Определение № 1456 от 24.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1012/2026 г.

Производството е по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Делото е образувано по касационна жалба вх. № 869/29.01.2026 г., подадена от А. П. М., чрез адвокат Р. П. и адвокат В. Р., срещу решение № 228 от 23.12.2025 г. по гр. д. № 20255000500327/2025 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е отменено решение № 370 от 02.04.2025 г. по гр. д. № 1888/2022 г. на Окръжен съд – Пловдив в частта, с която е отхвърлен предявеният от П. П. М. срещу А. П. М. конститутивен иск по чл. 30, ал. 1 ЗН за намаляване на извършеното от П. А. М. дарение в полза на ответника на недвижим имот, представляващ сграда с идентификатор ****, находяща се в [населено място], [улица], заедно със съответното право на строеж върху имота, върху който е построена, обективирано в нотариален акт № 77/29.10.2020 г., до размер на 128373/131960 ид.ч., необходими за допълване на запазената й част, както и за възстановяване на тази част от наследството на П. А. М., починал на 05.09.2021 г., като вместо това въззивният съд е: намалил дарение от П. А. М. в полза на А. П. М. на недвижим имот, представляващ сграда с идентификатор ****, находяща се в [населено място], [улица], заедно със съответното право на строеж върху имота, върху който е построена, предмет на договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 77/29.10.2020 г., том III, рег. № 3962, дело № 437/2020 г. по описа на нотариус Р. С., до размер на 128373/131960 ид.ч., необходими за допълване на запазената част на П. П. М.; възстановил е запазената част на П. П. М. от наследството на П. А. М., починал на 05.09.2021 г., като е поставил в дял на П. П. М. сградата с идентификатор ****, находяща се в [населено място], [улица], заедно със съответното право на строеж върху имота, върху който е построена; осъдил е П. П. М. да заплати на А. П. М. сумата от 75 367 лв., надвишаваща размера на възстановената й запазената част, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от влизане на решението в сила до окончателното изплащане; потвърдил е първоинстанционното решение в останалата му обжалвана част; произнесъл се е по разноските на страните пред двете съдебни инстанции. ВКС е сезиран с молба от 16.03.2026 г., подадена от А. П. М., чрез адвокат В. Р., с която се иска производството пред касационната инстанция да бъде спряно, на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, до приключване с влязъл в сила съдебен акт на гр. д. № 436/2026 г. на Окръжен съд – Пловдив. Молителят излага, че по посоченото дело е предявил срещу П. М. и останалите двама наследници на П. М. искове с правно основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, предл. 6 ЗЗД за признаване нищожността на сделки - дарения, извършени от П. М. в полза на А. М., обективирани в описани в молбата нотариални актове, като на основание чл. 17, ал. 1 ЗЗД е поискал съдът да обяви за действителни прикритите с тях покупко-продажби на недвижими имоти. Счита, че при уважаване на тези искове ще се промени масата на имуществото по чл. 31 ЗН, респ. запазената част на П. М., определена по правилата на чл. 29 ЗН, тъй като от наследствената маса ще бъдат изключени всички продадени имоти, в т.ч. и процесният такъв с идентификатор ****. Настоящият съдебен състав намира молбата за спиране за неоснователна. Съгласно ТР № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 8, ВКС не може да постанови спиране на производството по чл. 182, ал. 1, б. „г“ и б. „д“ ГПК от 1952 г. (отм.). Визирано е, че при действащата уредба касационната инстанция не е съд по същество, а единствено контролна инстанция за проверка на материалноправната и процесуална законосъобразност на решението на въззивния съд. Тя проверява правилността на решението на този съд, изхождайки от приетата от него за установена фактическа обстановка. ВКС не може да събира нови доказателства. Касационният съд не може да прави и нови, различни от тези на проверявания съд, фактически изводи, съответно да възприема друга фактическа обстановка в резултат на касационното обжалване. В тази връзка разпоредбата на чл. 188, ал. 3 ГПК (отм.), която предвижда съобразяване от съда на релевантните за спорното право факти, настъпили след предявяване на иска, следва да се тълкува в смисъл, че въпреки висящността на производството пред ВКС, това съобразяване се отнася най-късно до момента на приключване устните състезания пред въззивния съд, до който момент страните могат да ползват защитни средства, които се основават на тези факти. В ТР № 2/02.07.2004 г. по гр. д. № 2/2004 г. на ОСГК на ВКС, т. 9 е прието, че спиране на касационното производство на основание чл. 182, ал. 1, б. „г“ и б. „д“ ГПК от 1952 г. (отм.) е възможно, когато ВКС е дал ход за разглеждане по същество на обусловеното дело при условията на чл. 218и, ал. 2 ГПК (отм.), с оглед зачитане задължителната сила на влезлите в сила решение, респ. присъда на наказателен съд, по обуславящото дело, които имат значение на доказателства за новооткрити обстоятелства. Разпоредбата на чл. 182, ал. 1, б. „г“ ГПК (отм.) е аналогична на тази на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Съгласно приетото в ТР № 1/09.07.2019 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС постановките на т. 8 от ТР № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, както и доразвитието им в т. 9 от ТР № 2/02.07.2004 г. по гр. д. № 2/2004 г. на ОСГК на ВКС, са запазили актуалността си. Изложеното обуславя оставяне на молбата за спиране без уважение. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение