, че окончателна оценка на процесния имот по реда на ЗППДОбП (отм.) не е била извършена.

На гърба на Акт за държавна собственост № 6033 от 17.08.1984 г. и Акт за държавна собственост № 6035 от 17.08.1984 г. в полето за промени е вписано, че със Заповед от 31.07.2007 г. на Областния управител на Враца на основание чл. 78, ал. 1 ЗДС, § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС, актуваните недвижими имоти се отписват от актовите книги за държавна собственост в полза на Община Враца. Издаден е Акт за частна общинска собственост № 3845 от 13.06.2023 г., с правно основание: чл. 56, ал. 1 ЗОС, чл. 2, ал. 1, т. 5 ЗОС, чл. 3, ал. 3 ЗОС.

С писмо-предизвестие изх.№ 7000-115 от 27.05.2022 г. на Община Враца ищецът е уведомен, че наемното правоотношение, възникнало между праводателя му ЕТ „Иван Лалковски” и Община Враца, се прекратява след изтичането на едномесечен срок от получаване на писмото. Същото е получено от ищеца на 30.05.2022 г.

С протокол от 11.08.2022 г. и на основание Заповед № 1197 от 27.07.2022 г. на Кмета на Община Враца, имотът е иззет от ищеца.

Предварителното изпълнение на тази Заповед по жалба на ЕТ „Румен Лалковски” е спряно с Определение № 7858 от 13.09.2022 г. по адм.д.№ 7685/2022 г. по описа на ВАС и със Заявление № 9400-0-12407 от 15.09.2022 г. ЕТ „Румен Лалковски” е поискал предаването на помещението, предмет на заповедта за изземване, като предаването е извършено на 19.09.2022 г. с протокол.

Заповед № 1197 от 27.07.2022 г. на Кмета на Община Враца за изземване на имота е обжалвана от ЕТ „Румен Лалковски”, като същата е потвърдена като законосъобразна с влязло в сила Решение № 2802 от 16.03.2023 г. по адм.д.№ 321/2023 г. по описа на ВАС и е принудително изпълнена на 24.04.2023 г., когато имотът е иззет от физическото лице-търговец.

Със заключение по съдебно-оценителна експертиза е установено, че за периода от 10.08.2019 г. до 01.07.2022 г. месечният наем, изчислен по Приложение № 1 - Тарифа за определяне началния размер на месечния наем за 1 кв.м. при предоставяне на помещения, терени и места към Наредба за реда за придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество, приета с Решение № 292/2008 г. на Общински съвет Враца, е в размер на 427,50 лева или сумата от 14 834,25 лева, а за същия период средният пазарен месечен наем е 576,65 лева или сумата от 20 009,75 лева.

По делото в първоинстанционното производство са събрани и гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетелите Б. В. А., Ц. Г. М., П. Ц. Г., Ц. В. Т., Т. С. Т. и Ц. Й. Х.. Показанията на Б. В. А., Ц. Г. М., П. Ц. Г. и Ц. Й. Х. са еднопосочни и еднозначни, като всички те познават Р. Л. от 20 или 30 години и твърдят, че той е построил процесното помещение, като всеки от свидетелите му е помагал в строителството по някакъв начин. След това в това помещение ищецът е поставял аларми на автомобили. Никой от свидетелите не знае дали ищецът е собственик на помещението, нито знае някой да му оспорва ползването. Противоречие в показанията на свидетелите се наблюдава досежно крайния момент, до който търговския обект е функционирал, като това обстоятелство е ирелевантно за спора, доколкото не се установява по делото ищецът да е изоставил имота. Свидетелите Ц. В. Т. и Т. С. Т. сочат, че са членове на ЖСК от учредяването й и спорното помещение е било на общината за ОФ клуб или пенсионерски клуб, вече не си спомнят. След това помещението е стопанисвано от Р. Л., като последно е функционирало през 2002-2003 г.

Въззивният съд е кредитирал показанията на разпитаните свидетели, тъй като същите са преки, непосредствени, логични и безпристрастни и са в унисон помежду си, считайки, че те са пряко относими към предмета на доказване в настоящето производство.

Въззивният съд е споделил решаващите мотиви и изводи на първоинстанционния съд за неоснователност на предявения главен иск и частичната основателност на предявените насрещни искове, като е препратил към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл. 272 ГПК, наред с което е изложил и собственото си становище по предмета на спора и оплакванията във въззивната жалба.

Посочено е, че претенцията на ищеца за признаване правото му на собственост върху процесния недвижим имот с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК се основава на изтекла в негова полза придобивна давност въз основа на осъществявано от него добросъвестно владение, считано от 10.04.1997 г. - датата на взимане на решение от Общински съвет - Враца за откриване на процедура за приватизация чрез изкупуване без търг или конкурс на спорния имот. Въззивният съд е приел, че за твърдяния период ищецът не е бил владелец, а е бил държател на процесния недвижим имот по силата на сключения между страните договор за наем № 93-125 от 11.10.1993 г. Именно договорът за наем е правното основание, на което ищецът е придобил фактическата власт върху имота. Наемателят по договор за наем е държател на вещта, който я държи за наемодателя. Наемателят не е владелец и не може да придобие имота по давност, а упражнява фактическата власт за друг. Наличието на този наемен договор не се оспорва от страните, нито неговите уговорки. Сключеният между страните по делото наемен договор е бил за определен срок - 5 години. Същият все още е бил в сила, както към датата на отправяне на предложението за неговото купуване без търг и конкурс по ЗППДОбП (отм.), така и към датата на взимане на решението от Общински съвет - Враца, с което се поставя началото на приватизационната процедура. Съгласно § 7, ал. 1 от ПЗР на ЗППДОбП (отм.), срочните договори за наем се смятат за безсрочно сключени от момента на приемане на решението за приватизирането им по предвидения в закона ред - при започнала процедура по приватизация срочните договори се трансформират в безсрочни и могат да се прекратят с едномесечно предизвестие. Направен е извод, че след откриване на процедурата за приватизация на наетия имот - частна общинска собственост (в случая от 10.04.1997 г. - датата на Решение № 117 на Общински съвет Враца), сключеният между страните договор за наем е трансформиран в безсрочен. Този безсрочен договор е бил прекратен едностранно от кмета на общината с писмено предизвестие едва през 2022 г., в което е посочено, че наемното правоотношение се счита за прекратено с изтичането на едномесечен срок от получаването на писмото. Предизвестието е получено от ищеца на 30.05.2022 г. и считано от 01.07.2022 г. наемното правоотношение е прекратено.

Наличието на наемен договор между страните е констатирано в Решение № 3192 от 03.04.2004 г. по адм.д.№ 9827/2003 г. на ВАС, III отд., с което е оставено в сила Решение № 87 от 28.07.2003 г. по адм.д.№ 77/2003 г. на ОС-Враца. Именно защото между страните е съществувал наемен договор, чийто срок е изтичал през месец 10.1998 г., а по силата на § 7, ал. 1 от ПЗР на ЗППДОбП (отм.) този договор се е трансформирал в безсрочен, съдът е приел, че ищецът е владял или държал имота на правно основание, което е обусловило отмяна на заповедта на кмета на община Враца, с която е наредено изземване на имота от ищеца. Съществуването на договора за наем от 1993 г. между страните е обусловило отхвърлянето на предявения от Община Враца срещу ЕТ „Румен Лалковски” иск с правно основание чл. 108 ЗС за имота, постановено с Решение № 190 от 09.02.2007 г. по гр.д.№ 1346/2006 г. по описа на Районен съд - Враца. Видно от мотивите, ревандикационният иск е отхвърлен не защото Община Враца не е собственик на имота (напротив - точно обратното е прието в мотивите на съдебния акт), а защото ЕТ „Румен Лалковски” го държи на правно основание - сключеният между страните договор за наем от 1993 г.

С оглед изложеното за неоснователни са намерени възраженията на във въззивата жалба, че от момента на взимане на решението за откриване на приватизационната процедура ищецът е станал владелец на имота. Прието е, че за времето от 10.04.1997 г. до 30.06.2022 г. той е бил единствено държател на имота по силата на сключения между страните договор за наем, а не негов владелец, поради което няма как да е изтекла давността - нито тази по чл. 79, ал. 2 ЗС, нито тази по чл. 79, ал. 1 ЗС. Не е споделено и възражението, че районният съд неправилно е приел, че не е налице добросъвестно владение. В случая не съществува прехвърлителен акт и това се признава от ищеца в исковата молба, като се твърди, че договор за продажба по ЗППДОбП (отм.) с ответната община не е сключен. Касае се за недовършен фактически състав на приватизационната процедура, която включва: решение за приватизиране на имота, прието от общинския съвет (чл. 3, ал. 4 ЗППДОбП /отм./), което се обнародва в Държавен вестник (чл. 3, ал. 5 ЗППДОбП /отм./); оценка на обекта (чл. 16, ал. 3) и прехвърляне на собствеността в едномесечен срок от получаване на писменото съгласие на предложителя за изкупуване по определената цена (чл. 39, ал. 1 ЗППДОбП /отм./). В случая приватизационната процедура е останала на етап решение на органа по чл. 3 ЗППДОбП (отм.) за приватизиране на обекта и неговото обнародване в ДВ, поради което не може да се приеме, че ищецът има качеството на добросъвестен владелец на спорния имот въз основа на това решение.

За неоснователни са намерени и възраженията, че общината не е доказала своето право на собственост върху имота, че не е доказала основанието, на което е придобила имота, както и че посоченото в АЧОС основание не е вярно, поради което е оборена доказателствената му сила. При предявен положителен установителен иск за собственост (какъвто е настоящият случай) предмет на доказване е правото на собственост на ищеца върху имота. Ищецът по положителен установителен иск за собственост следва да докаже чрез способа на главното и пълно доказване качеството си на собственик (съобразно твърдяното придобивно основание) и действията на ответника, накърняващи упражняването на правото на собственост, които обуславят и правния интерес от предявяване на иска. Ответникът по този иск няма задължение да доказва своето право на собственост, тъй като същото не е предмет на иска. В тази връзка районният съд с определението по чл. 140 ГПК ясно и подробно е указал доказателствената тежест на страните, като е посочил конкретните факти, които е следвало да докаже ищеца в производството, за да се приеме, че той е собственик на процесния имот на твърдяното оригинерно правно основание - изтекла в негова полза кратка 5-годишна придобивна давност, както и че в тежест на ответника е да докаже единствено възражението си, че ищецът е имал качеството на наемател по сключен между страните договор за наем, въз основа на който е бил държател на имота, а не владелец. Независимо от горното е прието, че по делото е установена собствеността на общината върху спорния имот. Актът за общинска собственост е официален удостоверителен (свидетелстващ) документ, който с обвързваща съда материална доказателствена сила установява право на собственост в полза на Общината върху съответния недвижим имот. При заявен положителен установителен иск за собственост срещу общината, в тежест на ищеца, претендиращ собствеността на имота на лично придобивно основание, е да установи правото си на собственост върху претендирания имот, като по този начин обори придобивното основание на ответника, отразено в акта за общинска собственост.

Въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал правото си на собственост върху претендирания имот, поради което не е оборена доказателствената сила на издадения Акт за частна общинска собственост № 3845 от 13.06.2023 г., удостоверяващ правото на собственост на общината върху имота. При наведените от ищеца твърдения и придобивно основание, искът за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на спорния имот на основание изтекла придобивна давност като добросъвестен владелец, считано от 10.04.1997 г., е намерен за неоснователен.

По отношение на частичното уважаване на насрещните искове, включително този за заплащането на наем за периода от 11.09.2020 г. до 01.07.2022 г., е посочено, че във въззивната жалба не са изложени конкретни оплаквания, поради което, съгласно чл. 269, изр. второ ГПК, въззивният съд не следва да излага мотиви и препраща към мотивите на решението на районния съд на основание чл. 272 ГПК. Според тях през процесния период последните страните са били обвързани от валидно възникнал наемен договор, трансформиран в безсрочен от момента на приемане на решение за приватизирането на наетия имот – частна общинска собственост, по реда на чл. 35 ЗППДОбП /отм./, в случая от 10.04.1997 г., който е прекратен едностранно от кмета на общината на основание чл. 15, ал. 3 вр. чл. 14, ал. 3 и ал. 1 ЗОбС вр.чл. 238 ЗЗД с писмено предизвестие, в което е посочено, че наемното правоотношение се счита за прекратено с изтичането на едномесечен срок от получаването на писмото. От известието за доставяне е видно, че писмото е получено от ищеца на 30.05.2022 г., т.е. прекратяването е настъпило, считано от 01.07.2022 г. Относно размера, вземането е определено при условията на чл. 4.2 от договора – в размер на по 1,87 деноминирани лева месечно., т.е. 40,45 лв. за целия исков период, а за разликата до 12 474,83 лв. е отхвърлен като неоснователен.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страната във въззивната жалба, като изложи свои собствени решаващи мотиви, съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК?;

2. Става ли държавата собственик на имотите, които придобива по силата на законите, а така също и на имотите, които нямат друг собственик, и как следва да бъде доказан фактът, че имотът няма друг собственик по смисъла на чл. 6, ал. 2 ЗС в редакция ДВ, бр. 92/1951 г.?

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – първи въпрос – в противоречие с Решение № 187 от 07.07.2016 г. по гр.д.№ 1332/2015 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 130 от 23.06.2016 г. по търг.д.№ 748/2015 г. на ВКС, І т.о., Решение № 157 от 08.11.2011 г. по гр.д.№ 823/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 134 от 30.12.2013 г. по търг.д.№ 34/2013 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 237 от 24.06.2010 г. по гр.д.№ 826/2009 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр.д.№ 1609/2014 г. на ВКС, ІV г.о., втори въпрос – в противоречие с Решение № 321 от 14.10.2011 г. по гр.д.№ 1167/2010 г. на ВКС, І г.о.

Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

По делото е представено допълнение вх.№ 15162 от 14.08.2025 г. към изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Въпрос № 1 от изложението е по приложението на чл. 269, чл. 235, ал. 2 и ал. 4, чл. 236, ал. 2 ГПК и касае задължението на въззивния съд, като инстанция, разглеждаща правния спор по същество и при съобразяване с особеностите на уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив, да обсъди събраните по делото доказателства, както и възраженията и доводите на страните и изложи собствени фактически и правни изводи. По този въпрос е формирана богата непротиворечива практика на ВКС. Според същата, въззивната инстанция е длъжна, като инстанция разрешаваща по същество материалноправния спор, да разгледа и обсъди изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, както и възраженията в отговора на въззивната жалба. В пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, съдът следва да извърши самостоятелна преценка на релевантните доказателства и да обсъди защитните тези и доводи на страните. Тези изводи следва да намерят писмено отражение в мотивите към въззивното решение, съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК, което би осигурило възможност за страните да се запознаят с изводите на съда, а за горната инстанция – да провери правилността на решението. В съответствие с така установената практика на ВКС, въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, които са допустими и относими към правния спор и необходими за изясняване на делото от фактическа страна, посочил е върху кои доказателства се основава приетата за установена фактическа обстановка, разгледал е всички доводи и възражения на страните. Направил е свои собствени изводи по съществото на спора, касаещи основателността на предявения иск. Обстоятелството, че поддържаната от касатора теза в процеса не е била възприета от въззивния съд не сочи на несъобразяване с установената практика на ВКС и не е предпоставка за допускане касационно обжалване на въззивното решение.

Вторият въпрос от изложението не е обуславящ изхода на спора и не представлява общо основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Решаващите мотиви на въззивния съд са, че ищецът не е осъществявал владение върху спорния имот през периода 10.04.1997 г. - 30.06.2022 г., затова не би могъл да го придобие по давност на основание чл. 79 ЗС. През този период ищецът се е намирал в имота на договорно основание, т.е. същият е имал качеството на държател, а не е владелец. Изложените от въззивния съд съображения, че по делото е установена собствеността на общината върху спорния имот, са само допълнителни мотиви за неоснователност на предявения иск.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно - от самия прочит на решението не се установява грубо нарушение на закона, нито прилагането му в обратен смисъл или прилагане на отменена или несъществуваща норма, няма данни и за нарушаване правилата на формалната логика, на научни или опитни правила.

Представеното по делото допълнение вх.№ 15162 от 14.08.2025 г. не следва да бъде обсъждано, тъй като е депозирано извън установения в закона едномесечен срок по чл. 283 ГПК и не съставлява действие по отстраняване на нередовност на касационната жалба. Въведените с него твърдения за нищожност на договора за наем са неотносими към конкретното дело, тъй като не са наведени с исковата молба и заявяването им за първи път пред касационната инстанция е процесуално недопустимо. Наред с това данните по делото налагат извод за формирана сила на пресъдено нещо по въпроса за валидността на договора за наем, доколкото неговото съществуване е послужило като основание за отхвърлянето на иска по чл. 108 ЗС, разгледан в производството по гр.д.№ 1346/2006 г. на РС – Враца.

С оглед липсата на основание за допускане на касационното обжалване, касаторът дължи да заплати на ответника по касация разноските, направени във връзка с депозирането на отговор на касационната жалба, т.е. сумата 300 лв., определена при условията на чл. 78, ал. 8 ГПК и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия