Решение № 8335 от 7.07.2015 г. на ВАС по адм. д. № 11971/2014 г.

Решение № 8335 от 7.07.2015 г. на ВАС по адм. д. № 11971/2014 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Михаил Иванов Дойнов, гр. Бургас, ж. к. "Петко Р. Славейков" бл. 12, вх. 8, ет. 5 срещу Решение № 1094 от 19.06.2014 г. на Административен съд, гр. Бургас, постановено по административно дело № 2690/2013 г.

С обжалваното решение съдът отхвърлил жалбата на Дойнов срещу Наредба за условията и реда за платено и безплатно паркиране на моторни превозни средства на територията на Община Бургас, определена като зона, приета от Общинския съвет - Бургас с решение по т. 3 на Протокол № 27 от 24.09.2013 г. и осъдил Дойнов да заплати на Общински съвет Бургас 300, 00 лв. разноски по делото.

Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за нищожно, недопустимо и неправилно, поради нарушение на материалния закон, необосновано и постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - отменителни основания по чл. 209, т. 1, 2 и 3 АПК. Съдът направил изводите си като се обосновал единствено с доказателствата, ангажирани от ответника, които не му били представени. Като се позовава на чл. 3, ал. 3 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП) излага подробно механизма и компетентността по изготвяне на генерален план за движение по пътищата и счита, че общинският съвет не е компетентен да издава оспорената Наредба за условията и реда за платено и безплатно паркиране на моторни превозни средства на територията на Община Бургас, определена като зона (Наредбата). Счита, че общинският съвет следвало да приеме размер на таксата в наредбата по чл. 9 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ). Извън правомощията на общинския съвет счита определянето на служби за контрол и вменяването на такива правомощия на търговски дружества, които са създадени за стопанска дейност. Общинският съвет може единствено да издаде акт по чл. 76, ал. 3 ЗДвП за определяне на местата за платено паркиране при условията на чл. 99, ал. 1 ЗДвП, не и да определя зони. Счита Наредбата за издадена и в нарушение на чл. 26, ал. 1 от Закона за нормативните актове (ЗНА) поради липса на количествена оценка и липса на анализ за съответствие с правото на Европейския съюз. Счита за противоречащо на съдебната практика решението в частта за разноските, тъй като такива не се дължат при оспорване на нормативен акт. Моли съда да отмени обжалваното решение и да върне делото за ново разглеждане. Претендира направените по делото разноски.

Ответникът по касационната жалба - Общинският съвет Бургас, счита същата за неоснователна. Излага подробно фактите по делото и сочи, че обжалваното решение е постановено в съответствие с процесуалния и материалния закон. Сочи, че не са нарушени чл. 26, ал. 2 и чл. 28, ал. 2 ЗНА. Излага доводи за компетентността да издаде оспорената наредба като се позовава на чл. 76, ал 3 АПК, чл. 8 ЗНА, чл. 21, ал. 2 от Закона за местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА), чл. 8 от Закона за общинската собственост (ЗОС) и чл. 99 ЗДвП. Сочи, че службите за контрол са определени със заповед на кмета, поради което общинското предприятие е носител на административни правомощия. Счита, че чл. 22 от Наредбата е съобразен с чл. 167, ал. 2, т. 2 ЗДвП. Счита, че съдът съобразил изцяло разпоредбите на закона и като отчел липсата на смислени възражения за незаконосъобразност правилно отхвърлил жалбата на Дойнов. Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Изводът на съда за неоснователност на оспорването е обоснован от анализа на доказателствата и приложимата материалноправна разпоредба. Правилно съдът приел, че оспореният акт е приет при спазване на административната процедура, разписана в чл. 75 и сл. АПК, чл. 26, ал. 1 и чл. 28, ал. 2 ЗНА. Неоснователно е възражението на касатора за неспазен 30-дневен срок, предвиден в чл. 29, ал. 2 от Наредбата за реда и начина за провеждане на обществени обсъждания, тъй като наредбата е неприложима за случая. Неоснователно е и възражението за нарушено право на защита, тъй като касаторът имал пълна възможност да се запознае с всички доказателства по делото. Част от възражението срещу незаконосъобразността на отделни текстове на наредбата се заявяват за първи път пред касационната инстанция и не следва да се разглеждат по същество с оглед на чл. 220 АПК.

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Жалбата е подадена и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, тъй като по делото не е приложено надлежно връчено на касатора съобщение за съдебното решение.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че:

1. На 19.08.2013 г. председателят на Общинския съвет Бургас сезирал Общинския съвет с докладна записка, с която предложил да бъде приета Наредба за условията и реда за платено и безплатно паркиране на моторни превозни средства на територията на Община Бургас, определена като зона. В докладната записка било посочено, че:

а) проектът на наредбата е изготвен от работна група, която предлага глава трета "Транспорт и организация" на Наредбата за опазване на обществения ред на територията на Община Бургас да бъде отменена и процесните правоотношения да бъдат включени в Наредба за условията и реда за платено и безплатно паркиране на моторни превозни средства на територията на Община Бургас, определена като зона;

б) предложенията били изготвени след като чрез интернет било проведено обществено допитване до гражданите на гр. Бургас досежно създаването на "зелена зона", които с 17% на 83% изразили несъгласие;

в) за наредбата били изготвени мотиви, в които са посочени причините, които налагат нейното приемане, целите, които се поставят, необходимите финансови средства, очакваните резултати и съответствие на наредбата с правото на Европейския съюз.

1. На 19.08.2013 г. проектът на наредбата и мотивите за нейното приемане били публикувани на интернет страницата на общината като бил предоставен 14-дневен срок за предложения и становища.

1. На 11 - 13.09.2013 г. проектът на наредбата бил съгласуван с комисиите на общинския съвет.

1. На 24.09.2013 г., на свое заседание общинският съвет обсъдил проекта на наредбата и с 33 гласа "за", 7 "против" и 7 "въздържали се" при общ брой на общинските съветници 51 и присъствали 47, с поименно гласуване, приел наредбата на основание чл. 22 ЗМСМА и чл. 99 ЗДвП.

Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че оспорената наредба е приета от компетентен орган, в исканата от закона форма, при спазване на изискванията на чл. 24, 26 - 28 и чл. 32 и 33 от Указ № 833 от 24.04.1974 г. за прилагане на Закона за нормативните актове и при спазване на административнопроизводствените правила, в т. ч. чл. 26, ал. 2 ЗНА. Приел, че наредбата е и в съответствие с материалноправните разпоредби. Регламентираната в чл. 22 от Наредбата такса за времето, през което превозното средство е било неправилно паркирано и за разходите по налагане на принудителната административна мярка приел, че е в съответствие с чл. 167, ал. 2, т. 2 във вр. с чл. 99, ал. 1 и 3 ЗДвП. Въз основа на това направи извод за законосъобразност на оспорената наредба и отхвърлил жалбата.

Този извод на съда е правилен.

Касаторът твърди, че обжалваното решение е нищожно, недопустимо и неправилно. Доводи в подкрепа на твърдяните пороци нищожност и недопустимост не сочи. Но съгласно чл. 218, ал. 2 АПК съдът е длъжен служебно да провери валидността и допустимостта на обжалваното решение.

За да бъде едно съдебно решение нищожно е необходимо да не отговаря на изискванията за валидно решение. Обжалваното решение е издадено от съд, функциониращ в надлежен състав. Съгласно чл. 191, ал. 2 АПК подзаконовите нормативни актове на общинските съвети се оспорват пред съответния административен съд, който разглежда делото в състав от трима съдии. В случая съдът, постановил обжалваното решение, заседавал в състав от трима съдии и решението е постановено в пределите на правораздавателната му власт. Освен това решението е изготвено в писмена форма и е подписано. Следователно обжалваното решение отговаря на изискванията за валидно решение и не е нищожен съдебен акт.

Недопустимо е съдебното решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. при липса на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка. В случая съдът е сезиран с жалба срещу подлежащ на оспорване подзаконов нормативен акт, от лице, което има правен интерес. Не са налице процесуални пречки за разглеждане на делото. Това прави оспорването допустимо и следователно обжалваното решение валидно.

Доводите, които касаторът поддържа за неправилност на съдебното решение са за нарушение на правилата на доказване, на чл. 26, ал. 2 и чл. 28, ал. 2 ЗНА, на Наредбата за реда и начина на провеждане на обществени обсъждания, на чл. 99 ЗДвП.

Касаторът твърди, че съдът изградил изводите си като се позовал изцяло на доказателствата, които ответникът представил и без да му даде възможност да се запознае с тях. Вярно е, че съдът извършил проверка за законосъобразност на оспорената наредбата като преценил представените от ответника доказателства - за обявяването на проекта на наредбата на интернет страницата на общинския съвет, докладната записка на председателя на общинския съвет, проекта и мотивите на наредбата, за съгласувателната процедура. Но първо, съгласно чл. 196 във вр. с чл. 170, ал. 1 АПК именно на органа е доказателствената тежест за съществуването на фактическите основания, посочени в акта, и за изпълнението на законовите изисквания при издаването му. Следователно съдът правилно разпределил доказателствената тежест. Касаторът не е бил лишен от възможност да ангажира доказателства в подкрепа на доводите си, ако е счел, че такива съществуват. Самият той, в съдебното заседание от 27.03.2014 г. заявил, че няма доказателствени искания. При това процесуално поведение на касатора, при липсата на конкретни доказателствени искания, които съдът не уважил, и при събрани по делото всички относими доказателства доводът за нарушение на съдопроизводствените правила е неоснователен.

Касаторът твърди, че съдът не отчел допуснатото от органа нарушение на чл. 26, ал. 2 ЗНА. Съгласно тази разпоредба преди внасяне на проекта за нормативен акт за приемане от компетентния орган съставителят му трябва да го публикува на интернет страницата си, заедно с мотивите, и да представи на заинтересованите страни най-малко 14-дневен срок за предложения и становища. Видно от доказателствата по делото проектът на наредбата бил публикуван на интернет страницата на общинския съвет на 19.08.2013 г. и бил на разположение на заинтересованите 14 дни. С това, законовото изискване е изпълнено.

Неоснователен е доводът на касатора, че в случая приложение следвало да намери не чл. 26, ал. 2 ЗНА, а Наредбата за реда и начина за провеждане на обществени обсъждания и предвидения в нейния чл. 29, ал. 2 30-дневен срок за даване на предложения, становища и възражения. Съгласно чл. 24 от Наредбата за реда и начина за провеждане на обществени обсъждания общинският съвет може да проведе обсъждане преди приемане на нормативен акт. Така, както е формулирана разпоредбата, тя предоставя на общинския съвет, по целесъобразност, дискрецията да прецени кой проект на подзаконов нормативен акт ще бъде подложен на обществено обсъждане и кой не. Само за този проект, за който общинският съвет приеме решение за обществено обсъждане, само за него ще е приложим раздел IV на наредбата. Следва да се прави разлика между публично обществено обсъждане, което визира чл. 3 и раздел IV от наредбата и визираното в чл. 26, ал. 2 ЗНА задължение за публикуване и за предоставяне най-малко на 14-дневен срок за предложения и становища по проекта. Общественото обсъждане е специфична форма на предварително получаване на становището на обществеността, при която се провежда присъствено обсъждане, докато в хипотезата на чл. 26, ал. 3 ЗНА законодателят не изисква такова присъствено обсъждане.

Неоснователен е доводът на касатора и за неустановено от съда нарушение на чл. 28, ал. 2 ЗНА. Нормата действително изиска всеки проект на нормативен акт да бъде придружен с мотиви, които да имат точно определено съдържание. Както правилно приел и съдът, мотивите на оспорената наредба съдържат изцяло визираните в нормата обстоятелства. За всяко едно от обстоятелствата органът изложил подробни мотиви, аргументирани с факти и фактически изводи. По този начин изпълнил задължението си не формално, а при спазване на принципите на обоснованост, стабилност и откритост.

Касаторът счита, че съдът неправилно преценил компетентността на органа, издал оспорената наредба. Съгласно чл. 99, ал. 1 ЗДвП в населените места собственикът на пътя може да определи райони за зони за платено и безплатно паркиране в определени часове на денонощието, а съгласно ал. 3, редакция към процесния период, общинският съвет може да определя такса за паркиране при условията на ал. 1. Именно това сторил ответникът с процесната наредба. Упражнил правомощието си по чл. 99, ал. 3 във вр. с ал. 1 ЗДвП.

Безспорно по делото е, че собственик на територията, определена като зона за платено и безплатно паркиране е общината като територията има статус на публична общинска собственост - § 7, т. 4 ЗМСМА. Съгласно чл. 21, ал. 1, т. 8 ЗМСМА именно общинският съвет е компетентен да определи начина и формата на управление на общинското имущество като определи конкретните правомощия на кмета на общината. До същия извод води и разпоредбата на чл. 23 във вр. с чл. 19, ал. 1, т. 2 Закона за пътищата (ЗП). Съгласно чл. 19, ал. 1, т. 2 ЗП общинските пътища се управляват от кметовете на общините, но съгласно чл. 23 ЗП правомощията на кметовете по управлението на общинските пътища се определят с наредба на общинския съвет. С оглед на това и в съответствие с чл. 99, ал. 1 ЗДвП именно общинският съвет е компетентен до определи начина на използване на публичната общинска собственост разположена на територията, определена в чл. 3 Наредбата. Той определил, че в рамките на посочената територия кметът на общината може да определя зони за платено и безплатно паркиране.

С наредбата общинският съвет определил и таксата за ползване на публичната общинска собственост, което е пряко изпълнение на правомощието му по чл. 99, ал. 3 ЗДвП. Вярно е, че чл. 9 ЗМДТ оправомощава общинския съвет да приеме наредба, с която да определи таксите на услугите, които общината предоставя, в т. ч. и таксите, които са определени със закон, но специалната делегация на чл. 99, ал. 3 ЗДвП изключва приложимостта на чл. 9 във вр. с чл. 6, ал. 1, б. "к" ЗМДТ.

Както сочи и ответникът не оспорената наредба създава правомощието на определените от кмета служби за контрол да използват техническо средство за принудително задържане на пътно превозно средство, за което не е заплатена дължимата такса за паркиране, до заплащането на таксата и за заплащане на разходите по прилагане на техническото средство. Това правомощие на Общинското предприятие "Транспорт" е в резултат на определянето му като служба за контрол със заповед на кмета и по силата на чл. 167, ал. 2, т. 2 ЗДвП.

Видно от изложеното съдът правилно установил релевантните за предмета на спора факти, правилно тълкувал и приложил към тях относимите материалноправни разпоредби. Решението му е правилно и обосновано. Що се отнася до довода на касатора, свързан с факта, че гражданите на гр. Бургас, които живеят на територия, попадаща в зона за платено паркиране са третирани неравноправно, следва да се посочи, първо, че в самата наредба общинският съвет регламентирал режим на локално паркиране на пътно превозно средство по постоянен адрес. И второ, съвместното съжителство в рамките на един град има своите изисквания и носи за жителите си определени задължения. Няма правна норма, която да гарантира на касатора правото на безплатно паркиране на всяко едно място в рамките на гр. Бургас, в т. ч. и в непосредствена близост до собственото му жилище. Паркирането върху публична общинска собственост е право, което общината предоставя на гражданите и гостите на града и за което по силата на закона тя има право да събира такса.

С оглед на горното жалбата на касатора е неоснователна. Обжалваното съдебно решение е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила.

С оглед на изхода от спора неоснователно е искането на касатора за отмяна на съдебното решение в частта за разноските. Съгласно чл. 143, ал. 4 АПК и тълкувателно решение № 13 от 13.05.2010 г. по тълкувателно дело № 9/2009 г. на общото събрание на Върховния административен съд, когато съдът отхвърли оспорването и органът е бил надлежно представляван от юрисконсулт му се присъждат разноски за юрисконсултско възнаграждение. В случая съдът отхвърлил оспорването, а органът бил надлежно представляван от юрисконсулт. Размерът на дължимото юрисконсултско възнаграждение съдът правилно определил на основание чл. 8, ал. 2 във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

С оглед на изхода от спора неоснователно е искането на касатора за присъждане на разноски за настоящата инстанция. Искането на ответника за присъждане на направените по делото разноски също е неоснователно, тъй като за настоящата инстанция ответникът не е бил представляван от юрисконсулт - отговорът на касационната жалба е подаден от председателя на общинския съвет и в съдебно заседание органът не е бил представляван от юрисконсулт.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд