Определение № 7613 от 19.06.2024 г. на ВАС по адм. д. № 3512/2024 г.

Производството е по реда на чл. 628 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) във връзка с чл. 144 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Главното производство по делото е образувано по касационна жалба на ЕТ "Ати- 2013 Х. Карафеиз", подадена чрез упълномощен адвокат А. Богоева, против решение № 2412 от 11.12.2023 г., постановено от Административен съд - Благоевград, ХI състав, по адм. дело № 917/2022 г., с което е отхвърлена жалбата на горепосочения едноличен търговец срещу решение за налагане на финансова корекция /РФК/ № 01/311/00665/3/01/04/02, издадено от изпълнителния директор на Държавен фонд „Земеделие“. По делото е направено искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз (СЕС), подадено от ЕТ "Ати- 2013 Х. Карафеиз", чрез адвокат Богоева, в което са формулирани следните въпроси: 1./ Съвместим ли е с оглед на логическото и теологическото тълкуване на разпоредбите на чл. 143 пар. 2 от Регламент (ЕС) 1303/2013 на ЕП и на Делегираният Регламент (ЕС) № 640/2014 на Комисията от 11 март 2014 година, с който се отменя Регламент (ЕС) № 65/2011, посочен като основание за приемане на Пpaвилaтa, национален правен инструмент, като отразения в разпоредбите на чл.70, aл. 3 от ЗУСЕФСУ във връзка с Приложение към Правила по чл. 27, ал. 9 от Закона за подпомагане на земеделските производители за определяне на размера на подлежащата на възстановяване безвъзмездна финансова помощ при установени нарушения и/или неспазвания по мерките от ПРСР 2007 - 2013 г, представляващи основания за извършване на финансови корекции, и процентните показатели за определяне размера на финансовите корекции по реда на ЗУСЕФСУ, който инструмент винаги презюмира наличие на нередност при нарушаването на класифицирани чрез нормативно определен списък нередности? 2./ Националният правен инструмент, съдържащ се в разпоредбите на чл.70, ал.З от ЗУСЕФСУ във връзка с Приложение към Правила по чл. 27, ал. 9 от ЗПЗП, представляващи основания за извършване на финансови корекции, и процентните показатели за определяне размера на финансовите корекции по реда на ЗУСЕФСУ съответства ли на принципа на пропорционалност, посочен в разпоредбата на разпоредбите на чл. 143 пар. 2 от Регламент (ЕС) 1303/2013 на ЕП и на Делегираният Регламент (ЕС) № 640/2014 на Комисията от 11 март 2014 година, предвид необходимостта от индивидуализирането на всяко едно конкретно и специфично нарушение на действащо правило, заложено в нормативен акт или в договор с бенефициер? 3./ Съвместими ли са с оглед нормата на чл. 49 от Харта на основните права на Европейския съюз (2016/С 202/02) Правила по чл. 27, ач. 9 от Закона за подпомагане на земеделските производители за определяне на размера на подлежащата на възстановяване безвъзмездна финансова помощ при установени нарушения u/uлu неспазвания по мерките от ПРСР 2007 - 2013 г, представляващи основания за извършване на финансови корекции, с които се определят процентни показатели за определяне размера на финансовите корекции, каквито към момента на твърдяните нарушения не са съществували? 4./ Допустимо ли е с оглед нормата на чл. 49 от Харта на основните права на Европейския съюз (2016/С 202/02) въвеждане на национачни норми - Правила по чл. 27, ал. 9 от Закона за подпомагане на земеделските производители за определяне на размера на подлежащата на възстановяване безвъзмездна финансова помощ при установени нарушения и/или неспазвания по мерките от ПРСР 2007 - 2013 г, с които със задна дата се преуреждат отношения по начин, какъвто не е съществувал към датата на тяхното възникване и въз основа на които се налагат имуществени санкции под формата на финансови корекции? 5./ Следва ли принципът на правна сигурност да се тълкува в смисъл, че не позволява преуреждането със задна дата на вече възникнали въз основа на специални норми отношения между държавата и частни лица, ако с това преуреждане се засягат по неблагоприятен начин оправданите правни очаквания на частноправните субекти и вече придобити от тях права? 6./ Като се има предвид решението на Съда по делото Plantanol, Решение от 10 септември 2009, дело С-201/08, ECLI:EU:C:2009:539, следва ли принципът на защита на оправданите правни очаквания, като основен принцип на правото на ЕС, да се тълкува в смисъл, че не позволява държава членка да измени, без достатъчно гаранции за предвидимост, приложимата правна уредба към налагане на санкции при констатиране на нередности във връзка с усвояване на средства на ЕС, като приеме правни норми, с които да въведе санкции и изисквания, каквито към датата на възникване на отношенията не са съществували? Ответникът – изпълнителният директор на Държавен фонд „Земеделие“, чрез упълномощен юрисконсулт Иванова, оспорва искането с писмена молба, в която изразява становище за недопустимост на искането, предвид факта, че първоинстанционният съд вече се е произнесъл по горепосоченото искане, като го е е оставил без уважение. Освен това, счита, че не са налице предпоставките по чл. 629, ал. 3 ГПК за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, поради което счита, че искането следва да бъде оставено без уважение. Като прецени данните по делото, Върховният административен съд, четвърто отделение, намира искането на ЕТ "Ати- 2013 Х. Карафеиз" за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз за процесуално допустимо - подадено от надлежна страна в хода на касационно производство. Разгледано по същество искането е неоснователно. Настоящият състав на Върховния административен съд, като съобрази отправените до СЕС въпроси, както и фактите по спора, и предвид задълженията, установени в практика на Съда /виж СЕС, решение от 06.10.2021 г. Consorzio Italian Management e Catania Multiservizi и Catania Multiservizi, C-561/19, ECLI:EU:C:2021:799/, намира, че искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС следва да бъде оставено без уважение. това е така, защото преценката дали искането за тълкуване на норми от общностното законодателство е от значение за правилното решаване на спора, принадлежи на съда. Разпоредбата на чл. 628 ГПК поставя като условие за отправяне на запитване /по преценка на съда/, разпоредбата от правото на Европейския съюз или на акт на негов орган да е от значение за правилното решаване на делото. За да възникне необходимост, респективно - националната юрисдикция да бъде длъжна да отправи преюдициално запитване във връзка с приложимостта на правото на ЕС по конкретен спор, с който е сезирана, следва да е налице съмнение относно приложимостта и действието на общностните разпоредби към правоотношението, обект на съдебен контрол, като преценката за това принадлежи на съда. От разпоредбата на чл. 267 ДФЕС и постоянната практика на СЕС следва недвусмислено, че националният съд е длъжен да отправи преюдициално запитване, винаги когато е налице съмнение относно приложението на общностната разпоредба, като при неспазване на това изискване държавите членки носят отговорност за неправилно прилагане на правото на ЕС (така напр. в Решение на СЕС от 2003 г. по делото Комисията срещу Италия С-129/00). Такова задължение обаче не съществува, а и запитването е недопустимо за разглеждане от СЕС, когато разпоредбата от правото на ЕС вече е била тълкувана /така и в Решение на СЕС от 1963, D. C. en Schaake, № 28-30/62/ или когато точното прилагане на общностното право е толкова очевидно, че не оставя никакво място за съмнение (теорията на ясния акт - Решение на СЕС от 1982 по делото C. I. L. F. I. T., № 283/81). Както СЕС посочва в информационната си бележка, обобщен анализ на процедурния регламент на СЕС и практиката на общностната юрисдикция във връзка с производствата по преюдициални запитвания, юрисдикциите, особено в случаи, в които считат, че практиката на Съда дава достатъчно яснота, могат да вземат сами решение за правилното тълкуване на правото на Съюза и за неговото прилагане към установената от тях фактическа обстановка. Горното следва и от факта, че националният съдия е общностен съдия и съюзното право за него е приложимо материално право. Именно с оглед еднообразното правоприлагане в целия ЕС обаче и най-вече с оглед правилното прилагане на съюзните разпоредби, производството по отправяне на преюдициално запитване, както СЕС отбелязва, е инструментът за сътрудничество между националния съд и СЕС, в който последният дава насоките по тълкуване на правото, с оглед спецификите на интеграционния правопорядък. От друга страна - съгласно т. 11 от Препоръките на СЕС към националните юрисдикции, във връзка с отправяне на преюдициално запитване, същото следва да е необходимо, за да може националната юрисдикция да разреши спора, с който е сезирана, като искането следва да е свързано с предмета на спора, с който съдът е сезиран. В конкретния случай решаващият тричленен състав на Върховния административен съд счита, че такава необходимост не е налице, а оттам и не се установяват предпоставки за сезиране на СЕС, защото по реда на чл. 267 ДФЕС Съдът има правомощието да тълкува ДФЕС, актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза, но формулираните от касационния жалбоподател конкретни въпроси по същността си не представляват искане за тълкуване на разпоредби на правото на Европейския съюз, а искане СЕС да отговори на правни въпроси съобразно конкретните факти по правния спор и така да се достигне до неговото решаване в полза на касатора. Чрез така формулираните въпроси по същество се цели СЕС да извърши проверка за съответствие на приложимата национална правна уредба със съюзното право, както и да се преодолее формираната в материята последователна съдебна практика от Върховния административен съд, което с оглед целта и характера на производството по отправяне на преюдициално запитване, е недопустимо. Именно на националните съдилища е вменено задължението да прилагат в най-голяма степен съюзното право, а когато прилагат националното си законодателство - да осъществяват тълкуване на приложимото национално право, съответстващо на относимите съюзни разпоредби. Несъгласието на страните по делото с даденото от националния съд тълкуване по конкретно дело и/или с установената в дадена материя съдебна практика обаче, не е предвидено като основание за отправяне на преюдициално запитване, нито в чл. 267 ДФЕС, нито в съдебната практиката на СЕС. Касационният съдебен състав преценява, че в случая е налице практика на СЕС, формирана в областта на възстановяването чрез определяне на финансови корекции на неправомерно получена от бенефициери финансова помощ по мерките от ПРСР 2007-2013 г., даваща ясни насоки на националния съдия по приложението на съюзните разпоредби. Следва да се има предвид, че към датата на сключване на процесния договор за отпускане на финансова помощ по мярка 311 - 03.10.2014 г., е относимо определението за нередност, дадено в чл. 1, § 2 от Регламент (ЕО, Евратом) № 2988/95 на Съвета от 18 декември 1995 година относно защитата на финансовите интереси на Европейските общности (Регламент 2988/95). Така и според чл. 2 § 1, б. „ж“ от Регламент (ЕС) № 1306/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 17 декември 2013 година относно финансирането, управлението и мониторинга на общата селскостопанска политика и за отмяна на регламенти (ЕИО) № 352/78, (ЕО) № 165/94, (ЕО) № 2799/98, (ЕО) № 814/2000, (ЕО) № 1290/2005 и (ЕО) № 485/2008 на Съвета, "нередност" означава нередност по смисъла на чл. 1, § 2 от Регламент (ЕО) № 2988/1995. Според дадената в този текст легална дефиниция на понятието, „нередност“ е всяко нарушение на разпоредба на правото на Общността, в резултат на действие или бездействие от икономически оператор, което е имало или би имало за резултат нарушаването на общия бюджет на Общностите или на бюджетите, управлявани от тях, или посредством намаляването или загубата на приходи, произтичащи от собствени ресурси, които се събират направо от името на Общностите или посредством извършването на неоправдан разход. С Регламент (ЕО, Евратом) № 2988/95 се въвеждат общи правила, отнасящи се до единните проверки и до административните мерки и санкции, касаещи нередностите по отношение на правото на Съюза, с цел да се противодейства на действията, насочени срещу финансовите интереси на Съюза във всички области. Налице е практика на СЕС (Решение от 26 май 2016г. по съединени дела С-260/14 и С-261/14, т. 46), според която понятието "нередност" по смисъла на член 1, параграф 2 от Регламент № 2988/95 трябва да се тълкува като отнасящо се не само до всяко нарушение на това право, но и до нарушаването на разпоредбите на националното право, които допринасят за обезпечаване на правилното прилагане па правото на Съюза в областта на управлението на финансирани със средства на Съюза проекти. Регламент № 2988/95 единствено установява общи правила за контрол и налагане на санкции с цел защита на финансовите интереси на Съюза, като възстановяването на неправилно използваните средства трябва да се извърши въз основа на други разпоредби, а именно, когато това е необходимо, въз основа на секторните разпоредби (Решение на СЕС от 18 декември 2014 г. по дело С-599/13, т. 37, Решение от 26 май 2016г. по дело С-260/14 и С-261/14, т.32 решение Chambre de commerce et d'industrie de I'lndre, EU: C: 2011: 867, t. 33). По силата на чл. 2, параграф 3, както и трето, пето и осмо съображение от Регламент (ЕО, Евратом) № 2988/95 в рамките на секторните правила, установени в съответствие с конкретните общностни политики, се определят реда и условията за децентрализирано управление на бюджета, правилата и принципите, приложими за националните системи за управление и контрол, нередностите, както и административните мерки и санкции. Компетентните национални органи трябва да вземат предвид секторните разпоредби, за да определят дали дадено поведение представлява „нередност“ и да извършат възстановяването на неправилно използваните средства. Противно на твърдението на касационния жалбоподател, наложената финансова корекция няма характер на санкция, а представлява административна мярка, последица от установяването, че условията, необходими за получаване на облагата, произтичаща от общностната правна уредба, не са спазени, като по този начин получената облага се оказва недължима (Решение на СЕС от 4 юни 2009г. по дело С-158/08, т.28; Решение от 14 септември. 2014г. по дело С-341/14, т.45, Решение от 18 декември 2014г по дело С-599/13, т.36, Решение от 26 май 2016г по дело С-260/14 и С-261/14, т.50). В контекста на гореизложените съображения следва да се отбележи, че са налице национални правила, регламентирани в Наредба № 30 от 11.08.2008г. за условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по мярка „Разнообразяване към неземеделски дейности“ от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007-2013г. (Наредба № 30/2008г.). Съгласно категоричната разпоредба на чл. 56 от Регламент (ЕС) № 1306/2013, когато нередности или небрежност са открити при дейностите или програмите за развитие на селските райони, държавите членки извършват финансовите корекции, като изцяло или частично отменят съответното финансиране от Съюза. Държавите членки вземат предвид естеството и сериозността на разкритите нередности и нивото на финансовата загуба, причинена на ЕЗФРСР. Според чл. 58, § 1 и 2 от Регламент (ЕС) № 1306/2013 в рамките на общата селскостопанска политика /ОСП/ държавите членки приемат всички необходими законови, подзаконови и административни разпоредби и вземат всички необходими мерки с оглед осигуряването на ефективна защита на финансовите интереси на Съюза, по-специално като предотвратяват, разкриват и отстраняват нередности и измами, и възстановяват неправомерните плащания с лихви и завеждат съдебни дела за целта, според случая. Държавите членки създават ефективни системи за управление и контрол, за да гарантират спазването на законодателството, уреждащо схемите за подпомагане на Съюза, целящи да се сведе до минимум рискът от нанасяне на финансови вреди на Съюза. Според чл. 5 от Регламент (ЕС) № 1306/2013 ЕЗФРСР се прилага при споделено управление между държавите членки и Съюза, а според чл. 58 § 3 от същия регламент всички условия, които държавите членки установяват в допълнение към условията и правилата на Съюза за получаване на подпомагане, финансирано от Европейския фонд за гарантиране на вземанията или от ЕЗФРСР, могат да бъдат проверени. Именно такова условие е заложено и в чл. 16 от Наредба № 30/2008г., че представеният от кандидатите бизнес план следва да доказва икономическа жизнеспособност и устойчива заетост за период от 5 години, а в случаите на строително-монтажни работи - за 10 години, водещи до реализиране на целите по чл. 2 от наредбата. Многократно в съдебната практика на ВАС са анализирани дефинициите за „проект“ и „икономическа жизнеспособност“, дадени в Допълнителните разпоредби на сочената наредба. Многократно е акцентирано на факта, че един от задължителните реквизити към заявлението за подпомагане е изготвен от кандидатите бизнес план, който трябва да доказва икономическата жизнеспособност и устойчива заетост, водещи до реализирани на целите по чл. 2 от същата наредба. Налице е практика на СЕС (Решение от 1 октомври 2020г. по дело С-743/18), в която се приема, че: "Системата на субсидии, установена от правната уредба на Съюза, се основава по-конкретно на изпълнението от страна на бенефициера на редица задължения, което му дава право да получи предвидената финансова помощ. Следователно в рамките на процедурите, предвидени в националните системи за управление и контрол, компетентните национални органи са длъжни да се уверят, че съответният бенефициер се ангажира да изпълни тези задължения. За тази цел е позволено на посочените национални органи да изискват от този бенефициер да поеме подобен ангажимент с оглед осъществяването на неговия проект, преди последният да бъде интегриран в съответната помощ“. В решението на СЕС е ясно е отразено, че в делото по главното производство през референтния период бенефициерът на субсидията от Европейския фонд за регионално развитие (ЕФРР) не е достигнал равнището на оборота, който все пак е предвиден в рамките на одобрения за съфинансиране проект, съфинансираните стоки или услуги не са били доставени изцяло и следователно бенефициерът не е изпълнил задължението, което му дава право да получи финансовата помощ, предвидена в съответствие с правото на Съюза и приложимото национално право. В заключение съдът приема, че „нередност“ може да се счита положението, при което получателят на субсидия от Европейския фонд за регионално развитие не достига за релевантния период равнището на оборот, предвидено в рамките на одобрената за финансиране операция. Съгласно чл. 7 § 6 от Регламент (ЕС) № 1306/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 17 декември 2013 година относно финансирането, управлението и мониторинга на общата селскостопанска политика и за отмяна на регламенти (ЕИО) № 352/78, (ЕО) № 165/94, (ЕО) № 2799/98, (ЕО) № 814/2000, (ЕО) № 1290/2005 и (ЕО) № 485/2008 на Съвета, разплащателните агенции управляват и упражняват контрол върху операциите, свързани с публична интервенция, за които те отговорят и поемат цялостната отговорност в тази област. В тази насока националният законодател е определил в чия материална компетентност принадлежи правомощието за определяне на размера на подлежащата на възстановяване финансова помощ при неспазване на нормативни и договорни задължения от бенефициерите при съобразяване с посочените критерии на регламента. Приложимата в настоящия случай Наредба № 30 от 11.08.2008 г., по-специално чл. 46 от нея гласи, че: „В случай че ползвателят на помощта не изпълнява свои нормативни или договорни задължения след изплащане на финансовата помощ, РА може да поиска връщане на вече изплатени суми заедно със законната лихва върху тях и/или да прекрати всички договори, сключени с ползвателя на помощта“. В ал. 2 на чл. 46 от същата наредба е регламентирано, че: „РА определя размера на средствата, които трябва да бъдат възстановени от ползвателя на помощта, като взема предвид вида, степента и продължителността на неизпълнението. Степента на неизпълнение по даден проект зависи от неговите последици за дейността като цяло. Продължителността на неизпълнението зависи от времето, през което траят последиците или възможността за отстраняване на тези последици по приемлив начин.“ Видно е, че приложимата наредба урежда, както компетентността на Разплащателната агенция, така и случаите, при които може да поиска връщане на вече платени суми (чл. 46, ал. 3 от Наредба № 30/2008г.). Следователно още при приемането на Наредба № 30/2008г. законодателят е определил видовете нарушения на договорни и нормативни задължения на бенефециери по мярка 311 от ПРСР 2007-2013 г. и ясно е посочил правните последици при установяването на такива - правото на ДФ „Земеделие“ - РА да иска пълно или частично възстановяване на вече изплатената финансова помощ, което цели да гарантира правилното и законосъобразно разходване на средства от бюджета на ЕС и защитата на финансовите интереси на Общността. Непостигането на нивата на финансовите показатели, предвидени в бизнес плана, представлява неизпълнение на нормативни и договорни задължения, и е форма на нередност, в каквато насока е и формираната трайна и непротиворечива практика на ВАС, а не презумция за такава, както твърди касаторът. Трайно застъпено в практиката на Съда на Европейския съюз е схващането, че нарушение на правото на ЕС или на националното право, приложимо към подпомаганите от фондовете операции, представлява "нередност", ако има или би имало като последица нанасянето на вреда на общия бюджет на Съюза чрез отчитането на неоправдан разход в него, като няма изискване да се докаже наличието на точно финансово отражение. Достатъчно е да не може да се изключи възможността то да има отражение върху бюджета на съответния фонд /решение от 1.10.2020 г. по дело С-743/18, т. 66 и 67; решение от 6.12.2017 г. по дело С-408/16, т. 60 и 61, и др/. Разпоредбата на чл. 143 § 2 изречение второ от Регламент (ЕС) № 1303/2013, на която се позовава касаторът в искането за отправяне на преюдициално запитване, предвижда, че финансовите корекции се изразяват в отмяната на всички или на част от публичния принос за дадена операция или оперативна програма. Тезата на касационния жалбоподател, че горната разпоредба и установения с нея принцип на пропорционалност в тесен смисъл изисква индивидуализация на всяко едно конкретно и специфично нарушение на националното и/или съюзното право, не е отречена от заложеното в националната правна уредба, защото разпоредбата на чл. 46, ал. 2 от Наредба № 30/2008г. изрично въвежда критерии за индивидуализация на неизпълнението на нормативни и договорни задължения с оглед на вида, степента и продължителността на неизпълнението. Съгласно чл. 27, ал. 9 от Закона за подпомагане на земеделските производители (ЗПЗП) изпълнителният директор на Разплащателната агенция одобрява със заповед Правила за определяне на размера на подлежащата на възстановяване безвъзмездна финансова помощ по ал. 6 и 7, като се отчитат степента, тежестта, продължителността и системността на допуснатото нарушение на приложимото право на Европейския съюз, българското законодателство и сключения административен договор. С одобрените Правила за определяне на размера на подлежащата на възстановяване безвъзмездна финансова помощ по ал. 6 и 7 ЗПЗП се отчитат степента, тежестта, продължителността и системността на допуснатото нарушение, което не е ограничено по отношение на конкретна мярка от Програмата за развитие на селските райони. В обобщение следва да се подчертае, че от една страна националният законодател не е „разширил“ дефиницията за нередност, дадена в относимия чл. 1, § 2 от Регламент (ЕО, Евратом) № 2988/95, а от друга – така формулиран, въпросът предполага проверка за съответствие на приложимата национална правна уредба със съюзното право, което, както се посочи, е недопустимо, с оглед целта и характера на производството по отправяне на преюдициално запитване. Последното се отнася и за втория и третия въпрос. По отношение на формулираните от страна на касационния жалбоподател възражения и въпроси във връзка с приложението на Правила за определяне на размера на подлежащата на възстановяване безвъзмездна финансова помощ при установени нарушения на чл. 27, ал.6 и 7 от Закона за подпомагане на земеделските производители по мерки от Програмата за развитие на селските райони 2007 - 2013 г. (Правилата), настоящият съдебен състав счита, че същите са ясно регламентирани. Изразеното несъгласие с горепосочените Правила не е основание за сезиране на СЕС с поставените от касатора въпроси, тъй като за съдиите от Върховния административен съд и в частност за настоящия съдебен състав не съществува неяснота или затруднение при тълкуването и прилагането им, както и относно относимостта им към конкретния правен спор. Това е така, защото възраженията и оплакванията срещу визираните Правила следва да се релевират в производство по оспорване на тези правила, което се осъществява по реда на чл. 185 и сл. АПК, а не чрез отправяне на преюдициално запитване до СЕС. От съществено значение е обстоятелството, че Върховният административен съд вече е разгледал цялостно законосъобразността на атакуваните Правила и е обсъдил съответствието им със законовите изисквания и с общностното право, предвид обстоятелството, че ратифицираните международни актове са част от вътрешното право на Република България. С решение № 3618 от 10.03.2020 г., постановено по адм. дело № 14154/2019 г. на Върховния административен съд, Първо отделение, е отхвърлено оспорването на Правилата за определяне на размера на подлежащата на възстановяване безвъзмездна финансова помощ при установени нарушения на чл. 27, ал.6 и 7 от Закона за подпомагане на земеделските производители по мерки от Програмата за развитие на селските райони 2007 - 2013 г., което решение е оставено в сила с решение № 15545 от 15.12.2020 г. на петчленен състав на Върховния административен съд, постановено по адм. д. № 8071/2020 г. и същото е задължително за съдилища. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не е налице разпоредба на съюзното право, която да предполага тълкуване поради съмнение у националния съдия за точното й прилагане, а оттам и необходимост за отправяне на преюдициално запитване до СЕС с оглед правилното решаване на конкретния правен спор. Цитираните общностни разпоредби, чието тълкуване се иска, са ясно и недвусмислено регламентирани и не пораждат съмнение относно тяхното тълкуване и за прилагането на националните разпоредби и приложимото право на ЕС. Наред с това е налице съдебна практика на СЕС, относима към спора по главното дело, която дава насоки и конкретния пояснения относно тълкуването и прилагането на относимите съюзни норми. Предвид липсата на съмнение у решаващия съд относно приложението на визираните в искането общностни норми, следва да се приеме, че отправянето на преюдициално запитване не е необходимо на съдебния състав за разрешаване на поставения пред него спор, а оттам и че искането, основано на чл. 628 и 629 ГПК, вр. чл. 267 ДФЕС, следва да бъде оставено без уважение. На основание на горното и на чл. 629, ал. 2 ГПК, във връзка с чл. 144 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,