Решение № 39 от 17.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1297/2011 г.

Решение № 39 от 17.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1297/2011 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Емил Томов Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. К. И. [населено място] срещу решение № 255 от 27.05.2011 г. по гр. дело № 362/2011 г. на Пловдивски апелативен съд, с което след отмяна на решение № 113 от 20.12.2010 г. на Старозагорски окръжен съд в частта, с която е бил уважен частично иск за касатора по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, задето без основание е ползван имота му, възложен при делба, този иск е приет за изцяло неоснователен. В обжалваната от ищеца част е потвърдено отхвърляне на иска за разликата от 9467,12 лева до размера на сумата 11157, 10 лева, като и тази част на решението е предмет на касационната жалба. В частта, с която искът е отхвърлен до пълния предявен размер, решение № 113 от 20.12.2010 г. на Старозагорски окръжен съд е влязло в сила. Касационната жалба съдържа искане за отмяна на решението поради неправилно прилагане на материалния закон, необоснованост и като постановено при допуснати съществени процесуални нарушения. Съдът не е съобразил влязло в сила решение, като е приел делба между страните да е извършена по друг ред, а не по постановения съобразно мотивите на решението. Обстоятелството е с решаващо значение с оглед момента, от който ищецът е станал собственик. Въззивният съд не е съобразил, че изплащането на парични уравнения в случая е облигационно отношение, подлежащо на отделна регулация и без вещно-правни последици, поради това материалният закон е приложен неправилно. Държането на чужд имот, дори при признато право на задържане, не е безвъзмездно. Решението е необосновано с оглед приетото, че ответницата не е ползвала имота. Молбата е Върховния касационен съд да отмени постановеното решение включително в частта, с която е потвърдено частичното отхвърляне на иска на първа инстанция, като уважи иска изцяло до размера на сумата 11 157,10 лева . Съображения са развити в писмена защита от адв. Ж. Ч., пълномощник на ищеца. Претендират се разноски. Ответницата в касационното производство Р. К. К. е починала в хода на делото, като при възобновяването му са конституирани Ж. К. С. и С. К. С., нейни наследници по закон. Първият от конституираните ответници, чрез адв. Ал. Ж., оспорва касационната жалба. Вещно правните последици от делбата и способът за нейното извършване вече са били предмет на спор, разрешен с влязло в сила съдебно решение. До изплащането на уравнение, ищецът не е станал едноличен собственик. Евентуално, той може да претендира обезщетение само до размера на частта, която му е била съсобствена преди възлагането, но имотът се е ползвал от друго лице, а не от първоначалната ответница и тези изводи на въззивния съд са обосновани Ответницата - съделителка е имала достъп до имота, но като негов пазач, назначена от съдебния изпълнител, а не като ползващ съсобственик. Липсва "лично ползване" съгласно указания в практиката на ВКС смисъл. Съображения са развити в писмена защита. Претендират се разноски. Касационната жалба е допусната до разглеждане по същество с определение № 410 от 19.03.2012 г. при основанията на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по въпроса за съдържанието и вещноправния ефект на конститутивното съдебно решение за възлагане на имот в дял при делба със задължение за заплащане на уравнение в шестмесечен срок (чл. 288, ал. 7 във вр. чл. 288, ал. 2, 3 ГПК отм.), ефект условно различен от последиците на решение за извършване на делба с разпределение (чл. 292 ГПК отм.), обема от въпроса за съобразяване с конститутивния диспозитив на влязлото в сила решение по делбата в последващ спор, при иск за произтичащи от правото на собственост вземания от неоснователно обогатяване във връзка с ползването на имота за период, през който уравнението не е било изплатено изцяло от получилия имота в дял ищец, когато обезсилване поради неплащане на уравнението не е било съдебно постановено по волята на кредитора, предпочел принудително събиране на вземането си, въпреки забавеното плащане. По въпроса, обусловил допускане на касационната жалба до разглеждане, Върховен касационен съд, III г. о., намира следното: Възлагателно решение при условията на чл. 288, ал. 7 във вр. чл. 288, ал. 2, 3 ГПК отм. (в редакция ДВ бр. 127/1997 г. отм.) е това съдебно решение за извършване на делбата, диспозитивът на което съдържа поставяне/възлагане в дял на съсобствения имот на един от съделителите, осъждането му да заплати уравнение в определен размер, когато същото е парично, съответно е постановен шестмесечен срок за изплащането му, считано от влизане на решението в сила, дори да липсва позоваване на законов текст и извод за материалните условия на чл. 288, ал. 2 и ал. 3 от ГПК (отм.) в мотивите. При положение, че в мотивите на решението съдът се е позовал на съдържащото се в нормата процесуално условие - направено искане от съделител за възлагане и е посочено, че имотът следва да му се възложи, между диспозитива на решението и мотивите на съда е налице и единство, което не допуска съмнение относно постановения способ за делба по чл. 288, ал. 2, 3 и сл. ГПК (отм.), съгласно който способ предпочетеният съделител придобива собствеността след изплащане на дължимото уравнение. Това изискване има характер на отлагателно условие за проявление на конститутивното действие на решението за възлагане, т. е съделителят става едноличен собственик от момента на влизане на решението, но когато изплати в срока по чл. 288, ал. 6 ГПК (отм.), или когато в полза на кредитора по уравнението изцяло е събрано дължимото парично вземане, ако последният е предпочел неговото принудително събиране въпреки забавеното плащане. Дотогава получилият имота в дял по възлагателното решение съделител не може да се позове на изключително право на собственост в отношенията си с останалите съделители, включително спрямо кредитора по паричното уравнение. До настъпване на условието, той разполага с възможност да заявява само права и вземания, произтичащи от съсобствеността, като за този период отношенията с останалите бивши съделители във връзка с ползването на имота се уреждат от чл. 31, ал. 2 ЗС. По касационната жалба. В обжалваното от ищеца по делото въззивно решение, Пловдивски апелативен съд е възприел гореизложеното по отношение на влязлото в сила между страните решение за извършване на делбата чрез възлагане (чл. 288, ал. 2 и сл. ГПК, отм.), като правилно е отхвърлил доводите на касатора, че същото решение обективира извършване на делба по реда на чл. 292 ГПК (отм.) и поради това за исковия период е налице негова изключителна собственост, даваща основание на претенцията му за неоснователно обогатяване срещу ответницата, ползвала поставения в дял имот еднолично. Правилна и обоснована е и преценката, че за исковия период от 19.07.2004 г. до 15.05.2009 г. в полза на ответницата не е осъществено погасяване на паричното задължение за уравнение, по нейна воля събирано принудително от съдия-изпълнител наред с други присъдени в тежест на ищеца вземания. За процесния период условието по възлагателното решение не е настъпило, не е настъпил и вещно-правният му ефект, до завеждането на исковата молба ищецът М. И. не е станал изключителен собственик на имота, по отношение на които имот е продължил режима на съсобственост съгласно установените при делбата права. Тези изводи на въззивния съд обаче е следвало да обусловят съответната квалификация на иска с оглед основанието му, изведено от фактите и накърненото право, независимо от довода на ищцовата страна за притежание на целия имот и посочената квалификация по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Въззивният съд е възприел неправилната квалификация, макар правилно да е ревизирал незаконосъобразния извод на първостепенния съд, че за исковия период ищецът е бил изключителен собственик. В случая правното положение на М. И. като съсобственик с 1/3 ид. част не изключва разглеждане на иска му за предявеното имуществено право на обезщетение при предпоставките на чл. 31, ал. 2 ЗС, доколкото същият се е позовал и на отправена покана до ответницата, в отговор последната е оспорвала да препятства ползването на имота съобразно произтичащото от съсобствеността положение и до допускане на ищеца в имота се стигнало след завеждане на настоящето дело, с протоколиран въвод. Предмет на иска е имуществено право, установено като коректив при настъпило неоснователно разместване на блага, а при съсобственост е налице частен случай на общата забрана на чл. 59 ЗЗД, поради това допустимо въззивният съд е изследвал налице ли са по същество предпоставките за успешно провеждане на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС, въпреки отсъствието на заявената изключителна собственост за периода на претенцията. В тази връзка обаче, изводите на въззивния съд са необосновани, неправилно е тълкуван закона по отношение условието за личен характер на ползването и касационната жалба е частично основателна. На отправената от ищеца нотариална покана ответницата, заедно със своя син Ж. С., фактически държател на имота в [населено място], е отговорила с оспорване на искането, насрещни претенции за разноски по неговото опазване, прекомерност на претенцията за обезщетение, като освен това е заявила, че имотът е "свободен за владеене". Така на искането е отговорено декларативно, а не с дължими фактически действия и не с оглед действителното фактическо положение, създадено и поддържано през исковия период от първоначалната ответница Р. К., предвид безспорно установения към момента поканата и след нея начин на ползване, несъобразен с правата на ищеца в съсобствеността. От показанията на разпитаните по делото свидетели И. И., К. И. и Т. П. безпротиворечиво следва извод, че за процесния период ответницата е допуснала в имота сина си, последният е развивал дейност като търговец, ползвайки целия имот като работилница за дограма и склад, без да се твърди или установява възмездност в отношенията. С. е заплащал и консумативните разходи за електроенергия, видно от представените фискални бонове за 2009 г. При същите фактически изводи въззивният съд неправилно е приел, че ползването на имота като склад и работилница от страна на последния, понастоящем правоприемник в процеса като наследник на първоначалната ответница, изключва основанието за успешно провеждане на иска по отношение на съсобственика, който го е допуснал и по този начин е препятствал възможността друг съсобственик да си служи с вещта, да ползва според правата си Необоснован е изводът на въззивната инстанция, че не се установява препятстване на ползването, за което ответницата да отговаря. Въззивният съд е следвало да обвърже решаващо насрещно доказване на твърденията на ответницата, че не пречи, с факта на предприети активни действия от нейна страна, в отговор на поканата. Не е имало такива действия. Въззивният съд е следвало да направи извод за фактическата възможност на ищеца за достъп до имота и нейната осигуреност. Тази осигуреност не е настъпила през процесния период, въпреки водените преговори. При горните факти следва разрешението, указано в ТР № 7/2012 ОСГК относно значението на създадените от съсобственик пречки. Претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС е основателна, тъй като съсобственикът К., въпреки отправеното писмено искане, е допуснала в имота лице от кръга на своите близки, за исковия период последният е ползвал целия имот за свои нужди, след поканата не е освободена и отстъпена никаква част от него, за което поведение, явяващо се пречка ищецът да ползва според правата си, съсобственикът К. отговаря. Неоснователни са доводите на ответната защита, че нейното назначение за пазач на имота в хода съдебното изпълнение изключва правата на ищеца относно ползването на вещта, както и задълженията й на съсобственик. Размерът, до който искът е доказан, в случая следва да бъде определен с оглед следния пазарен наем за конкретния имот, като в тази връзка за изслушани и приети последователно две съдебно- икономически експертизи, на в. л Е. Г. и на в. л. И. А.. Като експерт в. л Г. е изтъкнала пред съда, че е посочила цена от 7 777 лева с оглед констатираното лошо състояние на имота по време на огледа, осъществил се значително след исковия период и ако имотът бил в по-добро състояние, цената на наема би била по-различна. Съображението и неговата условност основателно поставят под съмнение нейните експертни изводи. Следва да се възприеме заключението на в. л. И. А., тъй като същото се основава на цялостен оглед на имота и са посочени обективните признаци за сравнение: финкционален тип населено място, предназначение на обекта, транспортна достъпност, експлоатационна годност. Според заключението, за исковия период обезщетението възлиза на 11157,10 лева. Претенцията на ищеца е основателна за една третина от тази сума, в размер на 3719 лева, която следва да се присъди заедно със законната лихва от завеждането на иска. Възражението за прихващане на ответната страна не е направено по съответния процесуален ред и срок и не следва да се разглежда, както е прието на първа инстанция. До размера на поддържаното при обжалване пред въззивната инстанция от ищеца негово искане, т. е за разликата до размера на сумата 11 157,10 лева, въззивното решение е правилно като краен резултат. Тъй като Пловдивски апелативен съд незаконосъобразно и необосновано е достигнал до други решаващи изводи, за да отхвърли иска изцяло, решението му следва да бъде отменено в частта до размера на доказаното по основание и размер вземане на основание чл. 31, ал. 2 ЗС, което конституираните ответници държат в качеството си правоприемници и същото следва да се присъди в полза на ищеца, като искът се уважи в тази част, или за периода от 19.07.2004 г. до 15.05.2009 г., който съответства за заявения от ищеца и установен като предмет на делото исков период, разделно спрямо ответниците, със законните последици, включително присъждане на разноските за всички инстанции по компенсация. В частта, в която въззивния съд е произнесъл решение за периода от 15.05.2009 г. до 19.06.2009 г., съответно е било потвърдено първоинстанционното решение с такъв предмет, решенията са недопустими и следва да бъдат обезсилени, тъй като не е съобразено първо уточнението, че такъв иск не се предявява, после оттеглянето на му (след указания) и прекратяване на производството в тази част. В останалата обжалвана част въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, от направените пред първа негови разноски (1718 лева)на ищеца се следват 258 лева, а на ответниците 807 лева с оглед отхвърлената част от иска, след компенсация остават 549 лева. За втора инстанция, където съотношението отхвърлена /уважена част от иска е различно, на ищеца се дължат 153 лева срещу задължението му за 336 лева разноски на ответната страна, или към задължението му за разноски (след компенсация) се прибавят още 183 На двамата ответници понастоящем, с оглед изхода на спора ищецът държи 732 лв., а само на ответника Ж. К. С., след компенсация на разноските в настоящето производство, са дължими 127 лева разноски, които следва да се присъдят единствено в полза на последния. Водим от горното, Върховният касационен съд, III г. о.