Определение № 2317 от 07.03.2025 г. на ВАС по адм. д. № 1690/2025 г.

Производството по делото е по чл. 229 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на кмета на Община Варна, чрез процесуален представител, главен юрисконсулт Минчева, срещу определение № 13932 от 30.12.2024 г., постановено по адм. дело № 2461/2024 г. по описа на Административен съд - Варна, с което е оставено без уважение искането му за изменение на постановеното по делото протоколно определение № 12247 от 18.11.2024 г., в частта за разноските. С доводи за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон иска отмяната му, като се постанови ново, с което да бъдат намалени присъдените разноски по делото. Ответната страна К. Г. К. не взема становище по частната жалба. Частната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, в срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С протоколно определение № 12247 от 18.11.2024 г., постановено по адм. дело № 2461/2024 г. по описа на Административен съд - Варна съдът на основание чл. 159, т. 1 и т. 4 АПК е оставил без разглеждане жалбата на К. Г. К. против мълчалив отказ на кмета на Община Варна по заявление за заверка на молба-декларация за обстоятелствена проверка и издаване на удостоверение, прекратил е производството по делото и е осъдил Община Варна да заплати на жалбоподателя разноски по делото в размер на 1010 лева – внесена държавна такса и заплатено адвокатско възнаграждение. Съдът е приел, че жалбоподателят има право на разноски, тъй като административната услуга е извършена след подаване на жалбата до съда, а от правна страна е приел приложението на чл. 143, ал. 2 АПК. С обжалваното определение съдът е оставил без уважение искането на кмета на Община Варна, да бъде изменено постановеното по делото протоколно определение № 12247 от 18.11.2024 г. в частта за присъдените разноски в полза на К.. За да постанови този резултат, съдът е приел, че съгласно чл. 143, ал. 2 АПК жалбоподателят има право на разноски при прекратяване на делото поради оттегляне на оспорения административен акт. В случая ответникът с поведението си е станал за завеждане на делото, поради което и дължи разноски. Приел е за неоснователно възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение, тъй като не са налице условията за неговото намаляване съобразно указанията на СЕС по дело С-438/22 и същото е в рамките на минимума предвиден в разпоредбата на чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредбата). Определението е валидно, допустимо и правилно. В случая сторените по делото разноски в първоинстанционното производство от жалбоподателя са внесена държавна такса в размер на 10 лева и договорено и заплатено адвокатско възнаграждение е в размер на 1000 лева, съгласно представен договор за правна защита и съдействие. Правилно административният съд не е уважил направеното от ответната страна възражение за прекомерност на договореното и заплатено адвокатско възнаграждение. Съгласно разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката и клиента, който размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа. В случая правната помощ се изразява в изготвяне и подаване от процесуалния представител на жалба до съда и явяване в съдебно заседание на 18.11.2024 г., в което е и докладвана депозираната на 14.11.2024 г. от ответника молба, с която са представени доказателства за извършването на исканата административна услуга, който обем изрично е посочен и в договора между страните от 15.11.2024 г. След като е договорено и реално осъществено процесуално представителство, разпоредбата на чл. 8, ал. 3 от Наредбата, на която се е основал административния съд е приложима. Настоящата инстанция намира, че дължимите се в случая разноски за адвокатско възнаграждение с оглед характера и обема на осъществената правна помощ при приложението на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата и при съобразяване с Решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024 г. правилно са определени в размер на 1000 лева. С оглед гореизложеното частната жалба се явява неоснователна, а обжалваното определение на административния съд като правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, във връзка с чл. 236 от АПК Върховният административен съд, трето отделение