Решение № 2382 от 04.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 583/2026 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от "Виваком България" ЕАД (Дружеството или Виваком), седалище и адрес на управление: гр. София, [улица], срещу Решение № 40821 от 05.12.2025 г. на Административен съд София – град по административно дело № 8264/2025 г. С обжалваното решение съдът отхвърля жалбата на Дружеството срещу Заповед № 6080 от 03.07.2025 г. на председателя на Комисията за защита на потребителите (Комисията, КЗП), с която на основание на чл. 68л, ал. 1, във връзка с чл. 68в, във връзка с чл. 68д, ал. 2,предл 1 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) и чл. 5, ал. 1, т. 1; чл. 8, ал. 1 и ал. 2, т. 9 от Устройствения правилник на Комисията за защита на потребителите към министъра на икономиката и на нейната администрация и Решение на Комисията по т.2 съгласно Протокол № 33 от 03.07.2025 г., е забранено на "Виваком България" ЕАД, при упражняване на своята дейност да използва нелоялна заблуждаваща търговска практика, като предоставя на потребителите под всякаква форма и чрез всякакви средства за комуникация невярна и подвеждаща информация относно дължимостта на парични суми. Касаторът счита, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и при нарушение на процесуалните правила – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Сочи, че съдът въобще не е обсъдил доводите на жалбоподателя. Обосновава, че Виваком е действало добросъвестно и няма доказателства, че е налице практика към въвеждане в заблуждение на потребителите. Единичен случай не може да докаже практика нито да определи поведението на средния потребител. Счита, че дори да има нарушение при този единичен случай, то следва да се определи като „маловажен случай“. Счита, че неправилно съдът е приел, че са налице всички елементи от фактическия състав на нелоялната търговска практика, поради което материалният закон е приложен неправилно и оспорената заповед е незаконосъобразна. Иска от съда да отмени съдебното решение и да постанови ново, с което да се отмени обжалваната заповед. В съдебно заседание касаторът се представлява от юрисконсулт А. Михайлов. Ответникът – Председателят на Комисията за защита на потребителите, се представлява от юрискунсулт С. Ангелова, която застъпва становище за неоснователност на касационната жалба и счита обжалванато решение за правилно и съобразено със закона и събраните доказателства. Иска съдът да остави в сила съдебното решение и да присъди разноски в полза ответника. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, след като обсъди твърденията и доводите на касатора и провери обжалваното съдебно решение с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, същата е неоснователна. За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд приема от фактическа и правна страна, че: По сигнал от потребител срещу Виваком, административният орган уведомява Дружеството за започването на административно производството и му осигурява възможност да представи доказателства и становище по случая. Установява, че потребителят С.К. е абонат на мобилни услуги (посочен е конкретен договор и мобилен номер) като при първоначалното сключване на договора е закупено и субсидирано крайно устройство (индивидуализиран със сериен номер). Имало следващо подновяване на договора, при което не е закупувано ново устройство. При промяна на цените на 06.01.2025 г. абонатите са уведомени за промяната на условията по договорите и възможността същите да бъдат прекратени, с указанието че при взето устройство отстъпките за него се дължат. Потребителят предприема пренос на мобилния номер към друг оператор, като при разговор със служител на Виваком по телефон е получил информация, че дължи сума в размер от 150 лв. за възстановяване на получени отстъпки за крайно устройство. Записът на разговора е предоставен на Комисията и съдържанието му потвърждава фактическите установявания. Дружеството извършва проверка и установява, че поради техническо несъответствие на потребителя е предоставена информация за ползвана отстъпка при закупуване на крайно устройство от предходен договорен период, поради което му е предложена компенсация чрез сторниране на задължения по договора. Констатираното е квалифицирано като нелоялна търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 2, предл 1 ЗЗП и решение за забрана на посочената практика е взето от КЗП на 03.07.2025 г. с решение по т. 2 от Протокол № 33. На 03.07.2025 г. със Заповед № 6080, издадена на основание чл. 68л, ал. 1, във връзка с чл. 68в, във връзка с чл. 68д, ал. 2,предл 1 ЗЗП от председателя на КЗП, на Дружеството е забранено при упражняване на своята дейност да използва гореописаната нелоялна търговска практика. Въз основа на така установените факти съдът приема от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон и неговата цел. Съдът приема още, че несъмнено съгласно разпоредбите на чл. 68д, ал. 1 ЗЗП, Виваком извършва търговска дейност, изразяваща се предоставя на потребителите под всякаква форма и чрез всякакви средства за комуникация невярна и подвеждаща информация относно дължимостта на парични суми, която дейност представлява "търговска практика" по смисъла на дефиницията, дадена в § 13, т. 23 ДР ЗЗП. Въз основа на изложените мотиви, съдът приема, че търговецът практикува заблуждаваща нелоялна търговска практика, предоставяйки невярна и подвеждаща информация относно дължими суми при прекратявена на договор по смисъл на чл. 68д, ал. 2, предл. 1 ЗЗП. Въз основа на горното съдът прави извод за законосъобразност на оспорения акт и отхвърля жалбата срещу него. Решението е валидно, допустимо и правилно. „Търговска практика“, съгласно § 13, т. 23 от ДР на ЗЗП, е всяко действие, бездействие, поведение, търговска инициатива или търговско съобщение, включително реклама и маркетинг, от страна на търговец към потребител, което е пряко свързано с насърчаването, продажбата или доставката на стока или предоставянето на услуга на потребителите. Нелоялните търговски практики са забранени от чл. 68в ЗЗП, като целта е защита на потребителите от самите практики и техните вредни последици. Разпоредбата на чл. 68г, ал. 4 ЗЗП определя за нелоялни и заблуждаващите и агресивните търговски практики по чл. 68д - 68к. Съгласно чл. 68д, ал.1 ЗЗП „търговска практика е заблуждаваща, когато съдържа невярна информация и следователно е подвеждаща или когато по някакъв начин, включително чрез цялостното й представяне, заблуждава или е в състояние да въведе в заблуждение средния потребител, дори и ако представената информация е фактически точна относно някое от обстоятелствата, посочени в ал. 2, и има за резултат или е възможно да има за резултат вземането на търговско решение, което той не би взел без използването на търговската практика“. В конкретната хипотеза деянието на търговеца се изразява в това, че предоставя на потребителите невярна и подвеждаща информация относно дължимостта на парични суми при прекратяване на договора. Фактическият състав на нелоялната заблуждаваща търговска практика по чл. 68д, ал.1, пред. първо ЗЗП, включва кумулативното наличие на 1) търговска практика по смисъла на § 13, т. 23 ЗЗП; 2) тази практика, предвид всички нейни характеристики и обстоятелства да съдържа неверяна следователно подвеждаща информация; 3) да променя или да е в състояние да промени съществено свободата на избор или поведението на средния потребител по отношение на стоката/услугата, което води или може да доведе до вземането на търговско решение, което средният потребител не би взел без нейното използване. Безспорно по делото е, че осигуряването на мобилни телекомуникационни услуги по договор (абонамент) е търговска практика по смисъла на § 13, т. 23 ЗЗП, тъй като представлява предоставяне на услуга срещу заплащане. Спорът по делото е досежно другите два елемента на фактическия състав на заблуждаващата търговска практика. Търговската практика по предлагането на мобилни телекомуникационни услуги започва със сключването на договор между оператора и потребителя като обикновено се извършва в специализиран търговски обект, но е възможно и чрез отдалечена комуникация. Средният, добре информиран и внимателен потребител първо, сам търси процесните услуги като специфичното е, че за услугите се дължат ежемесечни такси, поради което потребителите имат по-голямо внимание какво договарят. Различно е положението при прекратяване на договора, което обикновено става в момент отдалечен във времето от сключването му, поради което знанието и вниманието на потребителят е различно от първоначалното, а и е възможно междувременно да е имало изменение на договорните условия, поради което средният потребител обикновено извършва проверка какво би дължал при прекратяване на договора преди да вземе решение дали да извърши това действие като се доверява в по-голяма степен на информацията, която получава при проверката, считайки тази информация за вярна и актуална към съответния момент, а не на собствения си спомен/разбиране какво е било договорено. С оглед посоченото е правилен изводът на първоинстанционният съд, че потребителят при невярно получена информация би променил решението си. Неоснователен е доводът на касатора, че не е установена практика, а отделен случай свързан случаен технически проблем. В областта на нелоялните търговски практики, за да се определи едно поведение като практика не се изследва количествена мярка, а единствено качествената такава. Следователно абстрактно се преценява дали конкретното поведение има потенциала да заблуди или увреди потребителя, като не се изисква и резултатност – действително понесена вреда. Единичният случай разкрива естеството на практиката и следва да се отчита, че търговецът носи отговорност за действията на служителите си и всички системи, които ползва в обичайната си дейност. Следователно сигнала на един потребител е достатъчен да предизвика проверка, а в резултат от установеното от нея се прави анализ на поведението на търговеца и при отчитане на всички негови характеристики и обстоятелства се преценява дали се съдържа невярна следователно подвеждаща информация (предвид посочената забранена практика) и може ли това да повлияе на решението на средния потребител. В случая този анализ е направен в административния акт и е преценен от съда като съответстващ на законовите изисквания, поради което е правилно и заключението на съда, че материалният закон е приложен точно и е съобразена неговата цел. Грешката в техническата система не оправдава поведението на служителя, който не е извършил допълнителна проверка и не може да заличи с обратна сила факта на получената невярна информация за дължими суми от потребителя. Няма данни, че тази грешка на системата се е проявила инцидентно и само по един договор. Няма съмнение, че получаването на информация за допълнително дължими суми (особеното когото субективното убеждение на потребителя е обратното, каквото е настоящия случай) при прекратяване на договора пряко влияе върху решението дали и кога точно да се предприеме действието по прекратяване. Следователно, поведението на потребителя би било различно в зависимост от това дали практиката се прилага или не. Налага се извод, че е правилно заключението на съда, че всички елементи от фактическия състав на нелоялната практика по чл. 68д, ал.1 ЗЗП са налице. Неоснователен е доводът, че случаят следва да се счита за „маловажен“ и това изключва прилагането на забрана за нелоялната практика. В областта на защита на потребителите и по-конкретно при нелоялните търговски практики не могат да се въвеждат изключения, които отслабват защита, която е хармонизирана на ниво Европейски съюз. Освен това забраната по чл. 68д ЗЗП е принудителна мярка, а не санкция за нарушение, поради което е неприложим института на маловажния случай по смисъла на Закона за административните нарушения и наказания, а ЗЗП не ползва посочения институт. Приложената принудителна административна мярка е преустановителна и съгласно чл. 68л, ал. 1 ЗЗП, когато Комисията за защита на потребителите установи, че търговската практика е нелоялна, председателят на Комисията издава заповед, с която забранява прилагането на търговската практика, като с последната се цели преустановяване на противоправното поведение на търговеца. С оглед всичко изложено първоинстанционният съд и органът пълно и точно са установили фактите от значение за случая и въз основа на тях е направен правилен извод за осъществена от касатора нелоялна търговска практика, която законосъобразно е забранена с обжалваната заповед. Това прави съдебното решение правилно, като съответно на събраните доказателства и закона, поради което същото следва да бъда оставено в сила. С оглед изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 3 от АПК, в полза на КЗП – юридическото лице, към чиято структура се числи органът, постановил оспорения административен акт, следва да се присъди сумата от 105 евро, равняваща се на 205,36 лева, съставляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение, определена по реда на чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, във вр. с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Водим от изложеното и на основание чл. чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, Седмо отделение