Определение № 2374 от 08.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3284/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 774 от 06.06.2025г. постановено по гр.д. № 1499/2024г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 22.02.2024г. по гр.д. № 7924/2021г. на Софийски градски съд. С него е признато за установено по отношение на Н. П. П., че А. Н. С., К. Г. К. и В. Г. М. не са собственици на недвижим имот, представляващ апартамент № 46, находящ се в [населено място], на [улица], вх.Д, ет.3, заедно с избено помещение без посочен номер по документ за собственост, с полезна площ 17,60 кв.м., заедно с таванско помещение, без посочен номер по документ за собственост, със застроена площ 11,63 кв.м., заедно и с 2,40 % идеални части от общите части на сградата правото на строеж. Касационната жалба е подадена от ответника В. Г. М., чрез адвокати Хр.Т. и С.Н.. Твърди се, че съдът е приел за владение само фактическото обитаване на имота от страна на ищцата, без да вземе предвид, че според свидетелката А. ищцата е имала настанителна заповед за имота. Иска се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК по следните въпроси: 1/ какви са правомощията на въззивния съд при решаване на спора по същество, има ли въззивният съд задължение да обсъди всички доказателства, твърдения, доводи, възражения и становища на страните, надлежно въведени в процеса, както и до формира своите непротиворечиви правни изводи въз основа на доказателствата в тясната съвкупност; 2/ допустимо ли е въззивният съд да кредитира показанията на свидетели без наличието на каквито и да било данни или документи, въз основа на които може да се направи извод за тяхната достоверност. Не е посочена практика, в противоречие с която да е постановен обжалвания акт. Поддържа и основанието очевидна неправилност, без мотивировка. Ответницата по касационната жалба Н. П. П., представлявана от адв. А. Л., взема становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване. Необжалвалите другари на жалбоподателя К. К. и А. С. не вземат становище. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по отрицателен установителен иск за собственост, предявен от Н. П. П. против А. Н. С., К. Г. К. и В. Г. М.. Ищцата обосновава правния си интерес с твърдение, че упражнява фактическа власт от 2002г., владее имота повече от 10 години и може да го придобие по давност, ако отрече правата на ответниците. Ответникът С. се е снабдил през 2015г. с констативен нотариален акт за собственост на апартамента и непосредствено след това го прехвърлил на втория ответник К. К.. Последният отнел с насилие владението от ищцата, което било възстановено след успешно проведено от нея производство по чл. 76 ЗС. През декември 2015г. К. К. прехвърлил имота на третия ответник В. Н. чрез договор за замяна на недвижимия имот с МПС. Оспорване на иска е заявено само от ответника В. Г. М. с възражение, че е придобил собствеността въз основа на договора за замяна и че ищцата не е упражнявала давностно владение в посочения в исковата молба срок. Останалите двама ответници не са представили отговор на исковата молба и не са обжалвали решението на първата инстанция за уважаване на иска. От фактическа страна, че с констативен нотариален акт за собственост на основание наследство, издаден на 05.10.2015г., А. Н. С. е признат за собственик на процесния апартамент. Като писмени доказателства, удостоверяващи собствеността, в нотариалния акт са посочени: договор за продажба на недвижим имот по реда на НДИ от 14.07.1993г. и удостоверение за наследници на В. Б.. С договор за покупко-продажба от 12.10.2015г. А. С. прехвърля правото на собственост на втория ответник К. К.. Последният от своя страна се разпоредил с процесния имот в полза на третия ответник В. М. с договор за замяна срещу МПС от 30.12.2015г. С влязло в сила решение по гр.д. № 80457/2015г. на Софийски районен съд К. К. е осъден да върне на ищцата Н. П. държанието върху спорния имот, отнето по насилствен начин на 26.10.2015г. Въз основа на решението, през 2019г. ищцата е въведена в имота. Събрани са гласни доказателства. Свидетелката А. е съсед на имота и сочи, че първоначално апартаментът е бил общински и в него са настанявани различни хора. Ищцата била настанена през 1989-1990г., а преди това живеела при майка си в съседния апартамент. При реституцията имотите, стопанисвани от бившия Софжилфонд, се върнали на предишните собственици, но за този имот никой не се появил и ищцата продължила да живее в него. В имотите, непотърсени от старите собственици, продължили да живеят настанените лица, а общината се дезинтересирала и спряла да събира наеми. В показанията си св. И., съсед на ответника М. в кв. Б., е посочил, че М. е придобил апартамент в центъра на София, някъде около ЦУМ. През 2017г. му помогнал с ремонт в жилището, който продължил две - три седмици - изкъртили старата дограма, поставена била нова, а след това обърнали прозорците. От посещението си в имота през 2017г. е наясно, че там имало наемател на име М., който впоследствие починал. Пред въззивната инстанция също са събрани гласни доказателства чрез разпит на още двама свидетели В. и Л.. Първият от тях е заявил, че познава ищцата повече от 12 години и има лични впечатления, че тя живее в процесния имот на [улица]. Този имот обитавала съвместно с чичо й, тя имала собствена стая, в която направила ремонт, боядисала, сменила дограмата. Считала се за собственик на имота, защото от години живеела там. Чичо й починал 2017г., а малко преди това апартаментът бил завладян от други лица с подправен нотариален акт. Наясно е, че Н. е водила дело срещу тези лица, които заграбили личните й вещи. Известно му е от ищцата, че тези лица се представили за собственици с нотариален акт и влезли с полиция, когато не била там, сменили бравата и поставили желязна врата. Оставили чичо й да живее в имота, защото бил със заболяване, но той починал кратко след това. Другият свидетел Л. в показанията си е посочил, че познава ответника М. и от него знае, че притежава имот в [населено място], на [улица]. Лятото на 2017г. правил ремонт по негово възлагане в продължение на 2-3 седмици- сменил первазите на дограмата. Там имало и други майстори, на който М. плащал за услугите. Тогава сменил за своя сметка входната врата на апартамента и прозорците на целия коридор на стълбището. В апартамента живеели двама души - старец на име М. или М. и друг пълен мъж с брада, за които от М. знаел, че са наематели. Обзавеждане нямало, възрастният човек и този с брадата живеели в пълен безпорядък, имало много боклуци и нахвърлени вещи. Въззивният съд, въз основа на събраните доказателства, е достигнал до извод за правилност на първоинстанционното решение. Посочил е, че при предявен отрицателен установителен иск ищецът доказва твърденията, които обосновават правния му интерес да отрече легитимацията на ответника. В случая те произтичат от заявеното като предмет на защита фактическо положение, че ищцата осъществява фактическа власт върху имота като свой в продължение на повече от 10г. от настаняването през 2002г. и на това основание е придобила правото на собственост преди незаконното му отнемане през 2015г. от втория ответник К.. В тежест на ответниците е да установят, че в патримониума на ответника М., като последен приобретател, валидно е възникнало правото на собственост на посоченото деривативно основание правна сделка. Отговор на исковата молба е подаден само от ответника М., който твърди, че е собственик на основание договора за замяна от 30.12.2015г., а този договор би произвел вещно-транслативен ефект, само ако предишният праводател се легитимира като собственик. Съдът е намерил за основателни оплакванията във въззивната жалба за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, изразяващи се в липса на доклад по чл.146 ГПК. Поправил е този пропуск и е допуснал събиране на нови доказателства. След обсъждането им е счел, че новите доказателства не променят извода, че ищцата е доказала правния си интерес от отрицателния установителен иск на посоченото оригинерно придобивно основание, а ответниците не са доказали своето право на собственост. Гласните доказателства - показанията на свидетелите А. и В., установяват, че от 2002г. до завеждане на иска, имотът е бил във фактическа власт на ищцата; апартаментът е обитаван от нея непрекъснато и необезпокоявано до 2015г., когато е насилствено отнет от ответника К.. Според съда тези двама свидетели имат лични и непосредствени впечатления за посочените факти и няма основание да се отрече доказателствената им стойност. Те кореспондират и с писмените доказателства, според които фактическата власт върху имота е възстановена по съдебен ред след успешно проведен иск по чл.76 ЗС и извършен въз основа на него въвод от съдебен изпълнител през 2019г. Обективните предели на силата на пресъдено нещо на съдебното решение се разпростират върху факта на продължилото повече от шест месеца преди предявяване на исковата молба непрекъснато владение върху спорния имот и давността не се счита прекъсната. Показанията на другите двама свидетели, отнасящи се до извършени по възлагане на ответника М. ремонтни работи в периода 2017г., както и писмените доказателства за наемни договори от 2015г. с трети лица, не променят извода, че имотът е бил във фактическа власт на ищцата, тъй като касаят периода 2015г.-2019г., през който е воден съдебния процес по чл.76 ЗС. Според въззивният съд, ищцата успешно е установила правния си интерес от иска, за която цел не е нужно главно доказване на правопораждащите факти, включени в състава на чл. 79 ЗС. Ответниците, от своя страна, въпреки дадените указания, не са ангажирали доказателства, че договорът за замяна от 2015г. е произвел вещно-транслативен ефект. Не е доказано, че праводателите по сделката са били собственици на спорния имот, а именно че се е осъществило основанието за издаване на оспорения констативен нотариален акт № 184/2015г. в полза на А. С.. Няма доказателства, че той е наследник на В. Б., нито такива апартаментът да е придобит от нея, за да възникне правото му на собственост по наследствено правоприемство. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че такива липсват. Първият въпрос е процесуален и се свежда до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения, възражения; да обсъди всички доказателства, да направи анализ както поотделно така и в тяхната съвкупност. Тези задължения в случая са изпълнени от съда. Той е извел свои фактически изводи след анализ и съвкупна преценка на всички относими към делото доказателства и въз основа тях е формирал своите правни изводи, излагайки собствени мотиви. Въззивната инстанция е констатирала процесуални нарушения на първоинстанционния съд, касаещи липсата на доклад по чл. 146 ГПК и е действала в съответствие с приетото разрешение в т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК. Касаторът не сочи кои доказателства или възражения счита за необсъдени, нито се позовава на конкретна практика. В жалбата се съдържа оплакване, че съдът е приравнил фактическото обитаване на имота с владение и не е отдал нужното значение на изнесеното от свидетелката А., че през 1988г. ищцата се похвалила, че получила настанителна заповед за апартамента, което означава, че не е считала имота за собствен. Тези оплаквания сами по себе си не могат да обосноват достъп до касационен контрол. Въззивният съд е приел за доказан правния интерес на ищцата от водене на отрицателния установителен иск, за което е счел, че не е нужно главно доказване на фактическия състав на чл. 79 ЗС. Още повече, в исковата молба ищцата се позовава на фактическо състояние - упражняваното владение и възможността да придобие имота по давност, след като отрече правата на ответниците. Отделно, от показанията на свидетелката А. е явно, че ищцата е имала качеството на наемател към 1988г., но впоследствие след реституция на някои от апартаментите в сградата, общината се дезинтересирала и спряла да събира наеми. С оглед на това свидетелката заявява, че ищцата живее в жилището и всичко е на нейно име. Така че, изнесеният факт за наличие на наемно правоотношение в края на 80-те години на миналия век, не опровергава намерението за своене на ищцата в сочения от нея по-късен период с начало 2002г. Вярно е, че с решението по чл. 76 ЗС ответникът К. е осъден да върне на ищцата държането на имота, а не владението върху него. Въззивният съд не е обсъдил изрично това обстоятелство, но то не би могло да се отрази на изхода на спора. В мотивите на въззивното решение по иска по чл. 76 ЗС е прието, че в исковата молба ищцата се е позовала на наемно правоотношение с общината, но че според писмо на общината настанителна заповед липсва, нито има данни имотът да е общинска собственост. При решаване на спора съдът е счел, че основанието, на което ищцата е започнала да упражнява фактическа власт е извън предмета на доказване, а е от значение самото действително осъществяване на такава власт върху имота, което е безспорно установено. Предвид горните констатации диспозитивът на влязлото в сила решение по иска по чл. 76 ЗС не опровергава намерението за своене на ищцата. В крайна сметка решаващо за изхода на настоящия спор е, че ответниците не са установили посредством пълно и главно доказване претендираното от тях право на собственост, а именно, че първият от тях е бил собственик на имота и е могъл да прехвърли това право на втория, а той на третия ответник. Вторият въпрос касае преценката на свидетелските показания. Наведеното оплакване е за наличие на противоречие между писмените доказателства и кредитираните от съда свидетелски показания. Въззивният съд ясно е посочил в мотивите си кои свидетелски показания възприема и защо, а именно показанията на свидетелите А. и В., които са конкретни и непосредствени. Посочил е и защо не възприема изнесеното от свидетелите на ответника. Преценката си е обосновал и със съответствие на показанията на свидетелите на ищцата с писмените доказателства. По този начин е изпълнил задълженията, установени в трайната практика на Върховния касационен съд, да бъдат изложени конкретни съображения когато се дава вяра на едни свидетели, а не се дава вяра на други. Не е налице и основанието очевидна неправилност, доколкото от прочита на съдебния акт не е видно прилагане на закона в противоположен смисъл, нарушаване на основополагащи правни принципи или на правилата на логиката. Предвид изложеното следва да се откаже достъп до касационен контрол. Ответницата не е направила разноски за производството и не претендира такива. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.