Решение № 657 от 28.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 577/2026 г.

Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 2488/13.05.2026г. е допуснато касационно обжалване на решение № 6490/29.10.2025г. по гр. дело № 13451/2024г. по описа на Софийски градски съд в частите, с които, след отмяна на първоинстанционното решение, е предоставено упражняването на родителските права по отношение на детето Т. С. Х., ЕГН [ЕГН], на бащата С. О. Х., при когото то да живее; определен е режим на лични отношения на майката М. К. Г. с детето Т. С. Х. и е осъдена тя да му заплаща месечна издръжка в размер на 300 (триста) лева, считано от 01.10.2024г. до настъпване на законна причина, изменяща размера й или прекратяваща издръжката, ведно със законна лихва върху всяка просрочена сума до окончателното й изплащане; определено е на основание чл.138а, ал.3 СК бившите съпрузи да ползват социална услуга „Психологическа подкрепа и индивидуално консултиране“ при определен от АСП, „ДСП – Младост“ доставчик на социални услуги, с честота и продължителност, преценени от доставчика, и е предоставено на основание чл.56, ал.5 СК на С. О. Х. ползването на семейното жилище с административен адрес [населено място], район П., [улица], като е определен на основание чл.57, ал.2 вр. ал.1 вр.чл.56, ал.5 СК месечен наем в размер на 521,25 лева за ползването от С. О. Х. на притежаваната от М. К. Г. 1/2 ид.ч. от семейното жилище. В частта, с която, потвърждавайки първоинстанционното решение, въззивният съд е разрешил въпросите по чл. 59, ал.2 СК по отношение на детето С., ЕГН [ЕГН], като е предоставил упражняването на родителските права по отношение на нея на майката и е определил поискания от бащата широк режим на лични контакти, въззивното решение не е обжалвано. Касационният контрол е допуснат за проверка съответствието на въззивното решение в обжалваната част с разрешенията на задължителната съдебна практика и практиката на ВКС за обстоятелствата, които съдът следва да съобрази при преценката си за охраняване най - добрия интерес на децата, разрешавайки въпросите по чл. 59, ал.2 СК. Касаторът М. К. Г. иска родителските права и по отношение на детето Т. да й бъдат възложени за упражняване, да бъде определено местоживеенето му при нея, а то да е семейното жилище в [населено място], което да й бъде предоставено за ползване. Пространно обосновава тезата си, че изводът на въззивната инстанция кому да предостави упражняване на родителските права по отношение на Т. е неправилен като основан единствено на заявеното желание на детето Т. да живее с баща си и от сложилата се моментна фактическа обстановка на разделно живеене на децата Т. и С., и при пренебрегване на други обстоятелства от значение за подобна преценка, включително правото на съвместно израстване на братя и сестри, родителският капацитет на майката и дефицитите в същия на бащата, част от които са причина за отчуждаване на детето Т. от майката. Ответната страна по жалбата –- С. О. Х., възразява срещу оплакванията за неправилност на въззивното решение. В съдебно заседание настоява на тезата, че детето Т. скоро ще навърши пълнолетие и промяната на фактическа обстановка, която “функционира“, ще нанесе по – голяма вреда за децата. По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, е налице трайно установена съдебна практика на ВКС, формирана в приложение задължителните постановки на ППВС № 1 / 74г., според която: 1/ Чрез решението по чл. 59, ал.2 СК съдът изпълнява социалната си функция да предостави адекватна защита на ненавършилите пълнолетие деца и да гарантира правната сигурност, задължавайки и вменявайки отговорност на "по-добрия" (с оглед интересите на децата) родител да се грижи за тяхното непосредствено отглеждане и възпитание до постигането на общо съгласие относно упражняването на родителските права. Мерките относно упражняването на родителските права и личните отношения между децата и родителите се определят при отчитане в съвкупност на всички конкретни за случая обстоятелства. Водещите критерии са нормативно уредени в чл. 59, ал. 6 СК и изведени в ППВС № 1/1974 г ., а доколкото списъкът не е изчерпателен, съдът може да вземе предвид и други обстоятелства, но трябва да мотивира преценката си при кого да живее детето и кой да упражнява родителските права при съблюдаване най-добрия интерес на детето, съгласно легалната му дефиниция по § 1, т. 5 от ДР на Закона за закрила на детето. За да го охрани, съдът съобразява: желанията и чувствата на детето, преценени в контекста на неговата възраст и конкретно развитие, неговите физически, психически и емоционални потребности, възрастта, пола, миналото и други характеристики на детето; възпитателските качества на родителя, полаганите до момента от него грижи и отношението му към детето; желанието му и способността му да се грижи за детето, умението му да поддържа връзка с детето, да го зачита като личност и да се съобразява с възрастовите и здравословни особености, познаване на неговите интереси, амбиции и нужди; личният пример и умение на родителя да подкрепя и помага; социалното обкръжение на родителя; привързаността на детето към родителя; възможността за помощ на родителя от трети лица; поведението и на двамата родители по време на съвместното им съжителство и след раздялата помежду им във връзка с детето, както и спрямо детето, умението да водят диалог в името на детето, да не го въвличат в конфликти, да зачитат и съхраняват авторитета на другия родител, да не настройват детето срещу другия родител; опасността или вредата, която евентуално е причинена на детето или има вероятност да му бъде причинена; последиците, които ще настъпят за детето във връзка с режима на личните отношения. Нито едно от изброените няма приоритетно значение спрямо другите, а те се преценяват в съвкупност по всеки конкретен случай, с оглед неговите специфики. 2/ Когато непълнолетните деца са две или повече, по правило всички следва да живеят при родителя, на когото е предоставено упражняването на родителските права. Близостта между братя и сестри представлява самостоятелна защитена ценност, която стабилизира детската психика в ситуация на разпад на родителската двойка. Разделянето на децата чрез предоставяне упражняването на родителските права на всяко от тях на различен родител и определяне на различно местоживеене е крайна мярка, приложима, когато съдът, с оглед конкретните обстоятелства по делото, е длъжен да избере „най - малкото зло“ при охраняване интересите на децата. Разделянето на децата се допуска при кумулативно или взаимно подсилващо се проявление на критерии като: голяма възрастова разлика между децата и разнополовост, различни базисни потребности; враждебност между децата или трайна липса на взаимна привързаност между тях; дълбоко отчуждение от единия родител и заемане от децата на крайни позиции в конфликта на лоялност; категорично и осъзнато желание на детето да живее при конкретен родител; рисково поведение на единия родител. Въззивният съд е формирал извода си за упражняване родителските права по отношение на детето Т. в отклонение от цитираните разрешенията на съдебната практика, в резултат от което този извод е неправилен. Съображенията на касационната инстанция, предвид установеното от доказателствата по делото, становищата на страните и изразените от децата – Т. и С. желания, са следните: И двамата родители разполагат с необходимите морални качества и материални възможности да отглеждат и възпитават децата си – Т., на ...г. понастоящем и С. – на ...г. понастоящем. До напускане на семейното жилище в [населено място] от М. Г. и детето С. през есента на 2024г. и двамата родители са полагали грижи за отглеждането и възпитанието на детето Т.. Според заключението на изслушаната от въззивната инстанция СПЕ и отговорите на вещите лица в съдебно заседание на 29.09.2025г., родителският капацитет и на двамата родители страда от неспособността им да разграничат конфликта между тях от родителските си роли, но тази на бащата е по - изразена, предвид формалната, дистанцирана и провокативна комуникация с майката, която допринася за емоционалния дискомфорт на децата и на практика затруднява положителните взаимоотношения с майката. Вещите лица са категорични, че детето Т. изключително много страда от конфликта между родителите си - ситуацията за него е трудно разрешима, неговата толерантност към понасяне на напрежение е слаба, тревожността му е повишена. Майката е тази, която откликва адекватно на състоянието на Т., опитвайки се да е гъвкава и смирена в партньорските отношения с бащата и да не въвлича в тях децата. Тя има по – добре развита чувствителност към емоционалните потребности на децата, докато поведението на бащата на практика усложнява ситуацията за тях. Основната фигура на привързаност за Т. след раздялата на родителите му е бащата. От майката е дистанциран и отчужден, до средна степен /в.л. в с.з. на 29.09.2025г./ - след като тя е напуснала семейното жилище не иска да се среща с нея и го прави крайно ограничено, но и за момчето майчината фигура е значима и заема важно място в живота му, а предвид изградената между тях силна емоционална връзка е напълно възможно възстановяване на комуникацията помежду им. Вещите лица са категорични, че отношението на бащата към майката и неговото поведение в родителския конфликт повлияват отношението на Т. към майка му и могат да бъдат определени като отчуждаващо поведение. Друг фактор за дистанцираното поведение на Т. е начина, по който е разрешил острия конфликт на лоялност, оставайки да живее с баща си в семейното жилище, след като то е напуснато от майка му и сестра му. Въззивният съд е игнорирал горепосочените обстоятелства при съблюдаване най - добрия интерес на детето Т., а те сочат, че майката е по – подходящият да упражнява родителските права родител и по отношение на сина си. От друга страна, изборът на въззивната инстанция да възложи на бащата упражняването на родителските права за Т. неправилно се основава на зачитане сложилата се фактическа обстановка, при която майката и детето С. са напуснали семейното жилище в [населено място], а Т. е останал там с баща си; на възприемане като задължително за съда заявеното от Т. в съдебно заседание на 19.05.2025г. и пред вещите лица предпочитание да живее при баща си, както и на необоснованото заключение, че разделното упражняване на родителските права за двете деца от двамата родители адекватно и в еднаква степен защитава интересите на всяко от децата. Фактически сложилите се отношения са фактор при разрешаване въпросите по чл. 59, ал.2 СК, но отдаденото му от въззивния съд значение в случая е неправилно. Въпросната фактическа обстановка е установена за кратък интервал от време /около година/; по време на въззивното производство; по причина, че майката е напуснала семейното жилище, защото съвместното му ползване с бащата /както е било разпоредено от първата инстанция/ е било източник на непрестанно напрежение и конфликти т.е. с цел извеждане на децата от неблагоприятна за тях емоционална среда. Няма основание запазването на така създадена фактическа обстановка да е в интерес на кое да е от двете деца. Желанието на детето не е задължително за избора на съда на кого от родителите да предостави упражняването на родителските права, а дали то е мотивирано подлежи на преценка с оглед възрастта на детето, конкретното му развитие, неговите физически, психически и емоционални потребности. Преценката на въззивния съд на изразеното от Т. предпочитание да живее с баща си е неправилна. Към момента на изслушването Т. е на ... години и според вещите лица демонстрираните интереси, познания и умения съответстват на очакваното за възрастта и образователното му ниво. Резултатът от психологичния тест обаче, според коментара на вещите лица, е показателен за голяма степен за неувереност и несигурност у Т., липса на ясна и точна преценка, колебливост. Желанието на Т. да живее с баща си отразява в по – голяма степен отказа да напусне семейното жилище в [населено място], където отглежда домашния си любимец – голямо куче, към което е изключително привързан, отколкото осъзнато предпочитане на бащата пред майката. Още повече, че нежеланието на Т. да контактува с майка си се е проявило едва след като тя е напуснала семейното жилище, а достъпът й до него е преустановен от останалия там родител /няма спор, че С. Х. е сменил ключовете и кода за алармата на съсобствената на страните къща през септември 2024г./. Събраните по делото доказателства не установяват важни причини от рода на посочените в ППВС № 1/74г. и създадената в негово приложение практика на ВКС за разделяне на децата Т. и С., поради което допуснатото такова с въззивното решение е неправилно. Децата са от различен пол, но на близка възраст – ...г. и ...г., базисните им потребности са сходни, имат взаимни интереси, привързани са едно към друго и имат необходимост да са заедно / така заявеното от самите тях, както и от всеки от двамата родители пред съда в с.з. на 19.05.2025г./. Никой от родителите не е изразявал желание да упражнява родителските права по отношение само на едно от децата, никой от родителите няма застрашаващо здравето и възпитанието на някое от децата поведение. Никое от децата не е дълбоко отчуждено от някой от родителите си, крайна позиция в конфликта на лоялност заема само Т., а заявеното от него желание да живее при баща си не може да бъде окачествено като категорично или осъзнато /съгласно приетото по – горе/. Дори да беше такова, няма основание то да бъде предпочетено пред възможността да бъде съхранена близостта между децата, която представлява самостоятелна защитена ценност за всяко от тях, включително детето С.. В обобщение, упражняването на родителските права и по отношение на детето Т. следва да бъде предоставено на майката М. Г.. Този извод предопределя на нея, като родител, упражняващ родителските права по отношение и на двете деца, да бъде предоставено ползването на съсобственото семейно жилище в [населено място] до навършване на пълнолетие на всяко от тях. По този начин в най – пълна степен се съобразява интереса и на двете ненавършили пълнолетие деца, включително детето Т., за когото, съгласно заключението на СПЕ, всяка принудително наложена промяна на досегашното му местоживеене /което е именно семейното жилище в [населено място]/ би била рискова за емоционалното му състояние. Няма спор по делото, че страните притежават в съсобственост и друг имот – апартамент в жк ...,гр...., който би обезпечил жилищните нужди на неотглеждащия родител С. Х.. Пред настоящата инстанция не е спорно приетото от въззивния съд, че семейното жилище е неподеляемо, а съвместното му ползване от двамата родители е невъзможно предвид нетърпимите отношения помежду им. Не е спорен и установения от изслушаната техническата експертиза среден пазарен размер на месечния наем – 2085 лева. С. Х. своевременно е направил искане по чл.57, ал.2 СК / вж.молба на стр.54-56 от първоинстанционното дело/. Същото е основателно за ползването на съответстващата на неговия дял от имота площ, след приспадане от нея на площите, ползвани от непълнолетните деца на страните или за 347, 5 лева /177,67 евро. Липсват оплаквания на страните по отношение определения от въззивния съд размер на издръжката за детето Т. от неотглеждащия родител, а именно 300 лева/ 153,39 евро. Бащата Х. дължи заплащането й от влизане в сила на настоящото решение до настъпване на законна причина, изменяща размера й или прекратяваща издръжката, ведно със законна лихва върху всяка просрочена сума до окончателното й изплащане. Относно режима на лични контакти на бащата с детето Т., съдът намира, че с оглед установеното по делото и желанията на страните, няма пречка да бъде определен посочения от С. Х. във въззивната му жалба разширен режим на лични контакти с детето Т., който да е идентичен с определения му по отношение на детето С. с влязлата в сила част от решението на въззивния съд или: всеки втори петък и следващите непосредствено след него събота и неделя на месеца от 18.00 часа в петък (а ако детето е на училище – след края на учебните занятия) до 19.00 часа в неделя с преспиване; всяка четвърта седмица на месеца от 09.00 часа в понеделник (а ако детето е на училище – след края на учебните занятия) до 19.00 часа в неделя с преспиване; всяка нечетна година от 18.00 часа на петнадесети юни до 18.30 часа на петнадесети юли; всяка четна година от 18.00 часа на петнадесети юли до 18.30 часа на петнадесети август; всяка четна година през есенната ваканция на детето, определена от министъра на образованието и науката – от 10.00 часа на първия ден на тази ваканция до 18.00 часа на последния ден на тази ваканция; всяка четна година през междусрочната ваканция на детето, определена от министъра на образованието и науката – от 10.00 часа на първия ден на тази ваканция до 18.00 часа на последния ден на тази ваканция; всяка нечетна година през пролетната ваканция на детето, определена от министъра на образованието и науката, ако тази ваканция обхваща официалните Великденски празници – от 10.00 часа на първия ден на тази ваканция до 18.00 часа на последния ден на тази ваканция; ако пролетната ваканция не обхваща официалните Великденски празници – всяка нечетна година от 10.00 часа на Разпети петък до 18.00 часа на Светлия понеделник; всяка четна година от 18.00 часа на двадесет и четвърти декември до 18.00 часа на двадесет и шести декември; от 19.00 часа на тридесети декември на всяка нечетна година до 19.00 часа на втори януари на следващата четна година; всяка година от 10.00 часа (а ако детето е на училище – след края на учебните занятия) на седми декември до 10.00 часа (а ако детето е на училище – до началото на учебните занятия) на осми декември Съдът определя начина, по който режимът следва да бъде изпълняван, при липса на различна постигната между страните уговорка, а именно: бащата следва да взема и връща децата от/в дома на майката. Предвид изводите, до които достига настоящата инстанция по съществото на спора, постановената по реда на чл. 138а, ал.3 СК от въззивния съд мярка остава безпредметна и следва да бъде отменена. Воден от горното и на основание чл. 293, ал.2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІІІ ГО