Определение № 2789 от 07.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1761/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК вр. чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от „Юробанк България“ АД срещу определение № 1383 от 23.05.2025 г., постановено по в.гр.д. № 831/ 2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 12-ти състав, в частта, с която е оставено без уважение искането на жалбоподателя по чл. 248 ГПК да бъде изменено постановеното по делото решение в частта му за разноските, като бъде намален размерът на разноските за заплатено от ищците адвокатско възнаграждение за защитата им във въззивното производство, които са възложени в негова тежест. В частната жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно, защото присъденият от въззивния съд размер на разноските за заплатено от ищците адвокатско възнаграждение, които жалбоподателят е осъден да възмезди, не отговаря на действителната правна и фактическа сложност на делото и е прекомерно по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. Сочи се, че спорът, който е предмет на въззивното производство, е обичаен и по подобни казуси вече има постановена многобройна съдебна практика. Жалбоподателят се позовава на решения на Съда на Европейския съюз /СЕС/ и с оглед на тях счита, че при произнасяне по направено в процеса възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът не следва да прилага размерите на адвокатските възнаграждения, предвидени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г., издадена от Висшия адвокатски съвет. Намира, че размерът на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение, направени от ищците във въззивното производство, трябва да се определи по правилата в Наредба за заплащането на правната помощ. Ответниците по частната жалба И. С. М. и Н. Б. Г. я оспорват. Считат, че определеният от съда размер на разноските за адвокатско възнаграждение, които подлежат на възстановяване от ответника, отговаря на правната и фактическа сложност на делото, като произнасянето му е в съответствие и с разрешенията, дадени в практиката на СЕС и на ВКС, която цитират подробно. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа изложените в частната жалба доводи и данни по делото, намира следното: Частната жалба е подадена в установения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който съгласно чл. 274, ал. 2 ГПК вр. чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд, поради което е допустима. Производството по в.гр.д. № 831/ 2024 г. по описа на Софийски апелативен съд е образувано по подадена въззивна жалба от ищците И. С. М. и Н. Б. Г. и по подадена насрещна въззивна жалба от ответника „Юробанк България“ АД, насочени срещу различни части на първоинстанционното решение по гр.д. № 6666/2021 г. по описа на Софийски градски съд. По него е постановено решение, в което апелативният съд се е произнесъл и по разпределяне на отговорността за разноски, като е счел, че съобразно изхода на делото по подадените въззивни жалби право на такива имат и ищците И. С. М. и Н. Б. Г.. Предвид това, че тези лица са представлявани пред въззивната инстанция от адвокат, на когото е заплатено адвокатско възнаграждение, и след като е разгледал възражението на ответника за неговата прекомерност, съдът е присъдил на ищците разноски за адвокатско възнаграждение за осъществената защита във въззивното производство в размер на 12 000 лв. Ответникът „Юробанк България“ АД е направил искане съдът да измени постановеното решение в частта му за разноските, като бъдат намалени тези за адвокатско възнаграждение, които е осъден да заплати на ищците за защита във въззивното производство, тъй като определеният размер е прекомерен. С обжалваното определение Софийски апелативен съд е приел тази молба за неоснователна. За да стигне до този извод, той е съобразил постановеното решение на СЕС по дело С-438/22 и въз основа на даденото в него тълкуване е счел, че при произнасяне по направено възражение за прекомерност на разноските по чл. 78, ал. 5 ГПК националният съд е длъжен да не прилага предвиденото в тази норма ограничение, под което разноските не могат да бъдат намалени, което е до размерите, установени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. Посочил е, че разноските за адвокатско възнаграждение се намаляват, ако размерът, до който то е уговорено и заплатено, се отклонява съществено от пазара на адвокатските услуги, като в тези случаи насрещната страна се осъжда да възстанови тези разноски само до обичайния и разумен размер на възнаграждението за адвокат. Въззивният съд e взел предвид фактическата и правна сложност на делото, броя на проведените съдебни заседания, вида и характера на събраните по делото доказателства, необходимостта те да бъдат обсъдени, както и необходимостта да бъдат събрани доказателства във връзка със заявеното възражение за погасяване по давност на част от предявените вземания. С оглед на тези обстоятелства е счел, че размерът на разноските за заплатено адвокатско възнаграждение за защита на ищците във въззивното производство, които следва да се възложат за заплащане в тежест на ответника, възлиза на 12 000 лв., който е съобразен и с това, че крайният изход на делото не е изцяло в полза на ищците, като е съразмерен на основателната част от подадената от тях въззивна жалба и на неоснователната част от въззивната жалба на ответника, срещу която те са се защитавали успешно. На първо място трябва да бъде посочено, че с оглед формулираното искане в подадената от „Юробанк България“ АД молба по чл. 248 ГПК, както и предвид оплакванията, заявени от това дружество в подадената от него частна жалба, предметът на произнасяне от настоящия съдебен състав е ограничен само до въпроса дали размерът на възнаграждението, което ищците са заплатили на упълномощения да ги представлява във въззивното производство адвокат, е прекомерен с оглед направеното възражение за това по чл. 78, ал. 5 ГПК и съответно дали ответникът следва да бъде осъден да им възстанови така направените разноски в размер, който е по-нисък от сумата от 12 000 лв. В предмета на произнасяне не се включва разглеждането на въпросите дали ищците са направили разноски за адвокатско възнаграждение за защита във въззивното производство, както и дали за ответника възниква отговорност да ги заплати, защото срещу произнасянето на въззивния съд по тях няма формулирани възражения в искането на ответника по чл. 248 ГПК, нито има изложени оплаквания в подадената от тази страна частна жалба. В чл. 78, ал. 5 ГПК е предвидено, че когато съдът е сезиран с искане за това от загубилата делото страна, може да намали разноските за заплатено адвокатско възнаграждение, които се възлагат в нейна тежест, при направен извод, че размерът на това възнаграждение не е съответен на действителната правна и фактическа сложност на делото. В тази разпоредба е регламентирано и ограничение, под което съдът не може да намали тези разноски, което съгласно чл. 36, ал. 2 ЗАдв е под размера за съответния вид работа, посочен в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, издадена от Висшия адвокатски съвет, което наименование на акта е според редакцията му преди изменението с ДВ, бр. 14 от 18 февруари 2025 г., която е била действаща към датата на осъществяване на процесуалното представителство от упълномощения от ищците адвокат пред въззивната инстанция и на заплащане на уговореното възнаграждение за това. Нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК обаче не следва да се прилага от съда в частта, в която в нея е предвидено това ограничение, защото противоречи на член 101, параграф 1 ДФЕС съгласно задължителното тълкуване, дадено в Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22. Посочените в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв размери на адвокатските възнаграждения могат да служат на съда единствено като ориентир при произнасянето по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, но не са обвързващи за него. При извършване на преценка за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от страната, в полза на която е решено делото, съдът дължи да направи преценка за съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото, като вземе предвид обстоятелства като вида на спора, с който е сезиран, интереса на делото, вида и количеството на извършената от адвоката работа за защита на страната в съответното производство. В тази насока е константната практика на ВКС - Определение № 350 от 15.02.2024 г., постановено по ч.т.д. № 75/2024 г. по описа на ВКС, ІІ т.о., Определение № 4888 от 29.10.2024 г., постановено по ч.гр.д. № 3551/ 2024 г. по описа на ВКС, I гр.о., Определение № 1059 от 07.03.2024 г., постановено по гр.д. № 982/2023 г. по описа на ВКС, ІV гр.о., Определение № 638 от 18.03.2024 г., постановено по ч.т.д. № 757/2023 г. по описа на ВКС, І т.о. и Определение № 474 от 28.02.2024 г., постановено по ч.т.д. № 961/2023 г. по описа на ВКС, І т.о., Определение № 1036 от 01.04.2025 г., постановено по ч.т.д. № 296/2025 г. по описа на ВКС, І т.о. и др. Първото от обстоятелствата, което ще бъде взето предвид при определяне на правната и фактическа сложност на делото пред въззивната инстанция, е, че предмет на разглеждане по него са няколко на брой отделни обективно и субективно съединени искове, които са различни по вид и по предмет на доказване, а именно установителен иск за прогласяване нищожността на клауза от сключен между страните договор за кредит, отрицателни установителни искове с предмет недължимостта на две различни вземания, както и осъдителни искове за осъждане на ответника да върне на ищците получени без правно основание суми, които се твърди, че са заплатени при осъществяване на различни факти. Общият материален интерес във въззивното производство в частта по предявените оценяеми искове е 218 684, 29 лв. В предмета на спора са включени и възражения за нищожност на клаузи от договора за кредит, от който се сочи, че произтичат спорните вземания, които са различни от уговорката, която е предмет на предявения положителен установителен иск за нищожност, както и възражение за погасяване по давност на вземанията, предмет на предявените искове. Всички тези обстоятелства определят по-висока правна и фактическа сложност на делото. Наред с това, трябва да бъде отчетено, че пред въззивния съд е проведено само едно открито съдебно заседание, като в процеса пред тази инстанция не са въведени нови факти и не са събирани нови доказателства, поради което действията, извършени във въззивното производство от адвоката, упълномощен да представлява ищците, са само такива по подаване на въззивна жалба срещу част от първоинстанционното решение и на отговор на подадената от ответника насрещна въззивна жалба срещу друга част от решението, както и по явяването в едно открито съдебно заседание, в което е нямало никакви процесуални усложнения и са изслушани само становищата на страните по основателността на подадените жалби. Това определя по-ниска правна и фактическа сложност на делото пред въззивния съд. С оглед на това настоящият съдебен състав счита, че разноските за заплатеното от ищците на упълномощения адвокат възнаграждение за защита във въззивното производство, които следва да се възложат в тежест на ответника, трябва да са в по-нисък размер от този, който е заплатен от 14 247, 95 лв. Те възлизат на сумата от 12 000 лв., която е и съответна на размера на предявените искове, по които делото е решено в полза на ищците от въззивната инстанция, който се определя от счетената от съда за основателна част от подадената от ищците въззивна жалба и от счетената за неоснователна насрещна въззивна жалба, подадена от ответника. Разноски за адвокатско възнаграждение точно в този размер са присъдени с решението, постановено във въззивното производство, което прави неоснователна подадената от ответника молба за неговото изменение по реда на чл. 248 ГПК. До този извод е достигнал и въззивният съд в обжалваното определение, поради което то следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение