Определение № 3199 от 12.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 2212/2025 г.

Производството е по реда чл. 274, ал. 2, изр. 1 от ГПК, вр. чл. 286, ал. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба вх. № 7208/05.09.2025г. на И. А. С. срещу разпореждане № 1053 от 11.08.2025г. по в.т.д. № 54/2025г. на Апелативен съд – Пловдив, с което от съдията докладчик е върната като просрочена (подадена след срока по чл. 283 от ГПК) касационната жалба на жалбоподателя с вх. № 6604 от 06.08.2025г. срещу решение № 89 от 25.03.2025г. по делото. Оплакванията на И. А. С. са, че разпореждането е неправилно. В противоречие на закона въззивният съд е приел, че срокът за касационно обжалване е изтекъл на 05.05.2025г. Не е било съобразено, че още в деня на постановяване на въззивното решение (25.03.2025г.) от ответника Гаранционен фонд е била подадена молба за допълване на диспозитива на решението, евентуално за поправка на очевидна фактическа грешка. По тази молба Апелативен съд – Пловдив се е произнесъл с решение от 30.06.20205г., връчено на жалбоподателя на 07.07.20205г., при което е започнал да тече и срокът по чл. 283 от ГПК. До този момент решението № 89 от 25.03.2025г. не е влязло в сила и не е текъл едномесечният срок за касационно обжалване. Анна-М. А. Р. и Гаранционен фонд не са дали отговор на жалбата. Частната жалба е допустима. Тя е подадена срещу подлежащ на обжалване акт по чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК, в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от лице с интерес от обжалването и има съдържание и приложения от тези по съответно приложимите разпоредби на чл.260 и чл. 261 от ГПК, вр. чл. 275, ал. 2 от ГПК. По същество жалбата е неоснователна. С решение № 89 от 25.03.2025г. по в.т.д. № 54/2025г. на Апелативен съд – Пловдив е било потвърдено решение № 97 от 17.10.2024г. по т.д. № 52/2023г. на Окръжен съд – Пазарджик в частта, с която Гаранционен фонд е осъден да заплати на Анна-М. А. Р. на основание чл. 557, ал. 1, т. 2, б.“а“ от КЗ сума над размера от 18 000 лева до 30 000 лева, обезщетение за неимуществени вреди вследствие на пътнотранспортно произшествие от 22.05.2022г., със законната лихва за забава от 16.07.2022г. до окончателното плащане, със съответната част от разноските по делото. Въззивното производство е било образувано по жалба на И. А. С., причинил произшествието, който е бил конституиран като трето лице подпомагаща страна на Гаранционен фонд. Препис от въззивното решение е бил връчен на подпомагащата страна на 04.04.2025г. и в едномесечен срок касационна жалба от И. А. С. не е била подадена. Такава жалба (с вх. № 6604) е постъпила на 06.08.2025г., след връчването на страната на решение № 205 от 30.06.2025г. по делото (на 07.07.2025г.). С това решение е била оставена без уважение молба вх. № 2603 от 25.03.2025г. на Гаранционен фонд по чл. 250 от ГПК за допълване на решение № 89 от 25.03.2025г. с посочване на банкова сметка на ищцата (чл. 236, ал. 1, т. 7 от ГПК), евентуално за поправка на допусната очевидна фактическа грешка на същото основание (чл. 247 от ГПК). При тези установени обстоятелства са били налице предпоставките на чл. 286, ал. 1, т. 1 от ГПК за връщане на касационната жалба вх. № 6604/ 06.08.2025г. на И. А. С. като просрочена. Съгласно чл. 283 от ГПК жалбата се подава чрез съда, който е постановил въззивното решение, в едномесечен срок от връчването му. Решение № 89 от 25.03.2025г. по в.т.д. № 54/2025г. на Апелативен съд – Пловдив е било връчено на И. А. С. на 04.04.2025г. и към 06.08.2025г. срокът за обжалването е изтекъл. Неоснователен е доводът на жалбоподателя, че срокът за обжалване е започнал да тече едва след произнасянето на въззивния съд по междувременно подадените молби на ответника Гаранционен фонд за допълване на въззивното решение, съответно за поправка на допусната в него очевидна фактическа грешка. Такъв довод не намира опора в процесуалния закон. За теченето на срока по чл. 283 от ГПК е без значение дали въззивното решение подлежи на допълване или в него е допусната очевидна фактическа грешка, съответно дали от някоя от страните по делото е подадена молба по чл. 250 от ГПК или по чл. 247 от ГПК. Решенията относно допълването или поправката подлежат на самостоятелно обжалване (чл. 250, ал. 3 от ГПК и чл. 247, ал. 4 от ГПК), така както на самостоятелно обжалване подлежи и въззивното решение. В този смисъл е трайната практика на ВКС, споделяна от настоящия съдебен състав (определение № 760 от 02.12.2013г. по ч.гр.д. № 6891/2013г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. и др.). Сходни изводи е изложил и съставът на Апелативен съд – Пловдив и разпореждането му по чл. 286, ал. 1, т. 1 от ГПК следва да бъде потвърдено. Частната жалба на И. А. С. по делото е неоснователна. Воден от горното съдът