Решение № 3062 от 18.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 12041/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Ш. Ф. М., чрез адв. Т. Лисичкова, срещу Решение № 33647/15.10.2025 г., постановено по адм. дело № 9626/2025 г. на Административен съд – София- град, с което е отхвърлена жалбата й срещу Решение № 4387/01.08.2025 г. на председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет (ДАБ при МС), с което на основание чл. 78, ал. 5 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ) е отнет предоставеният й хуманитарен статут с Решение № 14256/26.09.2022 г. на зам. председателя на ДАБ при МС. В жалбата се релевират доводи за неправилност на първоинстанционния съдебен акт, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. По подробно развити в касационната жалба съображения, се иска отмяна на оспореното решение и потвърдения с него административен акт. Ответникът - председател на Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет, чрез процесуален представител ст. юрисконсулт Н. Клисарска, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Иска се първоинстанционното решение като правилно, да бъде оставено в сила. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Счита, че първоинстанционният съд е изяснил обстоятелствата по делото и е направил изводи в съответствие с установената фактическа обстановка и приложимото материално право, което обосновава липсата на касационни основания за отмяна. Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество, на основанията посочени в нея, и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в първоинстанционното производство е Решение № 4387/01.08.2025 г. на председателя на ДАБ при МС, с което на основание чл. 78, ал. 5 ЗУБ е отнет хуманитарният статут на Ш. Ф. М., предоставен с Решение № 14256/26.09.2022 г. на зам. председателя на ДАБ при МС. Административният акт е издаден във връзка с постъпили нови данни, обективирани в писмо с вх. № КП-04-723/03.02.2025 г. от Главна дирекция „Борба с организираната престъпност“, с което ДАБ при МС е уведомена за група лица, граждани на трети страни, между които и Ш. Ф. М., която е привлечена като обвиняема за престъпление по чл. 321, ал. 3, т. 2 във вр. с ал. 2 от НК, както и за престъпление по чл. 281, ал. 2, т. 4 и т. 5 във вр. с ал. 1 от НК. Представени са доказателства за привличането на Ш. Ф. М. като обвиняема за извършване на престъпление от общ характер затова, че за периода от месец март 2023 г. до 19. 09. 2024 г. в гр. София е участвала в ръководената от С. Т. А. организирана престъпна група с користна цел /да се получат финансови средства/, което е класифицирано като престъпление по чл. 321, ал. З, т. 2, вр. ал. 2 НК. Освен това на Ш. Ф. М. е повдигнато обвинение и за престъпление по чл. 281, ал. 2, т. 4 и т. 5 във вр. с ал.1 от НК, тъй като на 27. 06. 2023 г. с цел да набави за себе си имотна облага противозаконно е подпомогнала 14 чужденци без документи за самоличност да пребивават в страната незаконно, в нарушение на Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/. Постъпилите нови данни са дали основание за преразглеждане на предоставения на жалбоподателката хуманитарен статут в Република България, като е прието наличие на ново лично обстоятелство за чуждата гражданка, релевантно на хипотезата на чл. 12, ал. 2, т. 2 ЗУБ. След анализ на съвкупния доказателствен материал, първоинстанционният съд намира за правилен извода на административния орган, че привличането на жалбоподателката като обвиняема за извършени две тежки престъпления, е достатъчно основание за приложението на чл. 17, ал. 4 от ЗУБ във вр. с чл. 12, ал. 2, т. 2 от ЗУБ. 3а да стигне до този правен резултат, административният съд приема, че обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган, при спазване на изискванията за форма, в съответствие с административнопроизводствените правила, действащите материалноправни разпоредби и целта на закона. Посочено е, че по отношение оспорващата няма данни за регистрирани трудови договори, нито данни за изплатени суми по граждански договори за периода от м. 10.2022 г. до 30.04.2025 г. Развити са съображения, че Ш. Ф. М. няма внесени здравни осигуровки на основание чл. 40, ал. 5 от 33О. Съдът е съобразил, приложимото в случая решение на СЕС по дело С-369/17, според което чл. 17, § 1 от Директива 2011/95 на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година, транспониран в чл. 12 ЗУБ, се тълкува в смисъл, че не допуска наказанието, предвидено за дадено престъпление, да бъде единствен критерий, въз основа на който лицето, подало молба за международна закрила, съответно получило субсидиарна закрила, да му бъде отказана или отнета такава. Във връзка с горното от съда са изложени мотиви, обуславящи извършената преценка относно изградените от оспорващата трудови навици и последиците им. Решение е валидно, допустимо и правилно. Първоинстанционният съд е формирал обосновани изводи, които се споделят от настоящия съдебен състав. Обжалваното съдебно решение е постановено при точно приложение и тълкуване на материалноправните норми, не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, актът е обоснован с релевантните за спора доказателства, а фактическите установявания са правилно подведени под относимите разпоредби на закона. Съдът задълбочено е изследвал обстоятелствата, касаещи основателността на подадената от Ш. Ф. М. жалба като закономерно е достигнал до заключение за наличие на предпоставките по чл. 17, ал. 4 ЗУБ във вр. с чл. 12, ал. 2, т. 2 ЗУБ. Направените изводи са подкрепени от събраните по делото доказателства и са в съответствие с материалния закон. Мотивите в решението са формирани на база възприетите факти като е спазено изискването на чл. 172а, ал. 2 от АПК. Между страните не е спорно, че Ш. Ф. М. е привлечена като обвиняема за престъпления по чл. 321, ал. З, т. 2, вр. ал. 2 НК и по чл. 281, ал. 2, т. 4 и т. 5, вр. ал. 1 НК, за всяко от които се предвижда наказание лишаване от свобода повече от пет години, поради което същите представляват тежки престъпления по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК. Съгласно чл. 12, ал. 2, т. 2 ЗУБ хуманитарен статут не се предоставя по отношение на чужденец, за когото има сериозни основания да се предполага, че е извършил тежко престъпление. Разпоредбата на чл. 17, ал. 4 ЗУБ предвижда, че предоставен хуманитарен статут се отнема, когато по отношение на чужденеца се установи наличието на основание по чл. 12, ал. 2 или чл. 13, ал. 1, т. 6 и 7. От данните по делото се установява, че административният орган е бил изрично сезиран от Главна дирекция „Борба с организираната престъпност“ (ГДБОП) за правното положение на Ш. Ф. М., като е приложено постановление за привличане в качеството й на обвиняем за горепосочените тежки престъпления. Понятието „тежко престъпление“ има автономно значение в международното право и следва да не се определя само с позоваване на националното законодателство. Компетентните органи трябва да извършват отделна оценка за всеки конкретен случай. Под „тежко престъпление“ се разбира предумишлено престъпление, тежко наказуемо деяние или друго престъпление, категоризирано като сериозно и съответно преследвано съгласно наказателното право в повечето правни системи. Определянето на тежестта на деянието може да се ръководи от различни критерии, например: естеството на деянието, включително степента на насилственост, използваните методи, може да се изхожда от максималното наказание, което потенциално би могло да се наложи при осъдителна присъда, или срока на наказанието, наложено с присъдата; вредата, която би могла да бъде нанесена и др. Първоинстанционният съд законосъобразно и правилно е приел, че съществуват сериозни основания да се счита, че деянията, за които лицето е привлечено като обвиняемо, представляват основание за изключване от субсидирана закрила, като определянето на тежестта на съответното престъпление е съобразено с цялостната преценка на всички обстоятелства в отделния случай. Съгласно цитираното решение на Съда на Европейския съюз от 13 септември 2018 г. по дело С-369/17, чл. 17, § 1, букви а)- в) от Директива 2011/95 на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 г. относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила е плод на волята на законодателя на Съюза да въведе основания за изключване от субсидиарната закрила, сходни на тези, които се прилагат за бежанците. Въпреки това, макар тези основания за изключване да са свързани с понятието "тежко престъпление“, приложното поле на основанието за изключване, предвидено в чл.17, § 1, б. б) от Директива 2011/95, е по - широко от това на основанието за изключване от статута на бежанец, предвидено в чл.1, раздел F, б. b) от Женевската конвенция и в чл. 12, § 2, б. б) от Директива 2011/95. Всъщност, докато основанието за изключване от статута на бежанец, предвидено в последната разпоредба, е свързано с извършването на тежко престъпление, което няма политически характер, извън страната, която е дала убежище на заинтересованото лице, и преди то да бъде прието като бежанец, основанието за изключване от субсидиарната закрила, предвидено в чл.17, § 1, б. б) от Директива 2011/95, е свързано по- общо с извършването на тежко престъпление и следователно не е ограничено нито географски, нито във времето, нито с оглед на естеството на съответните престъпления. В тази връзка, наказанието, предвидено от наказателното законодателство на съответната държава членка, е от особено значение при преценката на тежестта на престъплението, обосноваваща отказа за предоставянето на хуманитарен статут в съответствие с чл. 17, § 1, б. б) от Директива 2011/95. Въпреки това компетентният орган може да се позове на предвиденото в тази разпоредба основание само след като прецени за всеки отделен случай конкретните факти, които са му известни, с цел да определи дали съществуват сериозни основания да се счита, че деянията, извършени от съответното лице, което извън това отговаря на критериите за получаване на поискания статут, представляват такова основание за изключване. В случая, от значение за квалифициране на вменените престъпления като тежки по смисъла на Директивата е и фактът, че същите са насочени против реда на управлението на страната, в която кандидатът търси международна закрила и то именно във връзка с борбата против незаконната миграция. Престъпленията засягат не само установения в Република България ред, но и Общата европейска система за убежище, която представлява съставен елемент на целта на Европейския съюз за постепенното създаване на пространство на свобода, сигурност и правосъдие, открито за онези, които, подтикнати от обстоятелствата, търсят по законен начин закрила в Съюза. Именно на тази обща европейска система за убежище и нейните стандарти се позовава лицето, когато кандидатства за статут, поради което деянията, за които Ш. Ф. М. е привлечена като обвиняема, обуславят отнемане на предоставения й хуманитарен статут. Освен това вменените престъпления засягат и целите на Директива 2008/115/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 16 декември 2008 г. относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите-членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни. Именно този характер на престъпленията в случая е достатъчен, за да ги определи като тежки. Отделно от това, сочените деяния обхващат повече от един престъпни състави съгласно текстовете на НК. В случая не е спорно, че наказателното производство е все още висящо и по отношение на Ш. Ф. М. няма влязла в сила присъда за деянията, за които е привлечена като обвиняема. От анализа на разпоредбата на чл. 12, ал. 2, т. 2 ЗУБ обаче следва да се направи извод, че преценката за наличието на сериозни основания да се предполага, че чужденецът е извършил тежко престъпление не е обусловена единствено от влязла в сила присъда. В този смисъл, правилно административният съд е взел предвид обстоятелството, че жалбоподателката е привлечена като обвиняема по реда на чл. 219, ал. 1 НПК, което предполага наличието на събрани достатъчно доказателства за виновността на определено лице в извършване на престъпление от общ характер и липсата на някои от основанията за прекратяване на наказателното производство. На следващо място, изпълнена е и хипотезата на чл. 12, ал. 2, т. 4 ЗУБ, в нейното първо предложение, а именно хуманитарен статут не се предоставя на чужденец, за когото има сериозни основания да се предполага, че представлява заплаха за обществото. Посочената норма, транспонира разпоредбата на чл. 17, § 1, б. "г" от Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 г., съобразно която гражданин на трета държава или лице без гражданство се изключват от кръга на лицата, които отговарят на условията за субсидиарната закрила, ако съществуват сериозни основания да се счита, че съответното лице представлява заплаха за обществото или за сигурността на държавата-членка, в която се намира. С оглед приложимата нормативна уредба и предвид събраните по делото доказателства, в това число писмо рег. № М-3432/14.03.2025 г. на И.ф. директор на специализирана дирекция „Миграция“ към ДАНС, писмо от ТД на НАП София с рег. № КП-04-2980/05.05.2025 г., обосновано се явява заключението на административния съд, че Ш. Ф. М. представлява заплаха за обществото. В оспореното решение надлежно са анализирани решение на СЕС по дело С-369/17, съответното чл. 17, § 1 от Директива 2011/95 на Европейския парламент и на Съвета от 13.12.2011 г., транспониран в чл. 12 ЗУБ, като поведението на касатора, в това число трудовите му навици, са взети предвид наред с останалите критерии въз основа на които лицето, подало молба за международна закрила, съответно получило субсидиарна закрила, да му бъде отказана или отнета такава. Не без значение е фактът, че въпреки положените от страна на административния орган усилия да осъществи контакт с Ш. Ф. М. и да я запознае с образуваното производство за отнемане на предоставения й хуманитарен статут, същата не се е явила на насроченото интервю, нито е изпратила писмени възражения. Изложеното ясно показва липсата на заинтересованост от страна на лицето. Неоснователно е и развитото в касационната жалба оплакване за допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в необсъждане на всички доводи на жалбоподателя. Действително съдът не е обсъдил приложението на принципа "non-refoulеment" (забрана за връщане), което обаче не се отразява на крайния резултат по спора. Посоченият принцип е установен от чл. 33 от Конвенцията за статута на бежанците и е възприет в действащия в Република България ЗУБ (чл. 4, ал. 3). Разпоредбата на чл. 33 от Конвенцията за статута на бежанците, озаглавена „Забрана за експулсиране или връщане („rеfоulеmеnt“) на бежанци“, предвижда в пар. 1: „Никоя договаряща държава няма по какъвто и да е начин да експулсира или връща („rеfоulеr“) бежанец до границата на територията, където са били застрашени животът или свободата му по причина на неговата раса, религия, националност, принадлежност към дадена социална група или политически възгледи“. Видно от събраните по делото доказателства, включително съобразно информацията от справка с вх. № МД-02-22/23.01.2026 г. за актуалното положение в Сирия, представена ДАБ при МС, отдел „Международно сътрудничество“, посочените мотиви за преследване в ситуацията на касатора не са налице. Не са нарушени и правата на чужденката по чл. 2 и чл. 3 ЕКПЧ и чл. 19, ал. 2 от Хартата на основните права. Предвид бежанската история и актуалната обстановка в страната на произход, няма основание да се приеме, че за Ш. Ф. М. съществува сериозен риск да бъде осъдена на смърт, подложена на изтезание или на друго нечовешко или унизително отношение или наказание. Не на последно място, наличието на предпоставките по чл. 12, ал. 2, т. 2 от ЗУБ обосновават изключване на чужденката от приложното поле на принципа на собствено основание. С оглед изложеното, не се установяват сочените от касатора пороци на обжалваното решение, съставляващи основания за неговото касиране, поради което същото, като правилно, следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение,