Определение № 92 от 12.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 1312/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца “Боду“ ООД, [населено място] срещу Решение № 288 от 31.01.2020г. по в.т.д.№ 4510/2019г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав, с което е потвърдено решението по т.д.№ 2349/2018г. на Софийски градски съд, ТО, 8 състав за отхвърляне на иска с правно основание чл.266,ал.1 във вр. с чл.79,ал.1 и чл.86,ал.1 ЗЗД, предявен срещу „София тех парк“АД за сумата 10 148лв., дължима на ищеца като изпълнител по договор за охрана от 22.07.2016г. и за сумата 150 096г. - дължима на ищеца като изпълнител по договор за охрана от 05.10.2016г. като възнаграждение /отработени човекочасове/ за личния състав на моторното превозно средство за осъществена охрана от автопатрул. Касаторът се позовава на основанията за неправилност по чл.281,т.3 ГПК. Иска отмяна на въззивното и потвърденото с него първоинстанционно решение и уважаване на исковете със законните последици. Изложени са съображения за неправилно тълкуване на договорите за охрана и конкретно - неправилно тълкуване на уговорената цена за дейността „охрана от автопатрул“. Оспорва се правилността на извода, че не се установява постигнато съгласие за отделно възнаграждение за човекочас за личния състав в автопатрула, поради което възложителят не дължи допълнително възнаграждение на база човекочасове за личния състав в автопатрула. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпроса: При тълкуването на клаузи от договор, следва ли съдът да вземе предвид преддоговорните отношения и кореспонденцията между страните, за да установи действителната воля им воля с оглед приложението на нормата на чл.20 ЗЗД. Касаторът се позовава на противоречие на обжалваното решение с множество цитирани решения по чл.290 ГПК. Иска се допускане на обжалването и поради твърдяна очевидна неправилност на въззивния акт, която е обоснована с „очевидно нарушаване на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост“. Изложено е, че въззивният съд не е тълкувал правилно процесните договори при спазване на критериите на чл.20 ЗЗД, не е приложил нормата на чл.20 ЗЗД в пълния й обем, като е постановил очевидно неправилно решение в нарушение н материалния закон. Възпроизведени са оплакванията, посочени в касационната жалба. В писмен отговор насрещната страна оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Въззивната инстанция е очертала, че основният спорен въпрос между страните е относно начина на отчитане и заплащане на извършваната от ищеца охранителна дейност „Охрана с автопатрул“ по всеки от договорите и конкретно - дали при отчитането и заплащането на същата следва да се съобразява стойността за невъоръжената охрана в човекочасове. Мотивирала е доказателствата по делото не установяват твърдяните от ищеца обстоятелства, на които е основал исковете си за неизпълнение на задълженията от страна на ответника, изразяващо се в неплащане на част от дължимото възнаграждение по двата договора - на стойността на невъоръжената охрана при извършване на дейността „Охрана с автопатрул“, при съобразяване стойността на невъоражената охрана в човекочасове, поради което исковете се явяват неоснователни. Изложени са следните мотиви: В чл.1 от договора за охрана, сключен на 22.07.2016г. са уговорени вида дейности и съдържанието им /невъоръжена физическа охрана, въоръжена физическа охрана, охрана с автопатрул и охрана чрез СОТ/ като дейността „охрана с автопатрул“ се осъществява с автопатрул с един охранител, невъоръжен с бойно, огнестрелно оръжие и уговореното между страните намира опора в чл.15 от Законът за частната охранителна дейност. Волята на страните по отношение на размера на цената на дейността „охрана с автопатрул“ е ясно очертана в чл.4,ал.2 - 16.00лв./8 часа. При тълкуването на посочените уговорки, във връзка едни с други, с оглед целта на договора, не следва извод, че към цената за дейността „охрана с автопатрул“ следва да се добавя и цената за дейност „невъоръжена физическа охрана“, както твърди ищеца. Това са две различни дейности, за осъществяването на всяка от които страните са уговорили цена и начин на заплащане. Въззивната инстанция е дала отговор, че изложените съображения от ищеца, основани на представени по делото писмени доказателства /„Охранителен състав, необходим за изпълнение на охранителната дейност“; ценово предложение за участие в процедурата за възлагане на обществената поръчка, изходящо от „Боду“ООД; разяснения на възложителя от 29.02.2016г.; 14.03.2016г.; 15.03.2016г./ не обосновават извод за противното, тъй като тези доказателства не са част от договора, като в частност не установяват волята на страните за определяне цената на предоставяната услуга, по посочения от ищеца начин; мче определряне на цена по твърдяния от ищеца начин не се установява и от събраните по делото гласни доказателства и заключението на съдебно-счетоводната експертиза. Аналогични съображения са изложени и по претенцията по договора за охрана от 05.10.2016г. за сумата 150 096лв. като е съобразено, че волята на страните по отношение размера на цената на дейността „охрана с автопатрул“ е ясно изразена в приложеното ценово предложение - 16.00лв./8 часа, и това е цената на която е фактурирана тази дейност до завеждане на делото, по която страните не спорят, а съдържанието на тази дейност, предвид препращането в чл.6, ал.2 от договора следва да бъде съобразено с разпоредбите на ЗЧОД - в случая с разпоредбата на чл.15, ал. 1 и ал.2, т.2 ЗЧОД, според която автопатрула се състои от един или повече изпълнители на охранителна дейност, които изпълняват задълженията си чрез придвижване с моторни превозни средства. Обосновано е същото заключение - при тълкуването на уговорките в договора, във връзка едни с други, с оглед целта на договора, не следва извод, че към цената за дейността „охрана с автопатрул“ следва да се добавя и цената за дейност „невъоръжена физическа охрана“, както твърди ищеца, тъй като това са две различни дейности, за осъществяването на всяка от които страните са уговорили цена и начин на заплащане. Даден е аналогичен отговор на съображенията на ищеца, основани на цитираните във връзка с първия договор писмени доказателства по делото - че те не са част от договора и същевременно не установяват волята на страните относно определяне цената на предоставяната услуга по твърдения от ищеца начин; че формирането на цена, каквато ищецът твърди, че е била уговорена за услугата „охрана с автопатрул“ не се установява и от събраните по делото гласни доказателства и заключението на съдебно-счетоводната експертиза. Искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно: Първият въпрос е изцяло хипотетичен, а не обуславящ изхода на спора, следователно не притежава основен елемент от фактическия състав на общото основание за осъществяване на факултативния касационен контрол, съобразно критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Въззивната инстанция наред с процесните договори, подробно е коментирала и анализирала и другите събрани по делото доказателства и е обосновала, че те не съдържат информация за волята на страните относно формирането на цената на процесната дейност, за която изпълнителят претендира заплащане на възнаграждение. Въпросът е хипотетичен и поради това, че касаторът не посочва кое конкретно доказателство, касаещо „преддоговорните правоотношения“, съответно кое доказателство от „кореспонденцията“ между страните не е взето предвид. Въпросът е механично пренесен от даденото разрешение по гр.д.№ 1207/2014г. на 3 г.о. на ВКС, на което касаторът се позовава, но не е обоснован и обвързан /и по същество е несъответнен/ с конкретиката по настоящия спор. Изключено е наличието на самостоятелното основание за допускане на касационното обжалване по чл.280,ал.2, предл.трето ГПК по начина, по който то е въведено от касатора. Позоваването на тази предпоставка е обосновано по идентичен начин с обосновките към касационните основания за неправилност, а последните не са тъждествени на очевидната неправилност. Очевидната неправилност следва да бъде аргументирана от касационния жалбоподател и не подлежи на служебно установяване. Изложените от касатора доводи предпоставят осъществяване на дейност по правоприлагане и тълкуване на договорите и на останалите събрани по делото доказателства от касационната инстанция, което е недопустимо във фазата по чл.288 ГПК. Очевидната неправилност следва да явства от мотивите на съдебния акт и не предпоставя задълбочена преценка, анализ и съпоставяне на фактите по спора и изводите в обжалвания акт. Разноски за производството не се присъждат, тъй като насрещната страна не претендира и не доказва такива. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.