Определение № 3937 от 07.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2947/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на ръководителя на Управляващия орган по Програма „Конкурентоспособност и иновации в предприятията“ 2021-2027 (УО на ПКИП), чрез представител по пълномощие – служител с юридическо образование и правоспособност Д. Качериева срещу Определение № 172/08.01.2026 год., постановено по административно дело № 11316/2025 год. по описа на Върховен административен съд, Седмо отделение. С оспорения съдебен акт, състав на Върховният административен съд е оставил без разглеждане касационната жалба на ръководителя на УО на ПКИП срещу Решение № 6825/29.07.2025 год., постановено по административно дело № 2712/2024 год. по описа на Административен съд - Пловдив и е прекратил производството по делото. В частната жалба е оспорен извода на съда, че доколкото производството се развива по реда на чл. 197 и сл. от АПК, в случая УО на ПИКП е решаващ орган, а не страна по делото, поради което и в съответствие с разпоредбата на чл. 200, ал. 2 от АПК не притежава право на жалба. Развити са доводи, че с издаването на решение по чл. 34, ал. 4, т. 2 от Закона за управление на средствата от Европейските фондове при споделено управление (ЗУСЕФСУ), УО на ПКИП не е постановил отказ от произнасяне по същество, а единствено, че по същество приключва първата фаза на процедурата по предоставяне на средства от ЕСИФ. Допълнено е, че в случая не става въпрос за отказ за издаване на административен акт на някое от основанията, предвидени в чл. 27 и чл. 29 от АПК, а за акт, издаден след разглеждане по същество на предложение за изпълнение на инвестиция. В частната жалба са развити и аргументи за нарушаване на принципа за равенство по чл. 8, ал. 1 от АПК, като се твърди, че в конкретния случай въпреки, че ръководителя на УО на ПКИП е решаващ орган по процедурата, с която се отказва предоставяне безвъзмездна финансова помощ, то едновременно е и страна в производството, която страна следва да защити и гарантира правилното разходване на средствата от ЕСИФ. В съответствие с така заявените доводи и аргументи, от страна на оспорващия е формулирано искане за обезсилване на Определение № 172/08.01.2026 год., постановено по административно дело № 11316/2025 год. по описа на ВАС, като недопустимо, респ. за отмяната му като неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и връщане на делото за ново разглеждане. В срока по чл. 232 от АПК, ответникът – „ХЕРКУ ЕКСПОРТ“ ЕООД с ЕИК 205411370 със седалище и адрес на управление в гр. Пловдив, представлявано от управителя И. Ц. не изразява становище по оспорването. Върховният административен съд, в настоящия петчленен състав, намира частната жалба за допустима, като подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. От доказателствата по делото се установява, че с Решение № РД-02-16-880/18.11.2024 год., постановено на основание чл. 34, ал. 4, т. 2, във вр. с чл. 27, ал. 4 от ЗУСЕФСУ, ръководителят на УО на ПКИП е прекратил производството по отношение на кандидата „ХЕРКУ ЕКСПОРТ“ ЕООД, подал проектно предложение № BG16RFPR001-1.001-0290 по процедура № BG16RFPR001-1.001 „Разработване на иновации в предприятията“. Така постановения съдебен акт е оспорен от кандидата „ХЕРКУ ЕКСПОРТ“ ЕООД пред Административен съд – Пловдив, който след проведено производство по реда на чл. 27, ал. 1, т. 1 от ЗУСЕФСУ, във вр. с чл. 145 и сл. от АПК е постановил Решение № 6825/29.07.2025 год. по административно дело № 2712/2024 год., с което е отменил Решение № РД-02-16-880/18.11.2024 год. на ръководителя на УО на ПКИП и е върнал преписката на административния орган за ново произнасяне по проектно предложение № BG16RFPR001-1.001-0290 на кандидата „ХЕРКУ ЕКСПОРТ“ ЕООД. Съденият акт на първоинстанционния административен съд е оспорен от ръководителя на УО на ПКИП пред Върховния административен съд, който с Определение № 172/08.01.2026 год., постановено по административно дело № 11316/2025 год. по описа на ВАС, Седмо отделение е отменил дадения ход на делото по същество, оставил е без разглеждане жалбата, прекратил е производството по делото и в тежест на административния орган е присъдил разноски в размер на 1000,00 лева. При формиране на този правен резултат, тричленният състав на ВАС е отчел факта, че оспорения административен акт е издаден на основание чл. 34, ал. 4, т. 2 от ЗУСЕФСУ, поради което и на основание чл. 27, ал. 4, изр. 2 от ЗУСЕФСУ, оспорването му е следвало да се проведе по реда на чл. 197 и сл. от АПК. Посочено е също, че разпоредбата на чл. 200 от АПК предвижда възможността, определението да се обжалва от страните в административното производство. Развити са и мотиви, че издателят на акта е решаващ орган в административното производство, а не страна, поради което за същия липсва надлежна процесуална легитимация да оспорва съдебния акт. Мотивите на съдебния състав са допълнени и с аргумента, че първоинстанционният съд неправилно е разгледал жалбата против административния акт в производство по чл. 145 и сл. от АПК, вместо в производство по чл. 197 и сл. от АПК, но този факт не променя крайния извод за недопустимост на касационното оспорване, доколкото съдебното решение на Административен съд – Пловдив има характера на определение по чл. 200, ал. 1 от АПК и административния орган не притежава активна процесуална легитимация да го обжалва. В подкрепа на така формираните изводи, съдебният състав се е позовал и на константната практика на ВАС, обективирана в цитирани съдебни решения. При така установените фактически обстоятелства, настоящият петчленен състав намира оспореното определение за валидно, допустимо и правилно. Без опора в нормативната регламентация е твърдението на частния жалбоподател, че в случая, постановявайки административен акт по чл. 34, ал. 4, т. 2 от ЗУСЕФСУ, ръководителят на УО на ПКИП се е произнесъл по същество. Така заявеното твърдение не кореспондира с цитираната нормативна разпоредба, която указва, че ръководителят на управляващия орган се произнася по основателността на възражението в едноседмичен срок от неговото получаване, като прекратява производството по отношение на кандидата. Противно на твърдението на оспорващия, постановяването на административен акт, с който се прекратява производството по отношение на даден кандидат представлява именно отказ за разглеждане на проектното предложение по същество. Неоснователно е обективираното в частната жалба твърдение, че законодателят е ограничил провеждането на производство по реда на глава десета, раздел ІV от АПК само при наличието на отказ да се издаде административен акт на някои от изброените в чл. 27 от АПК основания и наличие на неоснователно неуважено искане за образуване на производство. В този смисъл следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 27, ал. 4, изр. 2 от ЗУСЕФСУ указва, че в случай на прекратяване по чл. 34, ал. 4, т. 2 решението може да се оспорва в едноседмичен срок от съобщаването по реда на глава десета, раздел IV от Административнопроцесуалния кодекс. Анализът на така цитираната правна регламентация показва, че от страна на законодателя не е направено твърдяното разграничение, а напротив – при наличие на прекратяване на административното производство по чл. 34, ал. 4, т. 2 от ЗУСЕФСУ, решението се оспорва по реда на глава десета, раздел IV от АПК - обжалване на отказ за разглеждане на искане за издаване на административен акт. Лишено от правна логика е твърдението, че постановен акт по същество подлежи на оспорване по реда за обжалване на отказ за разглеждане на искане за издаване на административен акт. Аргумент в подкрепа на този извод е и обстоятелството, че в самото Решение № РД-02-16-880/18.11.2024 год., ръководителят на УО на ПИКП е посочил реда за неговото оспорване – по реда на глава десета, раздел ІV от АПК. Не могат да бъдат споделени и възраженията на оспорващия за допуснато нарушение на принципа за равенство, регламентиран в чл. 8, ал. 1 от АПК. По отношение на това възражение следва да се има предвид, че принципът гарантира равните процесуални възможности на лицата, заинтересовани от изхода на административното производство по този кодекс, т.е. всички страни в производствата по този кодекс имат равни процесуални права. В производството по издаване на актове всяка страна има равни права и еднакви възможности за реализиране на тези права; ако правата и законните интереси на едно лице са засегнати, това лице има право на участие в производството така, както което и да е друго лице би имало и реализирало същото право, ако е на негово място. Това означава, че всяка страна може да се възползва от всички права, предвидени в АПК за съответната страна, когато са налице законовите условия за това. Тези съждения, разгледани в светлината на настоящия правен спор показват, че в производството по издаване на оспорения акт, с който се прекратява административното производство, ръководителят на УО на ПИКП не е засегната страна, а се произнася като решаващ орган, поради което за него не е предвидена законова възможност да обжалва постановеното от съда определение по чл. 200 от АПК. По изложените съображения, частната жалба се явява неоснователна и като такава следва да се отхвърли, а оспореното определение, като правилно следва да се остави в сила. Мотивиран от горното и на основание чл. 236, във вр. с чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия,