Определение № 1025 от 31.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 481/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Медия интер груп“ ЕООД, [населено място] срещу разпореждане № 2063 от 5.11.2024 г. по в. т. д. № 600/2024 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 15 състав в частта, с която е постановено да се издаде изпълнителен лист в полза на „Бърлога“ ООД въз основа на решение № 630 от 30.10.2024 г. по същото дело за дължимата от частния жалбоподател законна лихва върху главницата от 47 521, 51 лв., считано от датата на предявяване на иска - 27.07.2022 г. до окончателното й изплащане. В частната жалба се поддържа, че обжалваното разпореждане е незаконосъобразно. Частният жалбоподател излага аргументи, че в частта за присъждане на законната лихва върху главницата невлязлото в сила въззивно решение не подлежи на изпълнение. Позовава се на задължителните разяснения в Тълкувателно решение № 6 от 23.10.2015 г. по тълк. д. № 6/2014 г. на ОСГТК на ВКС, за да мотивира становище, че подлежат на изпълнение невлезлите в сила осъдителни решения на въззивния съд само в частите им, с които са присъдени главните и акцесорните вземания, предмет на предявения иск, респ. искове, но не и относително определени и променливи във времето вземания, каквото е акцесорното вземане за лихви, изтекли след предявяване на иска, респ. исковете, чийто размер е обусловен и от периода от началния момент до момента на погасяване на главното вземане. Моли атакуваното разпореждане в обжалваната част да бъде отменено. Ответникът по частната жалба „Бърлога“ ООД поддържа, че частната жалба е неоснователна. Излага доводи, че атакуваното разпореждане е правилно, тъй като издаването на изпълнителен лист в негова полза е постановено въз основа на акт, предвиден в нормата на чл. 404, ал. 1 ГПК. Поддържа, че частният жалбоподател неправилно се позовава на мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 6 от 23.10.2015 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото те се отнасят до определянето на размера на обезпечението по решения за парични вземания съгласно чл. 282, ал. 2, т. 1 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като прецени данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт в срока по чл. 407, ал. 1 ГПК. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Производството по в. т. д. № 600/2024 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 15 състав е приключило с решение № 630 от 30.10.2024 г., с което е потвърдено решение № 639 от 30.04.2024 г. по т. д. № 1400/2022 г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-9 състав. С него „Медия интер груп“ ЕООД е осъдено да заплати на „Бърлога“ ООД на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД сумата от 47 521, 51 лв., представляваща разликата между авансово получената сума по Договор за строителство от 01.07.2021 г. и стойността на действително извършените СМР, съобразно протокол от 20.05.2022 г., получена на отпаднало основание във връзка с развалянето на договора от 18.07.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата от 47 521, 51 лв., считано от датата на предявяване на иска - 27.07.2022 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 4 908, 86 лв. разноски. С молба по чл. 405 ГПК от 31.10.2024 г. „Бърлога“ ООД е поискало от въззивния съд да му издаде изпълнителен лист въз основа на въззивното решение. За да постанови обжалваното в частта досежно издаването на изпълнителен лист за присъдената законна лихва върху главницата разпореждане № 2063 от 5.11.2024 г., въззивният съд е приел, че постановеното по делото въззивно решение е редовно от външна страна и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника. Разпореждането е правилно. Съгласно разпоредбата на чл. 404, т. 1, пр. 1 и пр. 2 ГПК влезлите в сила решения и осъдителните решения на въззивния съд са изпълнителни основания, въз основа на които се издава изпълнителен лист - чл. 405, ал. 1, изр. 1 ГПК. Изпълнително основание представляват и въззивните решения, с които се потвърждават осъдителни решения на първоинстанционните съдилища. По силата на чл. 405, ал. 1 и чл. 406, ал. 1 ГПК сезираният с писмена молба за издаване на изпълнителен лист въз основа на някой от актовете по чл. 404 ГПК съд извършва проверка дали актът е редовен от външна страна и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане. Проверката цели да се установи дали правото на принудително изпълнение е възникнало, в полза на кого, спрямо кого и за какво съществува изпълняемо право. С издаването на изпълнителен лист съдът разрешава принудителното изпълнение и в този смисъл изпълнителният лист е условие за допустимост на изпълнителния процес. В случая с атакувания акт в обжалваната му част е разпоредено издаването на изпълнителен лист за законната лихва върху главницата – дължима на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД сума от 47 521, 51 лв., считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на главното задължение, като разпореждането съответства на диспозитива на невлязлото в сила въззивно решение, с което е потвърдено осъдителното решение на първоинстанционния съд, представляващо годно изпълнително основание по смисъла на чл. 404, т. 1, пр. 2 ГПК. Поради това разпореждането е постановено в пълно съответствие с процесуалния закон. Неоснователно при аргументиране на тезата си, че в частта досежно присъдената законна лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на главния дълг, въззивното решение не подлежи на изпълнение частният жалбоподател се позовава на разясненията в мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 23.10.2015 г. на ОСГТК на ВКС. В тях не е отречена изпълняемостта на невлязлото в сила осъдително въззивно решение в частта за присъдената законна лихва върху главницата като последица от уважаването на претенцията, заявена с исковата молба. Дадено е разрешение как се определя размерът на обезпечението за спиране изпълнението на осъдителното въззивно решение с предмет парична сума по чл. 282, ал. 2, т. 1 ГПК, като е изяснено, че в хипотезата на чл. 282, ал. 2, т. 1 ГПК изискването за размера на заложената парична сума е същата да съответства на присъдената по невлязлото в сила осъдително въззивно решение сума. Доколкото за касатора следва да съществува яснота какъв е размерът на дължимото обезпечение по чл. 282, ал. 2, т. 1 ГПК още при предявяване на искането му за спиране изпълнението на невлязлото в сила осъдително въззивно решение, е прието, че в понятието „присъдена сума" се включват уважените от съда за конкретна сума главни и акцесорни вземания, предмет на предявения иск, респ. искове, но не и относително определени и променливи във времето вземания, каквото е акцесорното вземане за лихви, изтекли след предявяване на иска, респ. исковете, чийто размер е обусловен и от периода от началния им момент до момента на погасяване на главното вземане. В цитираното тълкувателно решение е посочено, че не подлежи на изпълнение вземането за присъдените с невлязлото в сила въззивно решение разноски. Изложени са аргументи, че произнасянето на съда по възстановяване на направени от страните разноски е подчинено на специални правила и в тази част решението има характер на определение - арг. от чл. 248, ал. 3 ГПК, поради което подлежи на изпълнение едва след влизането му в сила. В настоящият случай искането за издаване на изпълнителен лист е основано на акт по чл. 404, ал. 1, пр. 2 ГПК, подлежащ на принудително изпълнение, поради което с атакуваното разпореждане то законосъобразно е било уважено. По изложените съображения разпореждането на въззивния съд в атакуваната от частния жалбоподател част като правилно следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, Върховен касационен съд, състав на Първо търговско отделение