Определение № 5048 от 15.05.2025 г. на ВАС по адм. д. № 3799/2025 г.

Производството по делото е по чл. 229 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на кмета на район Подуяне при Столична община срещу определение № 5546/18.02.2025 г., постановено по адм. дело № 11189/2024 г. по описа на Административен съд София-град, с което е Столична община е осъдена да заплати на В. В. М. деловодни разноски в размер на 1510 лв. представляващи разноски за държавна такса и за адвокатско възнаграждение. Изложени са доводи за неправилност поради нарушение на материалния закон иска отмяната му, като се постанови ново, с което се отхвърли искането за присъждане на разноски по делото, алтернативно същият да бъде редуциран. Иска присъждане на разноски. Ответникът - В. В. М. взема становище за неоснователност на частната жалба и правилност на обжалваното решение. Върховният административен съд намира, че частната жалба е подадена от надлежна страна, против подлежащ на оспорване съдебен акт, който е неблагоприятен за него, както и в рамките на преклузивния срок по чл. 230 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е частично основателна. С протоколно определение №5222/12.02.2025 г. постановено по адм. д. № 11189/2024 г. по описа на Административен съд София-град съдът е оставил без разглеждане жалбата на В. В. М. против мълчалив отказ на кмета на район Подуяне при Столична община по заявление за заверка на молба-декларация за обстоятелствена проверка, прекратил е производството по делото. С атакуваното определение по реда на чл. 248 ГПК, събсидиарно приложим на основание чл. 144 АПК съдът е осъдил Столична община да заплати на М. разноски по делото в размер на 1510 лева – внесена държавна такса и заплатено адвокатско възнаграждение. Съдът е приел, че жалбоподателят има право на разноски, тъй като административната услуга е извършена след подаване на жалбата до съда. Посочил е, че в случая ответникът с поведението си е станал причина за завеждане на делото. Приел е за неоснователно възражението за недължимост, тъй като същото е заплатено и е осъществена дължимата правна помощ, независимо от факта на родствена връзка между жалбоподателя и осъществилият процесуално представителство адвокат. Определението е валидно и допустимо, но частично неправилно. В хода на производството пред първоинстанционния съд, образувано по оспорване на мълчалив отказ за извършване на административна услуга, същата е извършена, при което е отпаднал правния интерес на жалбоподателя. Съдът е прекратил производството на основание чл. 159, т. 1 и т. 4 АПК. Горното обстоятелство не води до неоснователност на искането за присъждане на разноски по делото, тъй като несъмнено с поведението си частният жалбоподател е предизвикал съдебния спор, като едва в хода на съдебното производство е издал искания административен акт – извършил е исканата административна услуга. Съгласно разпоредбата на чл. 156, ал. 1 АПК при всяко положение на делото административния орган може да издаде акта, чието издаване е отказал. При установените факти искането за присъждане на разноски е основателно, с оглед приложението на чл. 143, ал. 2 АПК. В случая сторените по делото разноски в първоинстанционното производство от жалбоподателя са внесена държавна такса в размер на 10 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лева, съгласно представен договор за правна защита и съдействие. Неоснователно е възражението за роднинска връзка между жалбоподателя и адвоката. Съгласно чл. 36, ал. 1 от Закона за адвокатурата (ЗА) адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на възнаграждение за своя труд. Не са предвидени ограничения в случай на представителство от страна на роднина. Представителството по пълномощие е уредено в чл. 32 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), разпоредба приложима на основание чл. 18 АПК. Именно в чл. 32, т. 2 ГПК е посочено, като допустимо представители на страните по пълномощие могат да бъдат родителите, децата или съпругът. В чл. 38, ал. 1 ГПК е предвидено, че адвокатът или адвокатът от Европейския съюз може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на роднини, близки или на друг юрист, като в ал. 2 от същия е посочено, че в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение. Диспозицията на чл. 38, ал. 2 ГПК завършва с указанието, че съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати. Неправилно административният съд не е уважил направеното от ответната страна възражение за прекомерност на договореното и заплатено адвокатско възнаграждение. Съгласно разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката и клиента, който размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. В случая правната помощ се изразява в подаване от жалба до съда и участие в едно заседание. Настоящата инстанция намира, че дължимите в случая разноски за адвокатско възнаграждение с оглед характера и обема на осъществената правна помощ при приложението на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата и съобразяване Решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024 г. са в размер на 1000 лева. По изложените съображения съдът намира обжалваното определение за частично неправилно, поради което е дължима отмяна на съдебния акт, в частта с която Столична община е осъдена да заплати на М. сума в размера над 1010 лева. В останалата част атакуваното определение е правилно и не следва да бъде касирано, а оставено в сила. Водим от изложените мотиви, Върховният административен съд, трето отделение,