Решение № 747 от 23.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 6659/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Н. А. Т. от град Кърджали против решение № 1057/09.05.2025г., постановено по адм.дело № 117/ 2025 г., по описа на Административен съд – Кърджали, с което е отхвърлен предявеният от него иск срещу Областна дирекция на МВР – Кърджали за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 2000 лева, причинени от отменена като незаконосъобразна Заповед за задържане на лице с рег. №292зз-5 от 17.02.2023 г., издадена от полицейски орган при ОДМВР – Кърджали, както и в частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение. В касационната жалба са изложени подробни съображения за неправилност на съдебния акт поради нарушение на материалния закон и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Поддържа се, че първоинстанционният съд е приложил неправилен стандарт на доказване относно неимуществените вреди, като е изискал доказване на конкретни здравословни увреждания, медицинска документация или обществен отзвук, вместо да съобрази, че при незаконосъобразно задържане самият факт на лишаването от свобода поражда по необходимост неимуществени вреди, които подлежат на обезщетяване. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго, с което искът да бъде уважен изцяло, ведно със законната лихва и разноските. Ответникът – Областна дирекция на МВР – Кърджали не представя становище по касационната жалба в законоустановения срок. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е основателна. С обжалваното решение Административен съд – Кърджали е приел за безспорно установено, че спрямо ищеца е издадена Заповед за задържане на лице с рег. №292зз-5 от 17.02.2023 г. на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от Закона за Министерството на вътрешните работи, въз основа на която същият е бил задържан на 17.02.2023 г. в 18:50 часа и освободен на 18.02.2023 г. в 13:00 часа, както и че тази заповед е отменена като незаконосъобразна с влязло в сила съдебно решение. Независимо от това първоинстанционният съд е приел, че не са доказани настъпили неимуществени вреди и причинно-следствена връзка между отменения административен акт и твърдените от ищеца психически и емоционални страдания, поради което е отхвърлил иска като неоснователен и недоказан. За да достигне до този извод, съдът е приел, че неприятните емоции, преживени при престой в помещение за задържане, не представляват сами по себе си обезщетим вредоносен резултат, както и че липсват доказателства за влошено здравословно състояние, за търсена медицинска помощ или за уронване на доброто име и авторитета на ищеца в обществото. Решението е неправилно. Настоящият състав намира, че първоинстанционният съд е тълкувал и приложил неправилно материалния закон, като е въвел недопустимо завишен стандарт на доказване за неимуществените вреди от незаконосъобразно задържане. Незаконното лишаване от свобода представлява особено тежка намеса в основното право на лична свобода и сигурност. Самият факт на незаконосъобразното задържане, независимо от неговата продължителност, по естеството си поражда неимуществени вреди, изразяващи се в страх, стрес, унижение, чувство за безпомощност и накърняване на човешкото достойнство. Тези вреди са типични, обичайни и предвидими последици от незаконното лишаване от свобода и не подлежат на доказване като изключителни или извънредни факти. Това разбиране е трайно застъпено в практиката на Европейския съд по правата на човека, съгласно която при нарушение на чл. 5 от Конвенцията, включително при незаконно задържане, самото нарушение обосновава присъждането на обезщетение за неимуществени вреди, без да е необходимо пострадалото лице да доказва конкретни допълнителни последици за здравето или социалния си статус. Съдът последователно приема, че лишаването от свобода само по себе си води до морални страдания, които подлежат на обезщетяване по силата на чл. 5 § 5 от Конвенцията. Същият стандарт се извежда и от практиката на Съда на Европейския съюз относно ефективната съдебна защита и правото на ефективно обезщетение при нарушение на основни права, прогласени в Хартата на основните права на Европейския съюз, включително правото на свобода и сигурност. Това схващане е възприето и се прилага трайно и последоветлно в практиката на Върховния административен съд по дела със сходен предмет – например Решение № 2080 от 24.02.2023 г. по адм.дело №7662 от 2022 г., Решение № 8044 от 27.06.2024 г. по адм.дело № 3769 от 2024 г. В този смисъл изискването на първоинстанционния съд ищецът да доказва настъпването на неимуществените вреди чрез медицинска документация или чрез доказване на обществен отзвук противоречи на характера на отговорността по чл. 1, ал. 1 и чл. 4 от ЗОДОВ и обезсмисля гарантираното от националното и европейското право правото на ефективно обезщетение при незаконно лишаване от свобода. Причинно-следствената връзка между отменената като незаконосъобразна заповед за задържане и настъпилите неимуществени вреди е пряка и непосредствена, тъй като именно този акт е породил лишаването от свобода и съпътстващите го психически страдания. По отношение на размера на обезщетението съдът съобразява продължителността на незаконното задържане, характера на накърненото благо – личната свобода, интензитета на типичните психически страдания при подобно лишаване от свобода и принципа на справедливост по чл. 52 от Закона за задълженията и договорите. При тези обстоятелства претендираният размер от 2000 лева се явява справедлив и съразмерен и следва да бъде присъден изцяло, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане. По тези съображения съдебното решение на първоинстанционния съд следва да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което искът да бъде уважен изцяло. Предвид изхода на спора, на ищеца следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за двете инстанции – 10 лв. платена държавна такса за разглеждане на делото от първа инстанция и 605 лв. разноски сторени пред касационната инстанция/ 5 лева държавна такса и 600 лева за адвокатско възнаграждение/. Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение