Определение № 1314 от 06.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 10781/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по жалба от Р. И. С. от гр. София, против определение № 23162 от 04.07.2025г по адм.д. № 5551/ 2025г по описа на Административен съд София град, с което е оставена без разглеждане жалбата му срещу заповед № РД-06.217/30.09.2024г., издадена от Председателя на Върховния административен съд и е прекратено производството по делото. С оспорената заповед № РД-06-217/30.09.2024г. на Председателя на Върховния административен съд на основание чл.122, ал.1, т.2, вр. чл.5 от ЗСВ временно, считано от 30 септември 2024г. до вземане на решение за разпределението на съдиите по колегии и отделения от пленума на ВАС: 1/Съдия Б. Т. в Шесто отделение на ВАС, 2/ Съдия С. Б. е разпределен в Шесто отделение на ВАС, и са формирани І и ІV състав на ВАС, Шесто отделение. Със същата заповед е определено съдия Б. Т. да поеме всички дела в Шесто отделение и петчленен състав на ІІ колегия, разпределени на съдия Н. Г., а съдия С. Б. да поеме всички дела в Шесто отделение и петчленен състав на ІІ колегия, разпределени на съдия Р.Ч.. За да остави без разглеждане жалбата на С., първоинстанционният съд анализирал характера на оспорената пред него заповед, като приел, че е издадена на основание чл. 122, ал.1, т.2 от ЗСВ и не попада в изброени категории актове на държавните органи. Като достигнал до правен извод, че същата не притежава белезите на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК, а анализирайки съдържанието на акта, го приел от категорията на вътрешнослужебните актове, който не рефлектира неблагоприятно в правната сфера на С. и той няма интерес от търсената съдебна защита. Съдът изложил правни доводи, определящи оспорения акт като такъв с организационен характер, издаден при упражняване на правомощие на  Председателя на ВАС. Съдът изложил съображения основани на статута и функциите на председателя на Върховния административен съд, които не го определят като орган от системата на държавната администрация и същият не действа като "административен орган" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на АПК. С издадената заповед, Председателят на ВАС упражнил правомощието си на административен ръководител на орган на съдебната власт, съгласно чл. 122, ал. 1, т. 1 от ЗСВ да решава вътрешнослужебни въпроси свързани с организацията на работа в съда. Обжалваното определение е валидно, допустимо и правилно. Съгласно чл. 147, ал. 1 АПК, право да оспорват административния акт имат гражданите и организациите, чиито права, свободи или законни интереси са нарушени или застрашени от него или за които той поражда задължения. В случая е налице хипотезата на чл. 159, т. 1 АПК, тъй като оспорената заповед № РД-06-217/30.09.2024г. на Председателя на Върховния административен съд не притежава белезите на индивидуален административен акт по чл. 21 АПК. Върховният административен съд намира, че по правната си същност и последици оспореният акт попада в категорията на т. нар. вътрешнослужебни актове по смисъла на чл. 2, ал. 2, т. 3 АПК. Съгласно посочената обща разпоредба, регламентираща обхвата и действието на Кодекса, разпоредбите на същия не се прилагат по отношение на актовете, с които се създават права или задължения за органи или организации, подчинени на органа, издал акта, освен ако с тях се засягат права, свободи или законни интереси на граждани или юридически лица. Следователно по силата на чл. 2, ал. 2, т. 3 АПК от приложното поле на закона са изключени актовете на административните органи, с които се създават задължения за техни подчинени органи или се разрешават вътрешнослужебни въпроси, като в случая отсъства предвиденото в същата норма изключение - наличие на засегнати права и интереси на други лица, обуславящо допустимост на обжалването по съдебен ред. С оглед вътрешноведомственото им естество тази категория актове не съдържат властническо волеизявление, което едностранно да поражда промяна в правната сфера на гражданите. За такива вътрешнослужебни актове съдебното обжалване е недопустимо по аргумент от чл. 2, ал. 2, т. 3 АПК. Като допълнение, следва да се посочи, че жалбоподателят по никакъв начин не доказва засегнати права и законни интереси от този акт. Административнопроцесуалният кодекс не се прилага за актове, отнасящи се до извършване на вътрешна административно-организационна дейност, освен ако с тях се създават предпоставки и условия, при които могат да бъдат засегнати права или защитени от правото интереси на други лица. За да е налице административен акт, подлежащ на самостоятелен контрол за законосъобразност, е необходимо съдържащото се в него волеизявление едностранно да предизвиква юридическите промени, към които е насочено, т. е. правните последици (права и задължения) и правоотношения, визирани в правната норма, следва да възникват автоматично и директно от този акт. Наличието на годен за обжалване административен акт и правния интерес на жалбоподателя са положителни процесуални предпоставки за допустимостта на образуваното съдебно-административно производство, от категорията на абсолютните, за чието съществуване съдът следи служебно. Липсата им обосновава извод за недопустимост на търсената съдебна защита, поради което първоинстанционният съд процесуално законосъобразно приема, че делото подлежи на прекратяване. По изложените съображения, настоящият състав на Върховния административен съд - шесто отделение, счита, че частната жалба е неоснователна, а оспореното с нея определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 236, във връзка с чл. 221, ал. 2 - ра, изр. 1-во, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд - шесто отделение,